Свещена любов

53.

Седнал на масата на Братството във Вип сектора на „Зироу Сам“, Джон Матю бе пиян-залян. Пиян до козирката. Пиян като мотика.

Веднага щом довърши поредната бира за срок от пет минути, той си поръча коктейл с „Редбул“ и „Йегермайстер“.

За тяхна чест Куин и Блей не казваха нито дума.

Трудно му бе да обясни кое предизвика този алкохолен маратон. Единственото, което си повтаряше, беше, че нервите му са изпилени докрай. Беше оставил Тор да спи на леглото като в ковчег и макар да бе прекрасно, че се бяха намерили отново, братът далеч не се беше върнал у дома свободен.

Джон не би понесъл да го изгуби отново.

А и онази странна случка, когато видя Леш, плюс свързаното с нея убеждение на Джон, че губи разсъдъка си.

Когато сервитьорката дойде с шота, Куин й каза:

— Той би искал още една бира.

— Обичам те — каза с жестове Джон на приятеля си.

— Като си идеш вкъщи и започнеш да бълваш като пръскачка на голф игрище, ще ни мразиш, но нека живеем за момента — тук и сега.

— Дадено.

Джон гаврътна шота и той не му опари устата, не слезе в стомаха му като горяща топка. И как иначе? Нима на горския пожар му пука за пламък от запалка „Зипо“?

Куин беше прав. Вероятно щеше да си пати. Всъщност…

Джон се изправи.

— О, по дяволите, започва се — отбеляза Куин и също стана.

— Отивам сам.

Куин попипа верижката около врата си.

— Няма да стане.

Джон заби юмруци в масата и оголи вампирските си зъби.

— Ама какво те прихваща? — изсъска му Куин, докато Блей тревожно погледна към околните посетители. — Какво си мислиш, че правиш, дявол го взел?

— Отивам сам.

Куин се наежи, сякаш се канеше да спори, но размисли и си седна на мястото.

— Добре. Както кажеш. Само си прибери търнокопите.

Джон тръгна, учуден, че никой друг в клуба изглежда не забелязваше как подът се люлееше напред-назад, като в къщичката на смеха в лунапарк. Точно преди да стигне до фоайето пред частните тоалетни, промени намерението си, направи завой и излезе извън оградената с плюшен шнур зона.

Мина през гъстата тълпа с грацията на бизон, като забърсваше околните, блъскаше се в стената, накланяше се напред, а после рязко назад, за да предотврати падането по очи.

Изкачи стълбите до мецанина и си запроправя път към мъжката тоалетна.

Имаше двама типа на писоарите и един до умивалниците, но Джон не срещна очите на никого от тях и тръгна към кабинките. Стигна чак до последната, тази за инвалиди, отвори вратата, но му стана зле, залитна назад и се напъха в предпоследната. Когато заключи вратата, стомахът му се завъртя с такава скорост, като че машина събираше пратки за незабавна експедиция по въздух.

Мамка му. Защо просто не беше използвал частните тоалетни във ВИП зоната? Защо му трябваше онези тримата отвън да слушат гръмки звуци като от отпушване на канал?

По дяволите… Лошо му се пишеше.

Обърна се да огледа тоалетната чиния. Беше черна като почти цялото обзавеждане в „Зироу Сам“, но той знаеше, че е чиста. Рив поддържаше заведението си чисто.

Е, ако не се смяташе проституцията. И наркотиците. И залозите.

Добре де, беше чисто от хигиенна гледна точка, не според Наказателния кодекс.

Джон облегна глава на металната врата и затвори очи и ето че истинската причина за пиенето му мигом изплува.

Кое беше мерилото за истински мъж? Как воюва? Колко коремни преси може да направи? Осъществената мъст?

А може би, като контролира чувствата си, когато целият свят изглежда нестабилен като къщичката на смеха? Или като обича някого със съзнанието, че той може да си отиде завинаги?

