Фюри прие форма сред боровете зад гаражите на клиниката на Хавърс. Точно тогава се включи охранителната аларма. Острият вой разлая съседските кучета, но нямаше опасност да бъде повикана полицията. Сигналът беше настроен на прекалено висока честота, че да бъде възприет от човешко ухо.
По дяволите… Не беше въоръжен.
Въпреки всичко тръгна към входа на клиниката, готов да се бие с голи ръце, ако се наложеше.
Беше по-зле от най-лошия очакван сценарий. Стоманената врата зееше отворена, подобно на нечия разцепена устна. Вратите на асансьора в преддверието бяха разтворени широко. Шахтата с нейните кабели и жици беше на показ. По-надолу в тавана на кабината имаше дупка от взрив, подобна на рана от изстрел в гърдите.
Наоколо се издигаха струи дим и талази миризма на бебешка пудра, носени от въздушното течение откъм подземните етажи на клиниката. Тази сладко-кисела комбинация и звуците от бой, носещи се отдолу, накараха Фюри да оголи кучешките си зъби и да стисне ръцете си в юмруци.
Не изгуби време да се чуди как лесърите са разбрали къде се намира клиниката и не си направи труда да използва стълбата, монтирана към бетонената стена. Скочи долу и се приземи на частта от покрива на асансьорната кабина, която беше оцеляла. Последва повторен скок през дупката, за да се озове сред пълен хаос.
В чакалнята трима убийци с бабешки цвят на косите изпълняваха танца на юмруците пред Зейдист и Ривендж. Наоколо хвърчаха пластмасови столове, скучни списания и повехнали цветя в саксии. Безцветните мръсници очевидно бяха добре тренирани, при това не от вчера, като се съдеше по това, колко силни и уверени бяха, но Зи и Рив не им оставаха длъжни.
При така бързо развиващите се събития той трябваше да се намеси мигом. Сграбчи един метален стол от регистратурата и замахна с него като с бухалка към най-близкия убиец. Лесърът се строполи на земята, а той вдигна стола и заби един от вретеновидните му крака в гърдите на мръсника.
Блесна светкавица, а по коридора на клиниката се разнесе нечий писък, идващ от сектора със стаите за пациенти.
— Върви! — извика Зи и изрита един от лесърите в главата. — Ние ще ги задържим тук!
Фюри профуча през двойните врати.
В коридора имаше тела. Много тела. Лежащи в локви от червена кръв върху светлозеления линолеум.
Макар да го съсипваше това, че не спря да провери как са онези, покрай които минаваше, целта му бяха живите сред персонала и пациентите. Неколцина от тях тичаха към него, изпаднали в пълна паника. Белите им престилки и болничните халати плющяха като пране, оставено да се суши на вятъра.
Успя да ги спре, като се вкопчи в ръцете и раменете им.
— Влезте в стаите за пациенти! Заключете се вътре! Заключете се в проклетите стаи!
— Няма ключалки! — изкрещя някой. — И отвеждат пациенти.
— По дяволите! — Той се огледа и видя надпис. — Складът за лекарства заключва ли се?
Една сестра кимна и откачи нещо от колана си. С трепереща ръка му подаде някакъв ключ.
— Само отвън. Ще трябва… да ни заключите.
Той кимна към вратата с надпис: „Само за персонал“.
— Влизайте.
Всички се напъхаха в помещението с размери три на три метра и стени, покрити с рафтове с лекарства от пода до тавана. Докато затваряше вратата, знаеше, че никога няма да забрави вида им, скупчени под ниския таван и флуоресцентното осветление. Седем ужасени лица, четиринайсет умоляващи очи, седемдесет държащи се едни за други пръсти, докато телата представляваха една сплотена единица страх.
Познаваше ги отпреди. Бяха се грижили за него, когато имаше проблеми с протезата. Все вампири като него. Такива, които искаха тази война да свърши. Налагаше им се да му се доверят, защото в момента той имаше повече сила от тях.
Значи това било да си Бог, помисли си той, без да желае поста.
— Няма да ви забравя. — Той затвори вратата, заключи я и поспря за момент. Откъм регистратурата все още долитаха шумове от бой, но навсякъде другаде беше тихо.
Нямаше повече персонал. Нямаше и повече пациенти. Тези седем бяха единствените оцелели.
