Свещена любов

7.

На горния етаж, в яркочервената си спалня, Кормия не можеше да се отърве от усещането, че излизането й навън беше сложило началото на поредица от събития, за последствията, от които дори и не подозираше. Знаеше само, че ръцете на съдбата разместваха елементи зад кадифената завеса на нейната сцена и когато двете й половини се разтвореха, там щеше да се появи нещо ново.

Не беше убедена, че следващото действие от пиесата на съдбата, щеше да й хареса. Но тя беше част от публиката и това не можеше да се промени.

Само дето не беше съвсем така.

Отиде до вратата, открехна я леко и надникна към покрития с персийска пътека коридор, водещ към главното стълбище.

Онзи със статуите се намираше вдясно.

Всеки път, когато се озовеше на втория етаж, тя хвърляше поглед към елегантните фигури, разположени в коридора с много прозорци, и беше очарована от тях.

Със своята официалност, застинали пози и бели роби, те й напомняха за Светилището.

Но голите статуи с тяхната изложена на показ мъжественост й бяха напълно чужди.

Ако можеше да излезе, би отишла да ги разгледа по-отблизо. И защо да не го направи?

С тихи стъпки тя тръгна боса по пътеката, отмина спалнята на Примейла, после тази на Рейдж и Мери. Вратите на кабинета на краля, намиращ се в горния край на стълбището, бяха затворени, а преддверието долу беше празно.

Зави зад ъгъла и статуите се заредиха пред нея, като че нямаха край. Разположени отляво, те бяха осветени отгоре от вградени прожектори и бяха отделени една от друга чрез прозорци с арки. Отдясно срещу всеки прозорец имаше врати, очевидно водещи към още спални.

Интересно. Ако тя беше проектирала къщата, би сложила спалните от страната на прозорците, за да имат гледка към градината. При сегашното положение, стига да беше разгадала схемата на къщата правилно, спалните гледаха към отсрещното крило, онова, което ограждаше далечната част на предния двор. Красиво беше, вярно, но бе по-добре да се наслаждаваш на архитектурата от прозорците в коридора, а от спалните да имаш изглед към градините и планината. Поне нейното мнение беше такова.

Кормия се намръщи. Напоследък й хрумваха странни мисли. Такива, отнасящи се за предмети и хора, и дори за молитви, които невинаги бяха докрай уместни. Случайно изникващите в главата й преценки я караха да се чувства смутена, но не можеше да ги спре.

Като се помъчи да не се задълбочава над това, откъде идваха или какво значеха мислите, тя застана с лице към коридора.

Първата скулптура беше на млад мъж — човек, ако се съдеше по размера — увит с богато надиплена роба, спускаща се от дясното рамо до лявото бедро. Погледът му беше насочен към хоризонта, а изражението му беше спокойно — нито тъжно, нито весело. Гръдният му кош беше широк, ръцете — силни и добре оформени, коремът беше плосък и релефен.

Следващата фигура беше подобна, но крайниците бяха в друга поза. И третата имаше различна позиция. Също и четвъртата… само че тази беше напълно гола.

Инстинктът я тласкаше да избяга. Любопитството й настояваше да остане и да огледа скулптурата.

Той беше прекрасен в своята голота.

Тя хвърли поглед през рамо. Наоколо нямаше никого.

Протегна се и докосна врата му. Мраморът беше топъл, което беше изненадващо, но после осъзна, че прожекторът над него беше източникът на топлина.

Замисли се за Примейла.

Бяха прекарали един ден в общо легло, онзи първи ден тук с него. Наложи й се да попита дали може да остане в стаята му и да легне до него и когато се бяха изтегнали под чаршафите, сковаността се беше разстлала над тях като покривало.

Но после тя беше заспала… за да се събуди от огромното мъжко тяло, притискащо се в нея. Топлата му и корава възбуда се търкаше в бедрото й. Тя беше толкова вцепенена, че не можеше да направи нищо друго, освен да се подчини. Без да продума, Примейлът съблече робата й и я замести със собствена си кожа и с тежестта на могъщото си тяло.

Вярно бе: понякога думите са излишни.

