Свещена любов

33.

— Това е просто клуб — заяви синът на Омега, а в гласа му се чувстваше разочарование и гняв.

Господин Д. изключи двигателя на форда и се озърна.

— Да. И тук ще намерим каквото ви е нужно.

Бяха карали без посока известно време, защото синът на Омега не спираше да повръща. Последният пристъп на гадене беше отминал преди четирийсет минути и господин Д. вярваше, че нещата са се успокоили. Беше трудно да се каже дали причината за състоянието му беше онова, което се наложи да извърши, или приемането му в техните редици. При всички случаи господин Д. се беше погрижил за него.

„Скриймърс“ беше удачното място за тях. Въпреки че синът на господаря нямаше да е в състояние да се храни или да прави секс, тук имаше нещо за него — пияни хора, които можеха да бъдат използвани вместо боксови круши.

Както беше уморен и напрегнат, тялото на сина преливаше от енергия, която трябваше да бъде изразходена. Клубът и идиотите в него щяха да играят ролята на оръжие. Синът щеше да бъде куршумът.

Един бой щеше да го съживи.

— Хайде — подкани го господин Д. и слезе от колата.

— Това са пълни глупости. — Думите може да бяха остри, но тонът продължаваше да е на някой с изпразнено от съдържание съзнание.

— Не са. — Господин Д. заобиколи колата и отвори вратата на сина, а после му помогна да излезе. — Трябва да ми се доверите.

Пресякоха улицата, за да стигнат до клуба, и когато бодигардът в началото на опашката се втренчи в господин Д., той пъхна в ръката му петдесетдоларова банкнота, която ги вкара вътре.

— Само ще се помотаем наоколо — подхвърли господин Д., докато си проправяха път през тълпата към бара.

Във всички кътчета на клуба гърмеше як рап, жените, облечени в миниатюрни късчета кожа, кръстосваха на лов за пениси, а мъжете се споглеждаха красноречиво помежду си.

Увери се, че е постъпил правилно, щом синът стрелна с поглед група колежани, които се смееха силно и се наливаха с мартини.

— Да, просто малко ще разпуснем — заяви господин Д. със задоволство.

Барманът се приближи към тях.

— Какво да бъде?

Господин Д. се усмихна.

— Нищо за нас…

— Текила — отговори синът.

Когато барманът се отдалечи, господин Д. се наклони към него.

— Вече не можете да ядете. Нито да пиете или да правите секс.

Светлите очи на сина го стрелнаха.

— Какво? Майтапиш ли се?

— Не, сър, такива са порядките…

— Майната им. — Когато чашата с питие се озова пред него, синът се обърна към бармана: — Открий ми сметка.

Леш погълна текилата на един дъх, без да отделя поглед от господин Д.

Господин Д. поклати глава и започна да търси с поглед тоалетната. Когато той се беше опитал да погълне някаква храна, беше бълвал в продължение на цял час след това, а вече не изпълниха ли това упражнение достатъчно пъти за една вечер?

— Къде ми е второто? — изрепчи се Леш на бармана.

Господин Д. отново завъртя глава към него. Синът на Омега стоеше до бара, доволен и потупващ с пръсти по барплота. Второто питие пристигна. После и третото.

След като четвъртата чаша беше поръчана, погледът на Леш се плъзна наоколо, изпълнен с агресия.

— Каква беше тази история за яденето и пиенето?

Господин Д. не можеше да реши дали пред него стои готова да избухне бомба… или чудо. Нямаше лесър, способен да поеме храна или напитка след промяната. Черната кръв на Омега ги хранеше и не беше съвместима с нищо друго. Всичко, от което се нуждаеха, за да оцелеят, беше два часа почивка на ден.

— Предполагам, че вие сте различен — отговори господин Д. с почит в гласа.

— Дяволски си прав, че е така — промърмори синът и си поръча хамбургер.

Докато ядеше и пиеше, беше очевидно, че цветът на лицето му е започнал да се връща, а обърканото изражение беше заместено от самоувереност. Като го наблюдаваше как поглъща хамбургера, картофките и всичката тази текила, господин Д. не можа да не се зачуди дали синът ще избледнее като останалите лесъри. Общите правила очевидно не важаха за него.

— И каква беше тази тъпотия за секса? — попита синът, докато бършеше устата си с черна хартиена салфетка.