Обърна гръб на склада и се отдалечи от мястото, където се биеха Зи и Рив, следвайки стелещия се наоколо сладък аромат, който водеше в противоположната посока. Отмина лабораторията на Хавърс, после помещението, в което преди няколко месеца Бъч беше поставен под карантина. По целия път се натъкваше на следи от войнишки обувки и локви с червена кръв на вампири.
Боже, колко убийци бе имало тук?
Какъвто и да беше отговорът, той придоби представа накъде се бяха насочили лесърите — към евакуационните тунели и вероятно водеха пленници. Въпросът беше откъде познаваха този път?
Фюри префуча през друга двойна врата и подаде глава в моргата. Редиците от хладилници и масите от неръждаема стомана бяха непокътнати. Логично. Те искаха само живите.
Той продължи по коридора и се озова пред изхода, използван от убийците и техните пленници. Не беше останало нищо от стоманения панел, затварящ тунела. Беше взривен също както входа и покрива на асансьорната кабина.
По дяволите. Съвсем чиста операция. Вътре и вън. И той предполагаше, че това е само началото на офанзивата. Щяха да последват още кървави атаки, съвсем в духа на средновековните маниери на Обществото на лесърите.
Фюри забърза обратно към регистратурата, в случай че Зи и Рив още не бяха свършили. По пътя вдигна телефона към ухото си, но преди Ви да е успял да отговори, Хавърс подаде глава от личния си кабинет.
Фюри прекъсна, за да може да обсъди положението с доктора и се помоли охранителната система на Ви да го е известила, когато се е задействала алармата. Вероятно беше така, тъй като охранителните системи бяха свързани.
— Колко линейки имаш? — обърна се той към Хавърс.
Лекарят примигна зад очилата си и вдигна ръка. Между треперещите му пръсти имаше девет милиметрово оръжие.
— Имам пистолет.
— Който ще прибереш обратно в кобура и няма да използваш. — Последното, от което се нуждаеха, беше нечий аматьорски пръст, опрян в спусъка. — Хайде, прибери го и се съсредоточи върху това, какво ти казвам. Трябва да изведем живите от тук. Колко линейки имаш?
Хавърс натика дулото на беретата несръчно в джоба си, с което разтревожи Фюри, че може да се простреля в задника.
— Четири.
— Дай ми това. — Фюри взе пистолета, увери се, че предпазителят е на мястото си, и го натика в колана на доктора.
— Четири линейки. Добре. Ще са ни нужни шофьори.
Токът спря и всичко потъна в непрогледен мрак. Внезапно настъпилата тъмнина го накара да се зачуди дали не се е появила нова група убийци.
Резервният генератор заработи, включи се слабото аварийно осветление, а той хвана лекаря и го разтърси.
— Може ли да прекараме линейките през къщата?
— Да… къщата, моята къща… тунелите… — Зад него се появиха три медицински сестри. Бяха уплашени до смърт и бледи точно колкото аварийното осветление.
— О, Скрайб Върджин — занарежда Хавърс, — догените в къщата. Карълайн…
— Аз ще се погрижа за тях — обеща Фюри. — Ще ги намеря и ще ги изведа. Къде са ключовете за линейките?
Докторът се пресегна към обратната страна на вратата.
— Ето ги.
Слава. Богу.
— Лесърите са открили южния тунел, така че ще трябва да преведем всички през къщата.
— Добре.
— Ще започнем евакуацията веднага щом обезопасим временно мястото — каза Фюри. — Вие четиримата стойте заключени, докато не ви повика някой от нас. Вие ще сте шофьорите.
— Как са ни открили?
— Нямам представа. — Фюри бутна Хавърс обратно в кабинета му, затвори вратата и му извика да заключи.
Когато се върна в зоната на рецепцията, боят беше свършил. И последният лесър бе съсечен от червената сабя на Рив.
Зи обърса челото си с ръка и остави там черни петна. Огледа се и попита Фюри:
— Какво е положението?
— Най-малко деветима служители и пациенти са убити. Броят на отвлечените е неизвестен. Районът не е обезопасен. — Само Господ знаеше колко лесъри се спотайваха из лабиринта от коридори или в стаите на клиниката. — Предлагам да укрепим входа и южния тунел, както и изхода към къщата, и после бързо да ги изведем с линейки и частни коли. Медицинският персонал ще шофира. Тръгваме към резервната клиника на улица „Чедър“.
