Свещена любов

31.

Имаше две неща, обичани от глимерата повече от всичко друго — хубаво парти и хубаво погребение.

С убийството на родителите на Леш те щяха да получат и двете.

Фюри седеше пред компютъра в офиса на тренировъчния център, а главоболието се беше загнездило зад лявата му очна ябълка. Имаше чувството, че Магьосника използва шило за лед върху очния му нерв.

Всъщност е бургия, приятел, поправи го Магьосника.

Да, помисли си Фюри. Разбира се, че е това.

Сарказъм ли долавям, попита Магьосника. Добре. Ти реши да бъдеш наркозависим и разочарование за братята. Сега, когато го постигна, започна да се държиш нагло. Може би трябва да проведеш семинар за останалите. Десетте стъпки на Фюри, син на Агъни, към успешното ви превръщане в пълни неудачници.

Да поставя ли аз началото? Да започнем с основното: раждаш се.

Фюри опря лакти от двете страни на лаптопа и потърка слепоочията си в опит да остане здраво стъпил на земята в реалността, вместо да се озове в покрития с кости свят на Магьосника.

Екранът на компютъра примигна и той се втренчи в него, замислен за всички глупости, изпращани до официалния имейл на Братството. Онези от глимерата просто не схващаха ситуацията. В съобщението, изпратено до тях, той беше докладвал за нападенията и беше призовал аристокрацията да напуснат Колдуел и да потърсят убежище в обезопасените си къщи. Беше внимателен с използваните думи, за да не всява паника, но явно никак не ги беше стреснал.

Всеки бе помислил, че убийствата на техния лийдайър и неговата шелан ще бъдат единствените.

Боже, Обществото на лесърите беше причинило толкова много смърт през последните две нощи… и ако се съдеше по реакцията на глимерата, щеше да има и още. Скоро.

Леш знаеше къде живее абсолютно всяко аристократично семейство в града, така че имаше сериозна вероятност голяма част от глимерата да е в опасност. И горкото хлапе нямаше защо да дава всички адреси. Ако лесърите се доберяха само до няколко от домовете, щяха да получат достатъчно информация за толкова много други от тефтерите с адреси, покани за партита, дневници за срещи. Резултатът от проговарянето на Леш щеше да бъде като от земетресение, ударило разлом — нямаше да остави нищо след себе си.

Но канеше ли се глимерата да приеме сериозно заплахата? Не.

Според имейла, получен току-що от ковчежника на Съвета на принцепсите, идиотите нямаше да отидат в защитените си къщи. Вместо това се канеха да оплачат тази потресаваща загуба на добре поставени в обществото мъж и жена с такива изключителни качества, като устроят поредното парти.

Без съмнение с цел да подхванат битка за надмощие относно избора на следващия лийдайър.

В заключение, се казваше, че Съветът на глимерата ще получи сумата, дължима на семейството на Леш заради действията на Куин.

Не бяха ли великодушни? Не че искали парите за себе си… например… за да отпразнуват встъпването в длъжност на новия лийдайър. О, не. Те просто искали да се уверят, че злината ще бъде наказана.

Разбира се, че това беше причината.

Слава богу, че Куин беше свободен от тях, въпреки че решението на Рот да направи хлапето аструкс нотрум на Джон беше доста шокиращо. Доста прозрачно излизане от ситуацията, особено като се имаше предвид, че бе със задна дата. И то заради обикновен бой, спрян от Куин по неподходящ начин. Сигурно нещо по-сериозно се беше случило в съблекалнята, нещо, останало скрито. Иначе нямаше никаква логика.

От глимерата щяха да разберат, че Рот закриля Куин, и решението на краля щеше да му излезе солено в определен момент. И все пак Фюри беше доволен от развитието на нещата. Джон, Блей и Куин бяха каймакът на тренировъчната програма, а Леш… Леш винаги беше създавал неприятности.

Куин може да имаше разноцветни очи, но Леш беше този с истинския дефект. Винаги беше имало нещо странно у това хлапе.

Компютърът даде сигнал за получаването на нов имейл в пощенската кутия на Братството. Този път беше от дясната ръка на починалия лийдайър. И той призоваваше всички да бъдат силни пред тази трагична поредица от загуби, но също така смяташе, че заплахата за домовете им не е голяма и че най-добрата реакция била да се съберат заедно и да оплачат с подходящи ритуали скъпите им покойници.