— Импотентни сме. Нали разбирате, не можем…

— Знам какво означава, професоре.

Синът закова поглед в една самотна блондинка в края на бара. Господин Д. никога не би имал куража да опита с такава жена, дори да можеше да го вдигне. При това достойно за „Плейбой“ тяло и лице на кралица на красотата не би се пробвал, защото тя беше много над категорията му.

Не че изобщо би го забелязала.

Тя обаче забеляза сина и начинът, по който го наблюдаваше, накара господин Д. да погледне на новия си шеф с други очи. Нямаше спор, че Леш изглеждаше добре с късо подстриганата си руса коса, изсеченото лице и сивите си очи. А тялото му беше точно от типа, по който си падаха жените. Масивният и мускулест гръден кош оформяше обърнат триъгълник върху таза му, готов за всякакви упражнения.

На господин Д. му хрумна, че ако още бяха в училище, той би се гордял да го видят със сина. И вероятно би бил извън обкръжението му.

Но тук не бяха в училище и Леш имаше нужда от него. И го знаеше.

Момичето в другия край на бара се усмихна, взе черешката от синьото си питие и плъзна език по дръжката й. Не можеше да не си представиш как го прави с нечии топки и господин Д. погледна настрани. Ако още беше човек, щеше здравата да се е изчервил. Когато станеше дума за момичета, винаги се изчервяваше.

Синът стана от столчето си край бара.

— Без храна. Без секс. Как ли пък не. Чакай тук, загубеняко.

Синът се обърна и тръгна към жената.

Останал сам на бара пред празната чаша и изцапаната с кетчуп чиния, господин Д. реши, че се е справил добре. Искаше синът на Омега да отклони вниманието си от мислите за това, как беше изклал вампирските си родители… само дето бе очаквал, че ще стане след някой хубав въргал.

Вместо това синът си похапна добре и пи алкохол. А сега за финал си беше уредил и чукане, та да прогони спомена от паметта си.

Господин Д. поклати глава към бармана, когато беше попитан дали желае нещо. Жалко, че вече не можеше да пие. На времето си падаше по „Саутърн къмфорт“. Не би му се отразил зле и един хамбургер. Наистина ги обичаше.

— Имаш ли нещо за мен, Сам?

Господин Д. се озърна. До него, опрян на бара, стоеше огромен тип с мръснишка усмивка и его колкото товара на самосвал. Беше облечен в черно кожено яке с невероятен орел, избродиран на гърба, и три номера по-големи от неговите джинси и ботуши. Около врата си носеше верижка с диаманти и имаше набиващ се на очи часовник.

Господин Д. не си падаше много по бижута, но му завидя за абитуриентския пръстен. Беше изработен от жълто злато за разлика от останалите бижута и имаше светлосин камък в средата.

На господин Д. му се щеше да се беше дипломирал в гимназията.

Барманът се приближи.

— Да, имам нещо. — Той кимна към групичката, раздразнила сина малко по-рано. — Обясних им кого да търсят.

— Хубаво. — Грамадният тип извади нещо от джоба си и двамата си стиснаха ръцете.

Пари, помисли си господин Д.

Големият тип се ухили и изпъна черното си кожено яке, а пръстенът му проблесна на ръката. Приближи се към групата и се обърна, все едно им показваше гърба на якето си.

Последваха подвиквания и възгласи и много ръце потънаха в джобовете на собствениците си, имаше още ръкостискания и още бъркане по джобовете.

Беше прекалено очевидно. Другите хора ги наблюдаваха и беше повече от ясно, че не си разменяха визитни картички.

Няма да издържи дълго в бизнеса, помисли си господин Д.

— Сигурен ли си, че не искаш нищо? — обърна се барманът към господин Д.

Господин Д. хвърли поглед към тоалетната, в която синът беше отвел блондинката.

— Не, благодаря. Чакам приятеля си.

Барманът се ухили.

— Обзалагам се, че ще се позабави. Тя изглежда доста дива.

На горния етаж Кормия събра всичко свое… което не беше много.

Загледана в купчината с роби, книгите с молитви и ароматните свещи, тя осъзна, че е забравила розата си в офиса. Но пък и бездруго нямаше да може да я вземе със себе си в Светилището. Единствените неща от тази страна, допускани там, бяха предмети с историческа стойност.

В глобален смисъл, разбира се.

Хвърли поглед към най-новата си — и последна — конструкция от клечки за зъби и грах.