Зейдист примигна, като че изненадан от ясната логика.
— Добър план.
Подкреплението пристигна само миг по-късно, когато Рейдж, Бъч и Вишъс се появиха един след друг в асансьора. Тримата бяха въоръжени до зъби и бесни.
Фюри погледна часовника си.
— Аз ще изведа цивилните и персонала. Вие се погрижете да откриете всички лесъри, мотаещи се из сградата, и подгответе комитет по посрещането за следващата вълна.
— Фюри — викна Зейдист, когато той тръгна.
Фюри погледна през рамо, а близнакът му подхвърли единия от двата пистолета Зиг Зауер, които винаги носеше със себе си.
— Пази се — промълви Зи.
Фюри хвана оръжието и кимна. После се затича по коридора. Направи бърза преценка на разстоянието между склада за медикаменти, кабинета на Хавърс и стълбището и му се стори, че трите точки бяха на километри една от друга, а не само на метри.
Отвори вратата към стълбището. Аварийното осветление светеше в червено, а тишината беше успокоителна. С бързи стъпки той се изкачи по стълбите, набра кода за ключалката на вратата, водеща към къщата, и подаде глава в облицования с дървена ламперия коридор. Миризмата на лимон идваше от препарата за под, ароматът на рози — от букета на мраморния плот, а комбинацията от агнешко и розмарин се носеше от кухнята.
Нямаше миризма на бебешка пудра.
Прислужницата на Хавърс, Карълайн, се появи иззад ъгъла.
— Сър?
— Събери прислугата.
— Всички сме тук. Чухме алармата. — Тя кимна през рамо. — Общо дванайсет сме.
— Безопасно ли е в къщата?
— Охранителните системи не са се задействали.
— Отлично. — Той й хвърли ключовете, дадени му от Хавърс. — Минете през тунелите, идете в гаражите и се заключете там. Запалете всички линейки и коли, но не ги изкарвайте и оставете някого на вратата, за да ме пусне да вляза с останалите. Ще почукам и ще се представя. Не отваряйте на никого, освен ако не е брат. Разбра ли ме?
Беше мъчително да наблюдава как прислужницата преглътна страха си и кимна.
— Господарят ни…
— Хавърс е добре. Ще го доведа при вас. — Фюри се протегна и стисна ръката й. — Вървете. Веднага. И бързо. Нямаме никакво време.
Озова се обратно в клиниката само след миг. Чуваше братята да се движат наоколо, разпознавайки ги по походката, мириса и начина им на говорене. Явно нямаше други убийци.
Отиде до кабинета на Хавърс и освободи първо четиримата, намиращи се там, защото не вярваше, че докторът ще стои мирен.
За щастие той изпълни точно каквото му каза и бързо се изкачи по стълбите заедно със сестрите. Фюри ги придружи през тунелите, водещи към гаража, и заедно изтичаха през тесния подземен път, минаващ под паркинга зад къщата.
— Кой от тунелите води директно при линейките? — попита, когато се озоваха пред разклоняващ се на четири коридор.
— Вторият отляво, но всички гаражи са свързани.
— Искам теб и сестрите в линейките заедно с пациентите. Така че отиваме право там.
Изминаха разстоянието възможно най-бързо. Когато стигнаха до стоманената врата, Фюри почука и извика името си. Някой отключи и той пусна групата вътре.
— Ще се върна с още — каза, докато всички се запрегръщаха.
Върна се в клиниката и се натъкна на Зи.
— Още убийци?
— Нито един. Ви и Рейдж охраняват предната част, а ние с Рив ще отидем при южния тунел.
— Ще ми дойде добре, ако някой покрие колите.
— Разбрано. Ще пратя Рейдж. Ще излезете отзад, нали?
— Да.
Двамата се разделиха и Фюри пое към склада за медикаменти. Извади от джоба си ключа, който му бе дала сестрата, и почука на вратата.
— Аз съм. — Вкара ключа в ключалката и натисна бравата.
Озова се пред лицата им още веднъж и видя, че там проблесна надежда. Но това не продължи дълго, защото зърнаха оръжието в ръката му.
— Ще ви преведа през къщата — каза. — Има ли някой с проблеми в придвижването?