Добре, това си беше чиста проба глупост. Всеки с половин мозък в главата би си стегнал комплекта скъпи пътни чанти и би се покрил далече извън града, докато прахта се уталожеше. Но не, те предпочитаха да извадят ръкавиците и гетите и да се правят на герои във филм на Мърчънт-Айвъри12 с черните си дрехи и траурни изражения. Той почти чуваше засуканите и фалшиви съболезнования, които си разменяха като волейболна топка, докато догени в униформа разнасяха табли с фаршировани гъби, след което следваше учтива битка за политическо надмощие.

Надяваше се здравият им разум да проговори, защото въпреки факта, че го вбесяваха, той не искаше да се събудят мъртви, така да се каже. Рот би могъл да се опита да ги отпрати от Колдуел с декрет, но беше твърде вероятно това да ги накара да се заинатят дори повече. Кралят и аристокрацията не се погаждаха. Напротив, бяха почти врагове.

Получи се нов имейл и той беше много сходен с предишните. Оставаме и ще устроим парти.

Изпитваше нужда да запали.

И също и да…

Вратата на тайния тунел се отвори широко и оттам се появи Кормия. В нежната си ръка носеше бледолилава роза, а на лицето й беше изписана изискана сдържаност.

— Кормия? — произнесе той и се почувства нелепо. Едва ли беше променила името си на Трикси или Айрийн от вчера до днес. — Нещо не е наред ли?

— Нямах намерение да ви безпокоя. Фриц предложи… — Тя се обърна, очаквайки икономът да е зад нея. — Той ме доведе.

Фюри се изправи и си помисли, че това вероятно беше отплатата на иконома за прекъсването предишната вечер. Не беше ли догенът истински герой?

— Радвам се.

Може би това не беше най-правилната дума. За съжаление желанието му да пуши беше заместено от спешната нужда за друго действие с устата, в което всмукването отново би взело участие.

Получи се ново съобщение и лаптопът издаде звук. И двамата погледнаха към компютъра.

— Ако сте зает, ще си вървя.

— Не съм. — Глимерата беше като тухлена стена и тъй като главата вече го болеше, нямаше смисъл да продължава да я блъска в ината им. Беше трагично, но той не можеше да направи нищо, докато не се случеше още нещо ужасно… Ръцете му управляваха клавиатурата само защото тези на останалите братя бяха заети с кинжали.

— Как си? — попита, за да спре да мисли. И защото отговорът го интересуваше.

Кормия се озърна.

— Не бих допуснала, че тук долу има такова нещо.

— Искаш ли да те разведа?

Тя се поколеба и протегна ръката, държаща розата. Имаше същия цвят като гривната, която й бе подарил Джон Матю.

— Мисля, че цветето ми се нуждае от вода.

— Това мога да го уредя. — В желанието си да й даде нещо, каквото й да е, той се протегна и извади бутилка минерална вода от стека до себе си. Отвори капачката и отпи, за да намали количеството, и после я остави на бюрото. — Това би трябвало да е достатъчно.

Той наблюдаваше как ръцете на Кормия поставиха цветето в импровизираната ваза. Бяха така прекрасни и бели и… трябваше да ги усеща върху кожата си.

По цялото си тяло.

Фюри измъкна ризата от панталоните си, а после се изправи и заобиколи бюрото, като се увери, че предната част на панталона му е покрита. Мразеше свободни дрехи, но беше по-добре да е развлечен, отколкото тя да види, че е възбуден.

А той беше. До край. Имаше усещането, че около нея винаги ще е така. Това, че бе свършил в ръката й предишната вечер, бе променило всичко.

Задържа вратата към коридора отворена.

— Ела да разгледаш тренировъчната ни база.

Тя го последва навън от офиса и той я разведе навсякъде, като й обясняваше с какво се занимават в спортната зала и какво представляват уредите в склада, санитарния пункт и стрелбището. Тя беше заинтригувана, но мълчалива и той имаше чувството, че има да му казва нещо.

Можеше да се досети какво е. Канеше се да се върне в Другата страна.

Той спря пред съблекалнята.

— Тук момчетата се къпят и преобличат. Класните стаи са ето там.

Боже, не искаше тя да си тръгва. Но какво друго можеше да очаква? Той беше отнел ролята й тук.

И ти нямаш роля тук, отбеляза Магьосника.

— Ела, ще ти покажа класната стая — каза той, за да отклони вниманието си от тази мисъл.

Заведе я в залата, в която преподаваше, със странното усещане за гордост, че й показва къде работи.

Беше работил.

— Какво е всичко това? — попита тя и посочи към покритата с цифри черна дъска.

— А… да… — Той се приближи, взе гъба и бързо изтри анализа за жертвите при бомбен взрив в центъра на Колдуел.

Тя скръсти ръце пред гърдите си, но това беше по-скоро признак на нетърпение, отколкото жест за самозащита.