Беше такава лицемерка да критикува Примейла, задето търсеше сила в усамотението, а какво правеше тя? Напускаше този свят, който беше такова предизвикателство за нея, с намерението да търси уединение, по-крайно дори от това, което беше имала като Избраница.

Очите й се напълниха със сълзи.

Почукването на вратата беше тихо.

— Един момент — извика тя и се опита да се успокои. Когато най-накрая отиде и отвори вратата, очите й се разшириха и тя подръпна реверите на робата си, за да прикрие следата от ухапване на шията си.

— Сестро моя?

На прага стоеше Избраницата Лейла, красива както винаги.

— Приветствам те.

— Приветствам те.

Те си размениха дълбоки поклони, което беше най-близкото до прегръдка, допустимо за Избраниците.

— Каква е причината да си тук? — попита Кормия, докато се изправяше. — За да предоставиш кръвта си на братята Рейдж и Вишъс ли си дошла?

Тези официални думи сега й се струваха странни. Беше започнала да свиква с по-неформалните разговори. И да се чувства по-удобно с тях.

— Да, наистина ще посетя брат Рейдж. — Последва пауза. — Но също така исках да разговарям с теб. Може ли да вляза?

— Разбира се. Чувствай се добре дошла в стаята ми.

Лейла влезе и внесе със себе си неловко мълчание.

Значи новините се бяха разнесли из Светилището, помисли си Кормия. Всички Избраници знаеха, че е отхвърлена като Първа избраница.

— Какво е това? — попита Лейла, сочейки към конструкцията в ъгъла на стаята.

— Просто хоби.

— Хоби?

— Когато имам свободно време, аз… — Това беше признание за вина. Би трябвало да се моли, ако нямаше какво друго да прави. — Както и да е…

Лейла не показа с изражение или с думи, че я съди за откровението й. Въпреки това самото й присъствие беше достатъчно да накара Кормия да се чувства зле.

С внезапно нетърпение тя каза:

— Предполагам, вече е известно, че друга ще бъде обявена за Първа избраница?

Лейла се приближи към творението от клечки за зъби и грах и прекара фините си пръсти по един от сегментите.

— Помниш ли как ме завари да се крия при водното огледало? Тъкмо се бях срещнала с Джон Матю след преобразяването му.

Кормия кимна при спомена за тихия плач на Избраницата.

— Беше доста разстроена.

— А ти беше така мила с мен. Отпратих те, но ти бях толкова благодарна и… дойдох да ти се отплатя за добрината. Бремето, което носим като Избраници, е тежко и невинаги бива разбрано от останалите, които не са част от редиците ни. Искам да знаеш, че съм изпитала онова, което ти чувстваш в момента и съм твоя сестра по сърце.

Кормия се поклони ниско.

— Аз… Трогната съм.

Освен това изпитваше и много други неща. Едно от тях беше изненада, че обсъждат всичко това. Прямотата беше нещо необичайно.

Лейла отново погледна към конструкцията.

— Не искаш да се завърнеш в лоното, нали?

След като прецени възможностите си, Кормия реши да довери на Избраницата истината, която не беше готова да признае пред себе си.

— Правилно ме преценяваш.

— Има и други сред нас, търсещи нов път. Такива, които искат да прехвърлят живота си от тази страна. Това не е срамно.

— Не съм толкова сигурна в това — отговори Кормия сухо. — Срамът е като робите, които носим. Винаги е с нас, винаги ни обгръща.

— Но ако свалиш робата, ще си свободна от бремето и изборът ще е твой.

— Послание ли ми носиш, Лейла?

— Не. Ако се завърнеш в лоното, ще бъдеш добре дошла за всичките си сестри. Директрис даде ясно да се разбере, че няма нищо нередно в това, да бъде сменена Първата избраница. Примейлът продължава да изпитва най-висока почит към теб. Така каза тя.

Кормия започна да крачи из стаята.

— Това е само официалното обяснение, разбира се. Не може да не знаеш какво се върти в главите на всички. Има само две обяснения. Или не съм била пожелана от Примейла, или аз съм го отхвърлила. И двете са напълно неприемливи и нечувани досега.

Последвалата тишина й подсказа, че е направила вярно заключение.

Спря пред прозореца и погледна към басейна. Не беше сигурна, че притежава силата да напусне сестрите си. И по-важното, къде би отишла?