Дали пък не беше сексът?

Добре, беше голяма грешка да си затвори очите. Също и да започне да мисли. Той отлепи клепачи и се загледа в черния таван, осеян с лампички като звезди.

Кранът на умивалника бе спрян. Водата в двата писоара беше пусната. Вратата към клуба се отвори и затвори. Пак се отвори и пак се затвори.

През две кабинки се раздаде пъшкане. И още едно. После „Ааа“. Стъпки. Течаща вода. Налудничав смях. Още едно отваряне и затваряне на външната врата.

Сам. Беше сам. Само че нямаше да трае дълго, скоро щеше да влезе някой друг.

Джон погледна надолу към черната тоалетна чиния и изкомандва стомаха си да се задейства с програмата, та да му спести срама.

Явно не го чу. Или може би… да. Не? По дяволите.

Взираше се в тоалетната и чакаше рефлексът му за повдигане да се определи най-сетне, а после забрави стомаха си и си даде сметка къде се намира.

Той бе роден в кабинка на тоалетна. Дошъл бе на света в място, където хората повръщат след преливане… оставен да се оправя сам като новородено от майка, която никога не бе познавал, и баща, който никога не бе познавал него.

Ако Тор отново избягаше…

Джон се извъртя, но не можа да накара пръстите си да преместят резето, за да излезе. С нарастваща паника взе да опипва черния механизъм, докато накрая той щракна и се отвори. Изтича в общото помещение и се насочи към вратата, но не стигна до нея.

Над всеки от шестте медни умивалника имаше огледало в златна рамка.

Като пое дълбоко дъх, той избра най-близкото до вратата огледало, застана пред него и се срещна за пръв път с лицето си на трансформиран мъж.

Очите му си бяха същите… все така сини и със същата форма. Всичко останало му беше непознато — и рязко очертаната брадичка, и масивната шия, и широкото чело. Но очите му си бяха неговите.

Поне така предполагаше.

Кой съм аз, изрече само с устни.

Оголи зъби, наведе се напред и заразглежда кучешките.

— Не ми казвай, че не си ги виждал досега.

Той се извърна рязко. До вратата се беше изправила Хекс, като по този начин успешно бе изолирала и двама им вътре.

Носеше същото облекло както винаги, но той сякаш за пръв път я виждаше с тази впита тениска и кожените панталони.

— Видях те, че влезе тук с олюляване, и реших да проверя дали си добре.

Сивите й очи го гледаха от упор и той би се обзаложил, че никога от нищо не се отклоняваха. Жената имаше поглед като на статуя — директен и нетрепващ.

Като на невероятно секси статуя.

— Искам да правя секс с теб — изрече с устни той, без да го е грижа, че се излага.

— Това ли искаш?

Очевидно бе разчела думите по устните му. Ако ли не, бе разчела посланието на пениса, надигнат в готовност в джинсите му.

— Да, това.

— Има много жени в клуба.

— Ти си само една.

— Мисля, че с тях ще ти е по-добре.

— А аз мисля, че на теб ще ти е по-добре с мен.

Нямаше представа откъде идваше тази му самоувереност, но не искаше и да знае. Щеше да я използва, все едно дали бе самочувствие, дарено му от Бог, или просто чиста глупост.

— Това е факт, знам го.

Той целенасочено пъхна палци в колана на джинсите си и ги опъна. След като ерекцията му стана очевидна като еркер на къща, тя сведе очи надолу и той знаеше какво вижда. Беше съответстващо надарен за ръста си от два метра и петнайсет сантиметра. А в състояние на ерекция беше направо огромен.

Аха, излязохме от образа на статуя, а, помисли си той, когато тя не върна очи към лицето му и почти незабележимо ги разшири.

С прикования й към него поглед и искрата, прескочила помежду им, той вече не беше обсебен от миналото си. Съществуваше само в настоящето. А настоящето изискваше тя да заключи проклетата врата, да го остави да й скочи и после двамата да се чукат прави.

