И заживели щастливо

Седма глава

– Ще поканя момичетата, които не съм помолил да останат по местата си, да последват Силвия до трапезарията. Съвсем скоро ще се присъединя към вас.

Момичетата се спогледаха едно друго, някои объркани, други самодоволни. Чувствах се уверен, че съм избрал правилно, а сега идваше моментът да освободя излишните участнички. Едва ли щеше да е сложно, особено при положение че почти не се познавахме. Още не се бяха привързали към нищо.

Всички останали се изнесоха от залата, с изключение на осем дами, подредени усмихнати пред мен.

Аз вперих поглед в тях и внезапно ми се прииска да си бях подготвил някаква реч, преди да ги наредя.

– Благодаря ви, че останахте за още няколко минути – казах, след което се запънах. – И... искам да ви благодаря, че... че... дойдохте в двореца и ми предоставихте възможността да се запозная с вас.

Повечето се изкискаха или сведоха очи. Клариса отметна косата си през рамо.

– За жалост, трябва да ви уведомя, че не сте подходящи. Ъ, свободни сте? – Последното изречение прозвуча по-скоро като въпрос и се радвах, че баща ми не беше тук, за да го чуе.

Едно от момичетата – Ашли, ако не се лъжа – веднага се разплака и аз се сковах намясто.

– Защото боядисвам косата си ли? – попита момичето до нея.

– Моля?

– Защото съм Петица, нали? – попита Хана.

– Така ли?

Клариса се спусна към мен и стисна ръката ми.

– Ще ви покажа, че мога да съм по-добра, кълна се!

– Какво?

За щастие, един от стражите я откъсна от мен и я изведе от залата. Аз не помръднах от мястото си, напълно смаян от бурния ù изблик на емоции. Нали уж трябваше да са дами. Какво се случваше, за бога?

– Но защо? – попита едно от другите момичета с толкова наранен глас, че ми причини истинска физическа болка. Все едно изживявах отново случката с Дафни.

Не разбрах от кое момиче беше дошъл въпросът, но когато се обърнах към тях, всичките носеха сходни отчаяни изражения на лицата си, сякаш бях разбил на пух и прах надеждите им. Бяхме се срещнали едва преди двайсет минути. Как бе възможно?

– Съжалявам – казах с искрена съпричастност. – Просто не почувствах връзка помежду ни.

Мия пристъпи напред, почти съумявайки да прикрие факта, че беше на ръба на сълзите. Една част от мен се възхищаваше на самоконтрола ù.

– Ами нашите чувства? Те нямат ли значение?

Тя килна глава с въпросителен поглед в кафявите си очи.

– Разбира се, че имат... – Може би трябваше да отстъпя. Все пак не бях длъжен да отстранявам никоя от тях още на първия ден. Но до какви взаимоотношения би довело това? Аз взимам решене, тя казва, че е прибързано, и аз се огъвам?

Не. Изборът беше мой. Трябваше да довърша започнатото.

– Съжалявам, че накърних достойнството ви, но е много трудно от трийсет и пет талантливи, очарователни, красиви жени да избера само една, за която да се оженя. – Говорех искрено, смирено. – Трябва да послушам инстинктите си. Правя го, колкото за свое, толкова и за ваше добро. Надявам се да се разделим приятелски.

Без въобще да е трогната от речта ми, Мия ме изгледа студено и ме подмина напът към вратите. Почти всички момичета я последваха; явно нямаше да се разделим с добро.

Ашли, която изглеждаше най-разстроена, дойде и ме прегърна мълчаливо. Аз долепих неловко ръце до гърба ù, а тя ги притисна там.

– Не мога да повярвам, че всичко приключи толкова бързо. Наистина вярвах, че имам шанс. – Думите ù прозвучаха някак зашеметено, монотонно. Сякаш говореше сама на себе си.

– Съжалявам – повторих аз.

Тя отстъпи назад, избърса очите си и като се съвзе, изпълни много грациозен реверанс.

– Успех, Ваше Височество.

После вдигна глава и си тръгна.

– Ашли – провикнах се тъкмо когато достигаше вратата.

Тя спря видимо обнадеждена.

Не. Не можех. Трябваше да съм решителен.

– Успех и на теб.

Тя се усмихна и напусна залата.

След секунда мълчание погледнах към стражите.