Тя плъзна нежно върховете на пръстите си надолу по топлите, издялани от мрамор гърди, поспря върху зърното върху плоския мускул. Продължи надолу по ребрата и корема с техния прекрасен релеф. Гладки, толкова гладки.

Кожата на Примейла беше също така гладка.

Сърцето й заблъска лудо, когато дланта й достигна до таза на фигурата.

Изпълнилата я топлина нямаше нищо общо с камъка пред нея. В съзнанието си тя докосваше Примейла. Пръстите й обхождаха неговото тяло. Привличаше я неговата сексуалност, а не тази на статуята.

Ръката й се плъзна още по-надолу и спря в горния край на срамната му кост.

Звукът от някой, който бе влетял в къщата, отекна нагоре във фоайето.

Кормия отскочи от скулптурата така бързо, че се спъна в края на робата си.

Тежки стъпки се заизкачваха по стълбите към втория етаж, а тя се скри в нишата на един прозорец и надникна иззад ъгъла.

Брат Зейдист се появи на върха на стълбището. Беше облечен в бойните си дрехи, с препасани на гърдите кинжали и пистолет на кръста, и ако се съдеше по израза на лицето му, битката още продължаваше.

След като се скри от погледа й, тя чу почукване по вратата на кабинета на краля.

Кормия се придвижи тихо по коридора и спря на ъгъла, зад който бе изчезнал братът.

Разнесе се остра команда и се чу как вратата се отвори и после се затвори.

Гласът на краля отекваше през стената, на която се беше опряла тя.

— Май не си в добро настроение тази вечер, Зи. Все едно някой е използвал тревната площ пред къщата ти вместо тоалетна.

Отговорът на брат Зейдист беше мрачен.

— Фюри прибра ли се вече?

— Тази вечер ли? Не, доколкото знам.

— Проклет мръсник. Каза, че се прибира у дома.

— Твоят близнак казва много неща. Защо не ме въведеш в настоящата драматична ситуация?

Свивайки се с надеждата да стане по-малко забележима, Кормия се помоли никой да не се появи по коридора. Какво ли беше сторил Примейлът?

— Заварих го да си прави суши от лесъри.

Кралят изруга.

— Мислех, че ти е обещал да спре с това.

— Обеща ми.

Последва изръмжаване, докато кралят вероятно търкаше очите или слепоочията си.

— На какво точно се натъкна?

Последва дълга пауза.

Гласът на краля стана още по-гърлен.

— Зи, приятелю, кажи ми. Трябва да знам пред какво съм изправен, когато се заема с него.

— Добре. Заварих го с двама лесъри. Протезата му беше откачена и около врата му имаше следа от душене с верига. Беше се надвесил над корема на единия от убийците с кинжал в ръка. Изобщо не забелязваше какво го заобикаля. Не погледна към мен, докато не заговорих. Можех да съм някой друг проклет лесър и тогава какво? В момента или щеше да бъде измъчван, или да е мъртъв.

— Какво да правя с него?

Гласът на Зи стана твърд.

— Не искам да бъде изхвърлен.

— Решението не е твое. И не ме гледай така. Все още съм ти шеф, откачен кучи сине. — Последва нова пауза. — По дяволите, започвам да мисля, че близнакът ти трябва спешно да бъде пратен на психиатър. Опасен е за себе си и за останалите. Ти говори ли с него?

— Бяхме прекъснати от колдуелската полиция.

— Въвлечени са били и ченгета? Боже…

— Така че нямах време за устни упражнения.

Гласовете им заглъхнаха, докато Зейдист не произнесе по-силно:

— Осъзнаваш ли какво ще му причини това? Братството е неговият живот.

— Ти си този, който ми обърна внимание върху проблема. Помисли добре. Една седмица без битки и кратка почивка няма да са в състояние да го решат.

Отново настъпи мълчание.

— Трябва да отида да проверя как е Бела. Поговори с Фюри, преди напълно да сринеш живота му. Той ще те послуша. И му върни това.

Когато се чу звук от нещо тежко, поставено вероятно върху бюрото, Кормия се втурна в една от стаите за гости. Само миг по-късно чу как брат Зейдист се отправи с тежки стъпки към стаята си.