Устните й се разтвориха и той зачака да чуе думите й, както би чакал пристигането на Бог.

Внезапно тя рязко посегна към слушалката в ухото си и се намръщи:

— По дяволите, трябва да вървя.

Джон откъсна парче от хартия за бърсане на ръце, извади писалка от джоба си и надраска няколко дръзки слова. Преди тя да излезе, той натика написаното в ръката й.

Тя погледна импровизираната бележка.

— Сега ли искаш да го прочета, или после?

— После — изрече с устни той.

Когато отвори вратата, беше далеч по-трезвен. А на лицето му имаше широка усмивка, която едва ли не крещеше „Голям мъжага съм“.

Когато Леш се появи отново във фоайето на родителите си, известно време остана неподвижен. Усещаше тялото си като притиснато между два листа восъчна хартия и изгладено с ютия, като паднало листо, запазено по изкуствен начин и не без известна болка.

Той погледна ръцете си. Размърда ги. Раздвижи и врата си, който изпука.

Уроците от баща му бяха започнали. Щяха да се срещат редовно. Той беше готов да попива знания.

Като свиваше дланите си в юмруци и ги разпускаше, той преброи фокусите, които владееше сега. Фокуси, които… Всъщност не бяха фокуси, изобщо не бяха фокуси. Той беше чудовище. Чудовище, което започваше да схваща колко са полезни люспите по тялото му, пламъкът в устата му и бодлите по опашката му.

Наподобяваше донякъде периода след трансформацията му. Пак трябваше да осъзнае кой е и как функционира тялото му.

За щастие Омега щеше да му помага. Както бе редно за всеки добър родител.

Когато вече можеше да го понесе, Леш обърна глава и погледна стълбите, като си припомни къде беше стоял Джон.

Толкова хубаво бе да види отново врага си. Това наистина стопли сърцето му.

„Холмарк“ трябваше да пуснат нова серия картички, посветени на отмъщението, за да бъдат разпращани на онези, върху които се каниш да стовариш възмездието си.

Леш се изправи предпазливо, бавно се обърна и огледа обстановката — големият часовник с махало в ъгъла, маслените картини и други разни боклуци, събирани и съхранявани поколения наред.

После погледна към трапезарията.

Припомни си, че в гаража има лопати.

Намери две от тях, подпрени на стената до закачалката, на която висяха градинските сечива. Лопатата, която избра, беше с дървена дръжка и с широка метална част, покрита с червен емайл.

Излезе навън и с почуда установи, че още е тъмно, а имаше усещането, че е прекарал при Омега много часове. Дали пък не беше следващата нощ? Или дори по-следващата?

Леш отиде в страничния двор и избра място под големия дъб, засенчващ широкия прозорец на кабинета. Докато копаеше, очите му от време на време се стрелкаха към стъклата и стаята зад тях. Кървавите петна още си стояха по канапето. Макар че що за нелепа мисъл беше това? Да не би да можеха да се изпарят от копринената тъкан?

Той изкопа един гроб, дълбок метър и половина, дълъг два метра и широк метър и двайсет.

Купчината пръст, излязла от дупката, бе по-голяма, отколкото беше очаквал, и миришеше както моравата след силна буря — на мускус и нещо сладникаво. А може би сладникавото идеше от него.

Нарастващото светло петно на изток го накара да изхвърли лопатата от дупката и да изскочи на земята. Трябваше да действа бързо, преди слънцето да е изгряло; това и направи. Първо положи баща си. Майка му беше втора. Смести я на една страна, с гръб към бащата.

Загледа се в двамата.

Учуден бе, че изпита потребност да направи това, преди да пристигне групата, която щеше да се опита да опразни къщата, но това беше положението. Те бяха негови родители през първата част от живота му и макар да си казваше, че въобще не държи на тях, не беше така. Нямаше да остави лесърите да поругаят разлагащите им се тела. Къщата? Добре, полагаше им се. Но не и телата.