– Свободни сте – наредих им, жаден за поне малко уединение. Седнах на дивана, който бях използвал за интервютата, и отпуснах глава в ръцете си.

Можеш да се ожениш само за една от тях. Необходимо беше. Може и да изглеждаше прибързано, но не бе така. Беше целесъобразно. Трябва да действаш целесъобразно.

Но не можех да не се усъмня в постъпката си. Ашли се беше оказала мило момиче. Дали вече не бях допуснал грешка? Но не бях почувствал нищо, когато беше седнала пред мен, ни най-малка близост.

Вдишах дълбоко и изопнах рамене. Стореното – сторено. Беше време да продължа напред. Чакаха ме още двайсет и седем момичета, върху които трябва да се съсредоточа.

Залепих усмивка на лицето си, прекосих широкия коридор и влязох в трапезарията, където всички вече закусваха. Забелязах, че няколко стола започнаха да се плъзгат назад.

– Моля ви, дами, не ставайте. Приятна закуска. – Нищо не се е случило. Всичко е наред.

Целунах майка ми по бузата и потупах баща ми по рамото, преди да седна на масата, за да нарисувам семейната картинка, която народът очакваше да види.

– Няколко вече си заминаха, а, Ваше Височество? – попита Джъстин, докато ми сипваше кафе.

– Знаеш ли, чел съм една книга за хората, практикуващи полигамия. Тоест един мъж да има няколко жени. Звучи ми смахнато. Току-що бях в стая с осем много нещастни жени и нямам представа защо му е на някого да избира такъв живот. – Казах го с шеговит тон, но становището ми беше искрено.

Джъстин се засмя.

– В такъв случай е хубаво, че ви трябва само една, сър.

– Така е. – Пийнах от черното си кафе, размишлявайки върху думите на Джъстин.

Трябваше ми само една жена. Въпросът беше как да я позная.

– Колко елиминира? – попита баща ми, режейки храната си.

– Осем.

Той кимна.

– Добро начало.

Не знаех дали имам собственото си одобрение, но поне имах неговото.

Въздъхнах и се заех да съставям плана си на действие. Трябваше да опозная всяко от момичетата поотделно. Плъзнах поглед из стаята и преглътнах тревожно при мисълта колко време и енергия щеше да изисква сближаването с двайсет и седем момичета.

Няколко от участничките бяха забелязали, че гледам към тяхната маса, и ми се усмихнаха, когато погледите ни се срещнаха. Имаше толкова много красиви жени. Бях с усещането, че няколко от тях вече имаха опит с момчета, и това, че бяха с една крачка напред, ме смущаваше, което вероятно беше глупаво.

Тогава погледът ми попадна на Америка, която беше натъпкала устата си с ягодов сладкиш и въртеше блажено очи, сякаш беше попаднала в рая. Успях да сдържа смеха си, но ми хрумна един план.

– Лейди Америка? – извиках я учтиво и едва не прихнах, като видях как спира да дъвче, ококорва очи и обръща лицето си към мен.

Веднага покри устата си с ръце, мъчейки се да сдъвче хапката си по-бързо.

– Да, Ваше Величество?

– Наслаждавате ли се на храната? – Стана ми чудно дали съм я подсетил за предишната вечер, когато ми беше признала, че именно заради храната иска да остане в двореца. Беше някак удовлетворително да кажеш пред цяла стая с хора шега, която само един от тях разбираше.

Може би си въобразявах, но в очите ù като че ли посветна онази палава искрица.

– Превъзходна е, Ваше Величество. Тази ягодова тарталета... какво да ви кажа, имам по-малка сестричка, която обожава сладкишите. Сигурно би се разплакала от блаженство, ако я опита. Божествена е.

Сложих хапка в устата си, тъй като ми трябваше малко време да измисля как да продължа.

– Наистина ли би се разплакала? – попитах накрая.

Красивото лице на Америка придоби умислена физиономия.

– Да, сигурна съм. Няма навика да сдържа емоциите си.

– А бихте ли се обзаложили? – изстрелях веднага.

– Стига да имах пари за облог – да, определено бих – отвърна тя с усмивка.

Идеално.

– Добре тогава, какво друго сте склонна да заложите? Струвате ми се веща в сключването на сделки.

Кралят ми стрелна предупредителен поглед. Явно шегата ми не беше толкова добре прикрита.