Опасен за себе си и за останалите?

Тя не можеше да си представи Примейлът да се държи брутално с враговете им или да излага себе си на риск поради невнимание. Но защо би лъгал брат Зейдист?

Не би го направил.

Изведнъж почувствала изтощение, тя седна на ръба на леглото и се огледа безцелно. Стаята беше боядисана и обзаведена в същия нюанс на лилавото като любимите й рози.

Какъв прекрасен цвят, помисли си тя и се отпусна назад върху завивката.

Наистина беше прекрасен, но не успя да успокои напрежението й.

Колдуелската „Галерия“ представляваше двуетажна сграда, помещаваща магазини на „Холистър“, „Ейч енд Ем“, „Експрес“, „Банана Репъблик“ и „Ан Тейлър“ и се намираше в извън жилищната част на града. Три от големите вериги супермаркети — „Джей Си Пени“, „Лорд енд Тейлър“ и „Мейсис“ — бяха разположени в близост до всяко от трите стълбища на първия етаж и това я превръщаше в типичен средностатистически мол. Три четвърти от посетителите бяха тийнейджъри, а една четвърт бяха безгрижни скучаещи домакини. Списъкът с места за хранене включваше „Макдоналдс“, „Куик Уок“, „Калифорния Смуви“, „Анти Ан“ и „Синабън“. На щандове, разположени по средата на коридорите, се продаваха ръчно плетени изделия, играчки с кимащи глави, мобилни телефони и календари с животни.

Миришеше на застоял въздух и пластмасови ягоди.

Мили боже, той се беше озовал в мола.

Джон Матю не можеше да повярва, че се намира тук. На това му се казва омагьосан кръг.

Мястото явно беше претърпяло ремонт, откакто го беше виждал за последно, и бежовите нюанси бяха заменени от ямайски десен в розово и синьо-зелено. Навсякъде — от подовите плочки до кошчетата за боклук, саксиите за изкуствени цветя и фонтанчетата. Изглеждаше като хавайска риза на петдесетгодишен мъж. Развеселяващо, непривлекателно и не на място.

Боже, как се променяха нещата. При последното си идване тук беше мършав сирак, тътрещ се след група от също така нежелани хлапета. А ето го сега, с уголемени кучешки зъби в устата, обувки номер четирийсет и осем и тяло, на чийто път никой не би се изпречил.

Въпреки всичко, продължаваше да е сирак.

И като ставаше дума за сираци, той много ясно си спомняше разходките им до мола. Всяка година преди Коледа от „Св. Франсис“ водеха възпитаниците си в „Галерия“. Беше някак жестоко, тъй като никое от децата нямаше пари да си купи която и да било от лъскавите красиви вещи за продан. Джон винаги се беше притеснявал, че ще ги изхвърлят навън, защото никой не носеше пазарски торби, за да узакони правото на групата да ползва тоалетните.

Нямаше да имат подобен проблем тази вечер, помисли си той и потупа задния си джоб. В портфейла му имаше четиристотин долара, спечелени от работата му в офиса на тренировъчния център.

Каква утеха беше да има зелено за харчене и да се чувства на място сред масата от пазаруващи.

— Портфейла ли си забрави? — попита Блей.

Джон поклати глава.

— У мен е.

Куин водеше на няколко метра пред тях и се движеше бързо. Не спираше да препуска още от влизането им и когато Блейлок се спря пред „Брукстоун“, той погледна часовника си с очевидно нетърпение.

— Да побързаме, Блей — отсече той. — Имаме един час, преди да затворят.

— Какво ти става тази вечер? — намръщи се Блей. — Много си кисел.

— Няма значение.

Закрачиха бързо, отминавайки групи от десетина-дванайсет годишни хлапета, които се движеха заедно като пасажи от рибки, всеки със своя вид и пол. Момчетата и момичетата не се смесваха, нито вандалите с мамините синчета. Границите бяха много ясни и Джон си спомняше отлично как точно стоят нещата. Той винаги оставаше извън всяка група и това му даваше възможност да наблюдава всички.