Малката групичка се раздели, за да разкрие вампира, легнал на земята. Към ръката му беше прикрепена система, а една от сестрите държеше торбичката над главата му.
По дяволите. Фюри хвърли поглед към коридора. Наоколо нямаше никой от братята.
— Ти — посочи той към лаборанта. — Носи го. — Кимна към жената, държаща торбичката. — Стой с тях.
Лаборантът вдигна пациента от пода, а русата сестра вдигна системата нагоре. Фюри ги раздели на двойки по един пациент и служител.
— Движете се възможно най-бързо. Ще използвате стълбището към къщата и ще се насочите към тунелите, водещи до гаража. Използвайте първия вдясно, след като влезете в къщата. Аз съм зад вас. Вървете. Веднага.
Въпреки че правеха най-доброто, на което бяха способни, пак отне години.
Години.
Имаше чувството, че ще изскочи от кожата си, когато най-накрая се добраха до осветеното в червено стълбище и заключването на стоманената врата зад гърба им му даде оскъдна утеха, като се имаше предвид, че лесърите разполагаха с експлозиви. Пациентите бяха бавни, съвсем скоро бяха претърпели различни операции. Искаше да носи един или дори двама, но не можеше да си позволи да няма оръжие в готовност.
В основата на стълбището на една от пациентките с превръзка на главата й се наложи да спре.
Без да бъде молена, русата сестра подаде системата на лаборанта.
— Само докато минем през тунела. — После повдигна немощната жена. — Да вървим.
Фюри й кимна и я пусна пред него.
Групата влезе в къщата с тътрене на краката и покашляне. Това, че алармата още не се беше задействала, когато заключи вратата на клиниката и ги поведе към входа на тунела, не беше за вярване.
Групата закуцука навътре, а русата сестра, носеща жената, се спря.
— Имате ли друго оръжие? Аз мога да стрелям.
Фюри повдигна вежди.
— Не, нямам.
Очите му се спряха на два орнаментирани кинжала, висящи на стената над една от вратите.
— Вземи моя пистолет. Аз съм добър с хладно оръжие.
Сестрата се извъртя на една страна и той пъхна Зиг Зауера на Зи в джоба на престилката й. После тя му обърна гръб и закрачи през тунела, а той откачи двата кинжала от месинговите им куки и забърза след останалите.
Когато стигнаха до вратата на гаража с линейките, почука с юмрук и извика името си и тя се отвори широко. Вместо да влязат, всички доведени от него вампири го погледнаха.
Седем лица. Четиринайсет очи. Седемдесет пръста.
Но този път беше различно.
Четящата се там благодарност беше другата страна от работата на Бог и той беше поразен от обожанието и облекчението им. Осъзнаването на това, че вярата в спасителя им не е била напразна и наградата им е техният живот, беше осезаемо.
— Още не сме се измъкнали — предупреди ги той.
Когато Фюри отново погледна часовника си, бяха минали трийсет и три минути.
Двайсет и тримата цивилни, членове на персонала и догени от къщата, бяха евакуирани. Линейките и колите потеглиха, но не през централните врати, които биха ги извели зад сградата, а през подвижни панели, отварящи се към малка горичка отвъд. Един по един автомобилите отпътуваха без включени светлини. Един по един бяха спасени и изчезнаха като призраци в нощта.
Операцията беше същински успех и въпреки това той имаше лошо предчувствие.
Лесърите така и не се бяха върнали.
Не беше типично за тях. При нормални обстоятелства, веднъж проникнали, те се пръсваха навсякъде. Стандартният им метод на действие беше да пленят възможно най-много цивилни, за да ги разпитат и после да задигнат всичко ценно. Защо не бяха изпратили още от своите? Особено като се имаха предвид скъпите вещи в клиниката на Хавърс и в къщата. Освен това убийците знаеха със сигурност, че братята ще са тук, готови да се бият.
Обратно в клиниката Фюри вървеше по коридора, като проверяваше отново стаите на пациентите за някой оцелял. Гледката беше ужасна. Трупове. Много трупове. И сградата беше напълно съсипана, също така смъртоносно пострадала като телата, лежащи из нея. Чаршафите от леглата бяха свалени на пода, възглавниците бяха разкъсани, мониторите за сърдечна дейност и стойките за окачване на системите бяха съборени. Различни видове лекарства бяха разпръснати по коридора и навсякъде се виждаха тези ужасни следи от обувки и червена лъскава кръв.