– Какво бихте искали? – попита тя.

Нормална първа среща. Вечер с момиче, което не изпитвам нужда да впечатля, тъй като вече ме е уверило, че е невъзможно. Начин да се измъкна от затруднението, без да си навлека омразата на всички тези момичета.

Усмихнах се.

– Въпросът е вие какво бихте искали от мен.

Тя се замисли. Всъщност бях готов да откликна на всяко нейно желание. Бях готов дори да я подкупя.

– Ако се разплаче – подхвана колебливо тя, – искам да нося панталони цяла седмица.

Стиснах устни, а всички наоколо се разсмяха. Дори баща ми се забавляваше, или поне си придаваше такъв вид. Най-много обаче ми хареса това, че докато всички край нея се смееха на искането ù, тя нито сведе глава, нито се изчерви, нито пък ù хрумна да поиска друго. Това искаше, и точка.

Беше очарователна.

– Дадено. А ако не пророни и сълза, ми дължите разходка в градината утре следобед.

Из трапезарията се разнесе шепот, а баща ми въздъхна, видимо недоволен от избора ми. Вероятно той беше много по-запознат с кандидатките от мен самия. А тя едва ли се нареждаше в списъка с фаворитките му. За бога, та тя не влизаше в никой списък.

– Условията ви са тежки, сър, но съм готова да си стиснем ръцете.

– Джъстин? Опаковай няколко ягодови тарталети и ги изпрати на адреса на лейди Америка. Куриерът ни да изчака реакцията на сестра ù и да ни уведоми дали се е разплакала. Горя от любопитство. – Джъстин кимна отривисто и напусна стаята с усмивка. – А вие, мадам, подгответе придружаваща бележка до семейството си, за да са спокойни, че сте добре. Всъщност това важи за всяка една от вас, дами. След закуска напишете по едно писмо до близките си, а ние ще им го доставим още днес.

Момичетата – моите момичета – се усмихнаха доволно. В рамките на една сутрин бях успял да се запозная с всичките, да науча имената на повечето, да освободя няколко и да уредя първата си среща. Въпреки че ми беше дошло в повече, бях склонен да определя представянето си като успешно.

* * *

– Извинете за забавянето, Ваше Височество. Наложи се да посетим един бутик в града – обясни Сиймор, теглейки зад себе си стойка на колелца, заредена с панталони на закачалки.

– Няма нищо – отвърнах аз и отместих документите върху бюрото си. Днес бях решил да работя в стаята си. – Какво ми носиш?

– Имаме няколко варианта, сър. Сигурен съм, че ще харесате нещо за дамата.

Загледах объркано дрехите.

– Е, кой модел панталони са най-подходящи за жени?

Сиймор поклати глава с усмивка.

– Не се безпокойте, Ваше Височество, всичко е под контрол. Така. Белите изглеждат по-женствено и ще подхождат с всичко, ушито от прислужничките ù. Същото важи и за тези.

Той ми показа няколко модела, а аз опитах да определя разликата помежду им и да преценя кой би ù стоял най-добре.

– Сиймор, може би това не е от значение, но тя е Петица. Дали би се чувствала удобно в такива панталони?

Той погледна към стойката.

– Щом е тук, сър, значи, вероятно иска лукс.

– Но ако искаше лукс, щеше ли изобщо да пожелае панталони? – отвърнах аз.

Той кимна.

– Дънки. – Пресегна се към задната част на стойката и извади чифт дънки. Аз лично никога не бях обувал дънки. Не ми допадаха особено. – Имам чувството, че уцелихме в десетката.

Отново прегледах вариантите.

– Да, нека са тези, но включи и първия чифт, който ми показа. Може би и още един за всеки случай. Дали са неин размер?

Сиймор се усмихна.

– Ще им нанесем нужните корекции до вечерта. Да разбирам ли, че младата дама е спечелила облога ви?

Свих рамене.

– Още не, но се надявам, ако спечели и ù дам повече от уговореното, все пак да излезе на среща с мен.

– Май наистина я харесвате – каза Сиймор и забута стойката към коридора.

Не му отговорих, но след като затворих вратата, се замислих по въпроса. В нея имаше нещо различно. Дори нетактичното ù отношение към мен ме привличаше. На лицето ми изплува усмивка.