Спомни си за Светилището и си каза, че там беше прекарала радостни дни. Тогава имаше цел и съпричастността й към нещо добро я изпълваше с удовлетвореност. Ако станеше самотен летописец, както възнамеряваше, можеше да избягва контакта с останалите за цели цикли от време.

Усамотението я привличаше.

— Вярно ли е, че Примейлът изобщо не те вълнува? — попита Лейла.

Не.

— Да. — Кормия поклати глава. — Искам да кажа, интересувам се от него, доколкото е редно. По същия начин като теб. Ще се радвам за която и да е друга да бъде Първа избраница.

Очевидно Лейла нямаше индикатор за глупостта както Бела, защото лъжата беше изречена и тя не оспори и сричка от нея. Само се поклони.

— Може ли да ти задам въпрос? — попита Лейла, докато се изправяше.

— Разбира се.

— Той добре ли се отнасяше с теб?

— Примейлът ли? Да. Беше много грижовен.

Лейла отиде до леглото и взе един от сборниците с молитви.

— Прочетох в биографията му, че е велик воин и че е спасил близнака си от ужасяваща участ.

— Велик боец е. — Кормия погледна към градината с розите. Вероятно вече всички избраници бяха прочели томовете за него в специалния раздел на библиотеката за Братството и на нея й се искаше да беше направила същото, преди той да я беше довел тук.

— Той говори ли за това? — продължи Лейла забързано.

— За какво?

— Как е спасил близнака си, брат Зейдист, от ужасно кръвно робство. Така Примейлът е загубил крака си.

Кормия бързо обърна глава.

— Наистина ли? Така ли се е случило?

— Никога ли не го е обсъждал с теб?

— Не, не е. Не обича да споделя. Поне не с мен.

Информацията й подейства шокиращо и тя си спомни как му беше казала, че обича фантазиите си за Бела. Това, което тя изпитваше към Примейла, истинско ли беше? Знаеше толкова малко за миналото му. Имаше оскъдна информация за онова, което го бе превърнало в мъжа, който беше сега.

Но пък познаваше душата му.

И го обичаше заради нея.

На вратата се почука. Когато отговори, Фриц подаде главата си.

— Извинете ме, но господарят е готов за вас — обърна се той към Лейла.

Лейла вдигна ръце към косата си, а после приглади и робата. Фриц затвори вратата, а Кормия си помисли, че Избраницата обръщаше особено внимание на…

О… не…

— Ти… ще се срещнеш с него? С Примейла?

Лейла се поклони.

— На път съм да го видя, да.

— А не Рейдж?

— Ще му бъда в услуга след това.

Кормия замръзна, все едно кръвта й беше заместена от лед. Но разбира се. Какво беше очаквала.

— Тогава по-добре върви.

Лейла присви очи, а после ги отвори широко.

— Сестро?

— Върви. Не карай Примейла да те чака. — Тя отново се обърна към прозореца, готова да извика.

— Кормия… — прошепна Лейла. — Кормия, ти имаш чувства към него. Дълбоки чувства.

— Не съм казвала такова нещо.

— Не е нужно. Изписано е на лицето ти и личи в тона ти. Сестричке, защо отстъпваш мястото си?

Когато Кормия си представи главата на Примейла между бедрата на сестра й и как Лейла извива тялото си с наслада, стомахът й се сви на топка.

— Желая ти успех на срещата. Надявам се да направи добър избор и да се спре на теб.

— Защо се оттегляш?

— Бях принудена да се оттегля — отговори тя отсечено. — Решението не беше мое. Сега, моля те, не карай Примейла да чака. Не бива да допускаме това, пази Боже.

Лейла пребледня.

— Бог?

Кормия размаха ръка.

— Това е просто израз, който използват тук, и не е свързан с вярата ми. Сега, моля те, върви.

Лейла изглежда имаше нужда от миг, за да дойде на себе си след религиозния гаф. После гласът й стана много нежен.

— Останалите са убедени, че той няма да избере мен. И знай, че ако някога имаш нужда…

— Няма да имам. — Кормия се обърна и закова поглед в прозореца.

Когато вратата най-сетне се затвори, тя изруга. После отиде в ъгъла на стаята и започна да троши конструкцията си. Унищожи я до последния елемент, раздробявайки спретнатите малки кубчета, докато цялата им структура не се превърна в безредна купчина на килима.