Спешната евакуация не беше проста домакинска работа, за която Марта Стюарт9 да ти даде съвет. Нито пък боят.
Докато се движеше към рецепцията, му се струваше странно, че наоколо вече нямаше блъскане и суматоха. Чуваше се само жуженето на климатичната инсталация и компютрите. От време на време звънеше телефон, но никой не го вдигаше.
Клиниката буквално беше изравнена със земята и даваше само бегли признаци за мозъчна дейност.
Нито тя, нито красивата къща на Хавърс щяха да бъдат използвани отново. Тунелите, както и всички незасегнати външни и вътрешни врати, щяха да бъдат заключени, охранителните системи щяха да бъдат задействани, а капаците на къщата — спуснати. На мястото на взривения вход и на вратите на асансьора щяха да бъдат заварени стоманени листове. Накрая въоръжена група щеше да влезе и да събере мебелировката и личните вещи през оцелелите тунели, но дотогава щеше да мине известно време. Зависеше от това, дали лесърите щяха да се върнат с пазарските си колички.
За щастие Хавърс имаше друга къща, където да се приюти с прислугата, а пациентите вече бяха настанени във временната клиника. Медицинските картони и лабораторните резултати се пазеха на външен сървър, така че щяха да бъдат достъпни, но щеше да се наложи сестрите бързо да набавят медикаменти и материали за новото място.
Истинският проблем беше оборудването на друга многофункционална постоянна клиника, а това щеше да отнеме месеци и милиони долари.
Когато Фюри се приближи до бюрото на регистратурата, телефонът звънна. Звъненето престана, когато обаждането беше пренасочено към гласова поща, която вместо обичайното приветствие вече обявяваше: „Този номер вече не функционира. За повече информация позвънете на следния номер…“.
Вишъс беше въвел втория номер, за да могат желаещите да оставят съобщение и данните си за обратна връзка. След проверка на самоличността и проблема им, персоналът в новата клиника щеше да им позвъни. Ви проследяваше обажданията чрез четирите си компютъра в Бърлогата, така че ако някой лесър се опиташе да любопитства, братът можеше да засече линията.
Фюри спря и се заслуша напрегнато, а ръката му стисна още по-здраво Зиг Зауера. Хавърс беше достатъчно предвидлив да остави пистолет под шофьорското място на всяка от линейките и деветмилиметровото оръжие на Зи се беше завърнало в семейството, така да се каже.
Беше относително тихо. Нищо нередно. Ви и Рейдж бяха отишли в новата клиника, в случай че конвоят е бил проследен от врага.
Зейдист заваряваше взривената врата към южния тунел. Ривендж вероятно вече си беше тръгнал.
Дори клиниката да беше значително обезопасена, той беше готов да стреля. Операции като тази винаги го държаха нащрек.
По дяволите. Това вероятно беше последната му акция. И беше участвал в нея само защото беше дошъл за Зейдист, а не защото го бяха повикали като член на Братството.
Опита се да не мисли за това и пое по нов коридор, водещ към спешното отделение на клиниката. Отминаваше склада за медикаменти, когато чу потракване на стъкло.
Извади пистолета на Зи, вдигна го пред лицето си и се притисна към рамката на вратата. Бърз поглед вътре му разясни какво се случваше: Ривендж стоеше пред заключен шкаф, в чиято врата беше пробита дупка, и прехвърляше флакони от рафтовете в джобовете на коженото си палто.
— Спокойно, вампире — каза той, без да се обръща. — Това е само допамин. Няма да търгувам на черния пазар с Оксиконтин10 или някоя друга гадост.
Фюри свали оръжието до себе си.
— Защо взимаш…
— Защото ми е нужен.
Когато и последният флакон беше прибран, Рив се обърна към него. Аметистовите му очи гледаха с пронизващия поглед на пепелянка. Винаги гледаше така, все едно преценява нападението си, дори когато бе сред братята.
— Как мислиш, че са открили мястото? — попита Рив.
— Не знам. — Фюри кимна към вратата. — Хайде, тръгваме си. Не е безопасно.
Усмивката, пробягала по лицето на Рив, разкри още повече изострените му кучешки зъби.
