Свещена любов

Пролог

В действителност времето не се губеше безвъзвратно във вечността. До самата секунда на настоящето то беше податливо и подвижно. Глина, а не бетон.

Нещо, за което Омега беше благодарен. Ако времето беше фиксирано, сега не би държал в ръце новородения си син.

Децата никога не бяха представлявали негова цел. И все пак, в този миг в него нещо се бе променило.

— Майката мъртва ли е? — обърна се той към главния лесър, който беше слязъл по стълбите. Странно, но ако попиташе убиеца коя година е, той би казал хиляда деветстотин осемдесет и трета. И щеше да е прав. Донякъде.

Главният лесър кимна.

— Не издържа раждането.

— Вампирите рядко го преживяват. Това е една от малкото им хубави страни.

И в този случай бе добре дошла. Щеше да е нелюбезно да убие майката, след като му беше послужила така добре.

— Какво да направя с тялото й?

Омега се загледа в сина си, който протегна ръчичка и улови палеца му. Хватката му беше здрава.

— Колко странно.

— Кое?

Затрудняваше се да изрази чувствата си с думи. Може би точно там беше въпросът. Не беше очаквал да чувства каквото и да било.

Синът му трябваше да му служи като защита срещу Пророчеството за Унищожителя, добре пресметнат ход във войната срещу вампирите, стратегия, която да гарантира оцеляването му. Синът му щеше да води битката по нов начин и да избие тази раса от диваци, преди Унищожителя да приключи със съществуването на Омега и от него да не остане нищо.

До този момент планът бе осъществен безпогрешно, като се започне с похищението на жената вампир, осеменена от Омега, и се завърши с появата на бял свят на това ново създание.

Бебето погледна към него и размърда устни. Миришеше сладко, но не защото беше лесър.

Изведнъж Омега почувства, че не му се иска да се отделя от него. Малкото същество в ръцете му беше чудо, живо и дишащо спасение. Омега може и да не беше надарен с акта на сътворението като сестра си, но той беше способен да се възпроизвежда. Не можеше да създаде цяла нова раса, но можеше да остави генетична част от себе си да продължи да съществува занапред.

И го беше направил.

— Господарю? — заговори водачът на лесърите.

Наистина не му се искаше да пуска бебето, но за да проработи планът, синът му трябваше да живее с враговете му, да бъде отгледан от тях като свой. Трябваше да знае езика им, да познава културата и нравите им.

Синът му трябваше да знае къде живеят, за да може Омега да отиде и да ги избие.

Той си наложи да подаде новороденото на своя главен лесър.

— Остави го пред обществената сграда, която ви забраних да оплячкосате. Увий го и го остави, а когато се върнеш, ще те повикам при мен.

И тогава ще умреш, защото такава е волята ми, довърши наум Омега.

Не можеше да допусне никакво изтичане на информация. Никакви грешки.

Водачът на лесърите се намръщи и това при всеки друг случай би привлякло вниманието на Омега. Слънцето изгря над царевичните поля на Колдуел, щата Ню Йорк. Мекият съскащ звук от горния етаж прерасна в бумтене на всепоглъщащ огън. Миризмата на изгоряло оповести за изпепеляването на женското тяло и кръвта по леглото.

Което беше просто чудесно. Акуратността беше много важна и този дом беше съвсем нов, построен специално за раждането на сина му.

— Върви — изкомандва Омега. — Иди и изпълни дълга си.

Главният лесър напусна къщата с бебето в ръце и докато Омега наблюдаваше как вратата се затваря зад тях, изпита копнеж по отрочето си. Определено страдаше за своето момче.

Но утехата за мъката му беше подръка. Омега се издигна във въздуха със силата на волята си и катапултира материалното си тяло, доколкото го имаше, в „настоящето“ в същата тази дневна.

Промяната във времето си личеше по рязкото овехтяване на дома, в който се намираше. Тапетите бяха избледнели и се лющеха на места. Мебелите бяха изтърбушени и протрити от над двайсетгодишна употреба. От искрящо бял таванът беше станал мръсножълт, като че ли с години го бяха одимявали пушачи. Дъските в преддверието се бяха издули по ъглите.

Чу двама представители на човешката раса да се карат в задната част на къщата.

Омега се понесе към мърлявата овехтяла кухня, която блестеше като нова само секунди по-рано.

Когато влезе в помещението, мъжът и жената спряха разправията си и се заковаха на място от шока. Той се захвана с досадната задача да опразни фермерската къща от любопитни очи.

Синът му се завръщаше в лоното си. И нуждата на Омега да го види беше като че ли по-голяма от нуждата да го използва.

Когато злото докосна центъра на гърдите му, той почувства празнота и се замисли за сестра си. Беше дала на света цяла нова раса. Раса, създадена от съчетаването на нейната воля и наличната биология. Беше толкова горда със себе си.

Също и баща им.

Омега започна да избива вампири просто напук на тях двамата, но бързо установи, че се храни от злодеянията си. Баща им, разбира се, не можеше да го спре, защото деянията на Омега — нещо повече, самото му съществуване — беше необходимо, за да уравновесява добротата на сестра му.

Балансът трябваше да бъде поддържан. Той беше водещ принцип за сестра му, основание за съществуването на самия Омега и заветът, оставен на баща им от неговия баща. Самите устои на света.

И ето, Скрайб Върджин страдаше, което носеше удовлетворение на Омега. При всяка смърт, причинена на някого от расата й, тя изпитваше болка и той го знаеше много добре. Братът винаги беше успявал да разбере чувствата на сестра си.

А сега повече от всякога.

Омега си представяше сина си някъде там в света и се тревожеше за момчето. Надяваше се тези двайсет и няколко години да са били лесни за него. Това изпитваше един добър родител, нали? От родителите се очакваше да са загрижени за потомството си, да го отглеждат и закрилят. Каквато и да е природата ти, добродетелна или греховна, искаш най-доброто за онези, които си създал на този свят.

Беше смайващо за него да открие, че в крайна сметка има нещо общо със сестра си… бе шокиран от мисълта, че и двамата желаеха децата, които бяха създали, да оцелеят и да успеят.

Омега погледна към телата на хората, току-що убити от него.

Естествено, целите им взаимно се изключваха.