Слънцето започна да се издига и златистите му лъчи проблясваха през разлистената корона на дъба. Той се обади по телефона, после върна купчината пръст на мястото й.

По дяволите, помисли си той, като приключи. Това чудо наистина приличаше на гроб с надигнатата купчинка отгоре, подобно на самун хляб.

Тъкмо връщаше лопатата на мястото й в гаража, когато чу първата кола да спира пред къщата. От нея излязоха двама лесъри и в този момент в алеята влезе втора, после Форд Еф-50 и микробус.

От тях се разнесе силна сладникава миризма, докато се изсипваха в дома на родителите му. Големият бус, шофиран от господин Д., пристигна последен.

Когато оплячкосването започна, Леш се качи и взе бърз душ в някогашната си баня. Докато се бършеше, прерови дрешника си. Дрехи… дрехи… някак си това, което бе носил напоследък, сега вече му се струваше неуместно и той извади елегантен костюм „Прада“.

Етапът му на пристрастеност към военен тип дрехи, лишени от шик, беше приключил. Вече не беше послушният малък обучаващ се войник на Братството.

С усещането, че е адски секси, отиде до бюрото, отвори чекмеджето с бижутата си и…

Къде беше часовникът му, по дяволите? Онзи, марка „Джейкъб и Ко“ с диамантите?

Ама какво ставаше…

Леш се озърна и подуши въздуха в стаята си. После превключи виждането си на синьо, така че отпечатъците на всеки, пипал нещата му, да се появят в розово, както го бе научил баща му.

На бюрото имаше пресни, безлични отпечатъци, по-отчетливи от онези, които той самият бе оставил преди няколко дни. Отново вдиша дълбоко. Джон… Джон и Куин бяха идвали тук… и някой от двамата мизерници бе взел часовника му.

Леш взе ловджийския нож от бюрото си, с рев го запрати през стаята и той се заби в една от черните възглавници.

Господин Д. се появи на прага.

— Господарю? Какво се е случило?

Леш се извърна и вдигна показалец към него не за да го смъмри, а за да приложи една от хватките на истинския си баща.

Но после успокои дишането си. Свали ръката си. Опъна костюма си.

— Приготви ми… — Трябваше да изчисти гласа си от яростта. — Приготви ми закуска. Ще ям на верандата, не в трапезарията.

Господин Д. излезе и след десет минути, когато вече не виждаше двойни образи от бяс, той слезе долу и седна пред обилна порция бекон, яйца, препечен хляб с конфитюр и портокалов сок.

Господин Д. очевидно лично беше изстискал портокалите. Вкусната закуска бе достатъчно оправдание за решението му да не изпепели нещастника.

Другите убийци се събраха пред верандата и взеха да го зяпат как яде, сякаш правеше някакъв невиждан фокус.

Когато довърши кафето си с една сладостна и продължителна глътка, един от тях попита:

— Ти пък що за чудо си?

Леш избърса устата си със салфетка и спокойно съблече сакото си. Изправи се и разкопча пастелнорозовата си риза.

— Аз съм шибаният ви крал.

С тези думи той разтвори ризата си и даде команда на кожата си да се разтвори по дължината на гръдната кост. Ребрата се раздалечиха, той оголи вампирските си зъби и показа черното си туптящо сърце.

Лесърите като един отскочиха назад. Един дори се прекръсти, негодникът му с негодник.

Леш най-спокойно затвори гръдния си кош, закопча ризата си и отново седна.

— Още кафе, господин Д.

Каубоят примигна глуповато и придоби идеална прилика с овца, изправена пред математическа задача.

— Да… да, господарю.

Леш отново взе чашата си и погледна бледите лица пред себе си.

— Добре дошли в бъдещето, господа. Размърдайте се сега, искам първият етаж да е опразнен, преди да пристигне пощальонът в десет и половина.