Куин спря пред „Абъркромби и Фич“.

— „Ърбан аутфитърс“ е прекалено за теб. Ще влезем тук.

Джон вдигна рамене и въздъхна.

— Продължавам да мисля, че нямам нужда от купища дрехи.

— Имаш два чифта дънки „Ливайс“, четири тениски „Хейнс“ и чифт маратонки „Найк“. И този пуловер. — Той произнесе пуловер със същия ентусиазъм, с който би изрекъл мърша.

— Имам и екип за тренировки.

— Заради който със сигурност ще те сложат на корицата на „GQ“8, момчето ми. — Куин се запъти към вратата на магазина. — Да действаме.

Джон и Блей го последваха. Вътре музиката беше силна и имаше купища дрехи. По стените висяха фотоси на модели — перфектни човешки същества в черно и бяло.

Куин започна да прехвърля редици от окачени тениски с израз на леко отвращение, сякаш бяха нещо, което би облякла баба му.

В което имаше логика. Той определено беше поклонник на „Ърбан аутфитърс“ с дебела верига, висяща от джинсите в черно и синьо, тениска с череп и кости и черни ботуши с бомбета, големи колкото глава. Тъмната му коса беше изправена нагоре с гел, а на лявото му ухо имаше цяла редица от метални обици.

Джон не беше напълно сигурен къде още си бе поставил пиърсинг. Имаше неща за приятелите, които не беше нужно да се знаят.

Блей, който се чувстваше комфортно в магазина, се отдели от тях и се запъти към зоната с изтърканите джинси, които очевидно одобряваше. Джон се бавеше, притеснен не толкова за дрехите, колкото от наблюдаващите ги хора. Доколкото беше наясно, човешките същества не можеха да усещат вампирите, но по някаква причина тримата привличаха внимание.

— С какво мога да ви да помогна?

Обърнаха се. Момичето, задало въпроса, беше високо колкото Хекс, но приликата между двете свършваше до там. За разлика от охранителката от фантазиите на Джон, то стоеше доста нагоре по скалата за женственост и имаше някакви тикове, свързани с косата й, които се изразяваха в непрекъснати отмятания на глава и постоянна потребност да докосва прическата си. Но пък беше умела. Някак успя да изпълни тази сценка с косата, без да събори изложените тениски.

Честно казано, беше впечатляващо. Макар че не непременно в добрия смисъл.

Хекс никога не би…

По дяволите. Защо Хекс трябваше да бъде стандарт?

Куин се усмихна на момичето, а в погледа му проблеснаха планове за различни пози на длани и колене.

— Точно навреме. Определено ни трябва помощ. Приятелят ми има нужда от осъвременяване. Ще го уредиш ли?

О. Боже. Не.

Когато погледна към Джон, похотливият й поглед го да накара да се чувства, сякаш го бе сграбчила между краката си и бе стиснала члена му в ръка.

Скри се зад стойка с чисто нови ризи, но изглеждащи като овехтели.

— Аз съм управителката — произнесе тя провлечено със сексапилен глас. — В добри ръце сте. И тримата.

— Сууупер. — Разноцветните очи на Куин се плъзнаха по стройните крака на момичето. — Защо не се потрудиш върху него. Аз ще гледам.

Блей пристъпи към Джон.

— Каквото и да избереш, първо го покажи на мен за одобрение и аз ще му го отнеса в пробната.

Джон се отпусна облекчено и бързо благодари със знаци на Блей, задето отново му се беше притекъл на помощ. Колко типично за него винаги да бъде буфер.

За беда управителката се усмихна още по-широко.

— Две в едно ми звучи добре. Не знаех, че тази вечер имаме промоция на сладури.

Щеше да бъде ужасно.

Един час по-късно Джон вече се чувстваше по-добре. Оказа се, че Стефани, управителката, има набито око и веднъж захванала се с дрехите, приключи със закачките. За Джон бяха избрани симпатични раздърпани джинси, няколко от онези овехтели на вид ризи и няколко прилепнали тениски, които дори той трябваше да признае, подчертаваха бицепсите и гръдните му мускули като нещо, което си струва да бъде видяно. Бяха му пробутани и няколко синджирчета и черен суичър.