— Убеден съм, че мога да се пазя и сам.
— Без съмнение е така, но е по-добре да си вървиш.
Рив се придвижи внимателно през склада, като заобикаляше паднали кашони с марли, латексови ръкавици и термометри.
Подпираше се тежко на бастуна си, но само глупак би го сбъркал с инвалид.
Тонът му беше по-любезен от всякога, когато попита меко:
— Къде са черните ти кинжали, въздържателю?
— Не е твоя работа, Гълтачо на грехове.
— Вярно е. — Рив побутна с бастуна си сноп от шпатули за гърло, сякаш се опитваше да ги прибере обратно в кутията им. — Според мен е редно да знаеш, че близнакът ти проведе разговор с мен.
— Така ли?
— Време е да си вървиш.
Двамата погледнаха към коридора. Зейдист стоеше зад тях. Беше смръщил вежди над почернелите си очи.
— Веднага — каза Зи.
Рив се усмихна спокойно, а телефонът му зазвъня.
— Я виж ти. Колата ми е тук. Удоволствие е да се работи с вас, господа. До скоро.
Той заобиколи Фюри, кимна на Зи и вдигна мобилния си телефон към ухото, докато вървеше подпрян на бастуна си.
Звуците, издавани от него, заглъхнаха и настъпи тишина.
Фюри отговори на въпроса, преди близнакът му да бе успял да го зададе.
— Дойдох, защото не отговаряше на обажданията ми.
Той му подаде Зиг Зауера, държейки дулото към себе си.
Зи взе оръжието, провери пълнителя и го прибра в кобура си.
— Бях прекалено ядосан, за да говорим.
— Не се обаждах заради нас двамата. Открих Бела в трапезарията. Изглеждаше слаба и я отнесох горе. Мисля, че няма да е зле Джейн да я посети, но решението е твое.
Лицето на Зейдист загуби напълно цвета си.
— Бела каза ли, че нещо не е наред?
— Чувстваше се добре, когато я сложих в леглото. Обясни, че е яла прекалено много и в това бил проблемът. Но… — Може би грешеше за кървенето. — Наистина мисля, че Джейн трябва да я види.
Зейдист побягна с всички сили, тропайки силно с ботушите си по пода на празния коридор. Оглушителният шум отекваше из пустата клиника.
Фюри го последва, вървейки. Замисли се за ролята си на Примейл и си представи как тича, за да провери състоянието на Кормия със същата загриженост, неотложност и отчаяние. Боже, фантазията му го рисуваше толкова ясно… нея с малкото в утробата й и себе си — разтревожен до крайност, точно като Зи.
Спря и се загледа в една от стаите за пациенти.
Как ли се бе чувствал баща му, застанал до родилната постеля на майка му, когато му се бяха родили двама здрави синове? Вероятно е бил на върха на щастието… докато не се бе появил Фюри, който е бил всичко друго, но не и благословия.
Ражданията са игра на хазарт по толкова много причини.
Докато Фюри вървеше по коридора към взривения асансьор, си мислеше, че родителите му вероятно са осъзнавали какъв нещастен живот би им донесла появата на двама здрави синове. Те бяха строго религиозни привърженици на ценностната система на Скрайб Върджин, проповядваща баланс във всичко. Сигурно не са били съвсем изненадани от отвличането на Зи, защото това е върнало равновесието. Може би точно по тази причина баща му се беше отказал от издирването на Зейдист, след като бе научил, че бавачката е умряла и синът му е бил продаден в робство. Може би Агъни е разбрал, че с диренето си обрича Зейдист на по-тежка участ. Опитът му да го върне беше предизвикал смъртта на прислужницата и беше сложил началото не просто на нещо лошо, но на нещо немислимо.
Вероятно бе обвинявал себе си за това, че Зейдист беше свършил в робство.
Фюри можеше да го разбере много добре.
Спря и огледа чакалнята, в която цареше такъв безпорядък, все едно че беше бар, в който са били сервирани безплатни напитки.
Помисли си за Бела, висяща на косъм заради въпросното равновесие, и тревожно се запита дали проклятието бе спряло да носи адски мъки за семейството му.
Поне беше освободил Кормия.
Магьосника кимна. Добра работа, приятел. Това е първата ти стойностна постъпка. Тя ще бъде много, много по-добре без теб.