Когато свършиха, Джон се отправи към касата с дрехите, метнати през ръка. Остави ги и хвърли поглед към един кош с гривни. Сред кожените каишки и мидите съзря нещо в лилав цвят и разрови купчината, за да се добере до него. Дърпайки плетената верижка с мъниста с цвета на любимите рози на Кормия, той се усмихна и крадешком скри гривната под една от тениските.

Стефани маркира покупките.

Общата сума беше над шестстотин долара. Шестстотин. Долара.

Джон се смая. Той имаше само около четиристотин…

— Аз имам достатъчно — намеси се Блей, подаде черна кредитна карта и хвърли поглед към него. — Ще ми ги върнеш по-късно.

Стефани отвори широко очи при вида на пластмасовата карта и после ги присви по посока на Блей, като че това променяше цената му.

— Досега не съм виждала черна „Американ Експрес“.

— Не е кой знае какво. — Блей започна да рови в купчина с колиета.

Джон стисна ръката на приятеля си и почука по щанда, за да привлече вниманието на Стефани. Разстла банкнотите, но Блей поклати глава и изписа на езика на знаците:

— Плати ми останалото по-късно. Става ли? Да бъдем честни. Наистина ли искаш да се върнеш отново за онова, което не можеш да платиш сега? Аз нямам желание.

Джон се намръщи, трудно му беше да оспори логиката му.

— Но ще ти върна всичко — изписа с пръсти той, след като подаде своите четиристотин долара.

— Когато имаш — отговори Блей. — Когато имаш.

Стефани прекара картата през апарата, набра сумата и изчака, опряла пръсти в процепа. Секунди по-късно се чу стържещ звук, тя откъсна касовата бележка и я подаде на Блей заедно със синя химикалка „Бик“.

— Ами… Сега затваряме.

— Така ли? — Куин опря бедро в щанда. — Какво точно значи това?

— Само аз ще остана. Страхотен шеф съм. Ще пусна всички да си тръгнат по-рано.

— Значи ще останеш сама?

— Така е. Съвсем сама.

По дяволите, помисли си Джон. Ако Блей беше буфер, Куин беше кралят на усложненията.

Приятелят му се усмихна.

— С момчетата не смятаме, че е редно да те оставяме да бъдеш самотна.

О, да. Да. Смятаме и още как, помисли си Джон. Момчетата го намират за напълно редно.

За нещастие леката усмивка на Стефани обяви сделката за сключена. Никъде нямаше да ходят, докато Куин не се вмъкнеше в касовия й апарат.

Поне действаше бързо. Десет минути по-късно магазинът беше празен и пред витрината беше спусната охранителната решетка, а Куин беше изтеглен за веригата, висяща от джинсите му, и въвлечен в дълга целувка.

Джон стискаше здраво двете си големи пазарски торби, а Блей се зае с разглеждането на тениски, които вече беше видял.

— Да отидем в някоя пробна — каза управителката до устните на Куин.

— Идеално.

— Не е нужно да ходим сами. — Момичето погледна през рамо, погледът й се спря върху Джон. И остана там. — Има много място.

Няма начин, помисли си Джон. Просто няма начин.

Разноцветните очи на Куин заблестяха предизвикателно и зад гърба на момичето той изписа:

— Ела с нас, Джон. Време ти е да го направиш.

Стефани избра точно този миг да захапе долната устна на Куин с белите си зъби и да притисне бедрото му между краката си. Лесно можеха да си представят нещата, които би му сторила. Преди той да я оправи.

Джон поклати глава.

— Оставам тук.

— Хайде. Първо може само да погледаш. Ще ти покажа как се прави.

Това, че Куин обмисляше поканата, не беше изненадващо. Често правеше секс в тройка. Само че никога досега не беше канил Джон да се присъедини.

— Хайде, Джон. Ела отзад с нас.

— Не, благодаря.

Очите на Куин потъмняха.

— Не може вечно да стоиш отстрани, Джон.

Джон отклони поглед. Би било по-лесно да се ядоса на приятеля си, ако най-редовно същата мисъл не му минаваше през главата.

— Добре — заяви Куин. — Връщаме се след малко.

С ленива усмивка той хвана момичето за дупето и я повдигна. Докато вървеше с гръб към пробната, полата й се вдигна и се показа розовото й бельо и бялата кожа под него.

Когато двамата се скриха от погледа му, Джон се обърна към Блей, за да изпише с пръсти нещо по адрес на Куин, но се спря. Блей гледаше в посоката, в която бяха изчезнали, със странно изражение на лицето.

Джон подсвирна тихо, за да привлече вниманието му.

— Можеш да отидеш. Ако искаш да се присъединиш към тях, аз ще чакам тук.

Блей поклати глава малко прекалено прибързано.

— Не, ще чакам.

Но очите му отново се стрелнаха по посока на пробната, когато отвътре се чу изстенване. Не можеше да се прецени кой го издава и изражението му стана още по-сковано.

Джон подсвирна отново.

— Добре ли си?

— Може да се настаним по-удобно — Блей отиде зад заключения касов апарат и седна. — Ще ни се наложи да поостанем известно време.

Добре, помисли си Джон. Каквото и да беше, нещо тревожеше приятеля му.

Джон подскочи и седна на щанда, а краката му увиснаха. Чу се нов стон, той се замисли за Хекс и се втвърди.

Страхотно. Просто невероятно.

Заизмъква тениската от колана на панталона си, за да прикрие малкия си проблем, а Блей попита:

— За кого е гривната?

Джон изписа бързо:

— За мен е.

— Да, сигурно. Няма да стане на твоята китка. — Последва пауза. — Не е нужно да ми казваш, ако не искаш.

— Честна дума, не е нищо сериозно.

— Добре. — След около минута Блей добави: — След това ще искаш да отидем в „Зироу Сам“, нали?

Джон остана с наведена глава, докато кимаше.

Блей се засмя меко.

— И аз така си помислих. Мога да се обзаложа, че същото важи и за утре.

— Утре не мога — изписа Джон, без дори да се замисли.

— Защо?

По дяволите.

— Просто не мога. Трябва да си остана вкъщи.

От пробната се чу ново простенване, последвано от глухо и ритмично потропване.

Когато звукът спря, Блей пое дълбоко въздух, като че току-що беше завършил тренировката си. Джон не го винеше. И той би напуснал магазина незабавно. Под приглушеното осветление в безлюдния магазин окачените дрехи изглеждаха зловещо.

А и ако отидеха в „Зироу Сам“ възможно най-бързо, имаше поне два часа, през които се надяваше да зърне Хекс, което беше…

Нелепо. Наистина.

Минутите отминаваха. Десет. Петнайсет. Двайсет.

— По дяволите — измърмори Блей. — Какво правят?

Джон вдигна рамене. Като се имаха предвид наклонностите на приятеля им, никой не можеше да направи точно предположение.

— Хей, Куин? — извика Блей. Не последва отговор, нито звук дори, и той стана. — Ще отида да проверя.

Блей се приближи към пробната и почука. След миг мушна глава през вратата. Очите му просветнаха, той отвори уста и почервеня от корените на рижата си коса чак до дланите.

Добре. Сеансът не беше завършил. И каквото и да се случваше, струваше си да бъде видяно, защото Блей не се обърна веднага. След миг поклати бавно глава, сякаш отговаряше на въпрос, зададен от Куин.

Блей се върна при касите с наведена глава и ръце дълбоко в джобовете. Остана мълчалив, докато сядаше обратно на стола, но започна да потропва с крак, развивайки невиждана скорост.

Беше очевидно, че не иска да остава повече наоколо, и Джон напълно го разбираше.

Можеха да са в „Зироу Сам“.

Там, където работеше Хекс.

Когато тази прекрасна малка натрапваща се мисъл влезе в главата му, на Джон му се прииска да удари челото си в плота. Боже… явно думата „жалък“ трябваше да има нов правопис.

И той беше Д-Ж-О-Н М-А-Т-Ю.