— Мислите ли, че не съм наясно с какво се занимава Братството?

— Това не значи, че трябва да ти го напомням.

— Ще се върнете ли обратно в Братството?

Той замръзна на място и реши, че вероятно е научила от Бела.

— Не знаех, че си чула за отстраняването ми.

— Съжалявам, не е моя работа.

— Всичко е наред. Да, мисля, че участието ми в битки приключи. — Той хвърли поглед през рамо и беше смаян от съвършения й вид. Беше опряла задните си части в една от масите, използвани от обучаващите се, а ръцете й бяха преплетени една в друга. — Имаш ли нещо против да те нарисувам?

Тя се изчерви.

— Предполагам… Добре, щом желаете. Трябва ли да правя нещо?

— Просто остани, където си. — Той остави гъбата на тесния плот пред дъската и взе парче тебешир. — Всъщност би ли разпуснала косата си?

Тя не отговори и той погледна към нея, за да открие с изненада, че тя вече отстраняваше златните фиби от главата си. Един по един русите кичури се спускаха около лицето й, по шията и раменете.

Дори на флуоресцентното осветление в класната стая тя сияеше.

— Седни на масата — каза той с дрезгав глас. — Моля те.

Тя направи каквото я беше помолил, и кръстоса крака. Мили боже, робата й се разтвори широко точно отпред. Тя понечи да придърпа тъканта, но той прошепна:

— Остави я така.

Ръцете й замръзнаха на място, после ги плъзна по масата и се подпря на тях.

— Така добре ли е?

— Не. Се. Движи.

Фюри не бързаше да завърши рисунката. Тебеширът в ръката му обхождаща тялото й, поспря на шията й, после на гърдите и извивката на ханша й, плъзна се по дългите й гладки крака. Правеше любов с нея, пренасяйки образа й на черната дъска. Тебеширът издаваше стържещ звук.

Или може би това беше дъхът му.

— Много сте добър — промълви тя по някое време.

Той беше прекалено зает, а очите му бяха прекалено ненаситни, че да й отговори, прекалено ангажиран да си представя какво би сторил с нея.

След цяла вечност, продължила само миг, той отстъпи назад и измери творбата си с поглед. Съвършенство. Беше нейният образ, но и нещо повече. Рисунката излъчваше сексапил, който дори тя нямаше как да не забележи. Фюри не искаше да я шокира, но не можеше да промени този аспект от творението си. Той присъстваше във всяка извивка на тялото й, в позата й, в изражението на лицето й. Тя беше сексуалният идеал. Поне за него беше така.

— Готова е — заяви дрезгаво.

— Това… аз ли съм?

— Аз те виждам така.

Последва дълго мълчание. После тя заяви с леко удивление.

— Вие ме смятате за красива.

Той се загледа в линиите на скицата.

— Да. Така е. — Мълчанието им увеличи разстоянието между тях и го накара да се почувства неловко. — Добре, не можем да я оставим така.

— Моля ви! Недейте! — извика тя и протегна ръка. — Оставете ме да я погледам още малко. Моля ви.

Добре. Чудесно. Каквото пожелаеше тя. В този момент можеше да нареди на сърцето му да спре да бие и то с радост би изпълнило командата й. Тя се беше превърнала в неговата контролна кула, в господар на тялото му и той би направил всичко, което му кажеше. Без да задава въпроси. Без да го е грижа за смисъла.

Дълбоко в себе си осъзнаваше, че такова е поведението на обвързаните вампири. Жената ги командваше и това беше неоспоримо. Само че той не можеше да се обвърже с нея, нали така?

— Толкова е красива — проговори тя, а зелените й очи бяха приковани в дъската.

Той се обърна към нея.

— Това си ти, Кормия. Ти изглеждаш така.

Очите й заблестяха и после, сякаш почувствала се неудобно, тя плъзна ръка и затвори робата си.

— Моля те, недей — прошепна той, повтаряйки казаното от нея. — Остави ме да погледам още малко.

Между тях лумна напрежение.

— Съжалявам — отсече той, ядосан на себе си. — Не исках да те карам да се чувстваш…

Ръцете й се отдръпнаха и пищната бяла тъкан отново се разтвори с такова покорство, че ако беше куче, той щеше да го потупа по главата и да му даде кокал.

— Ароматът ви е така наситен — изрече тя с дрезгав глас.

— Да. — Той остави тебешира на мястото му и вдъхна уханието на жасмин. — Също и твоят.

— Искате да ме целунете, нали?

Той кимна.

— Да, искам.

— Измъкнахте ризата от панталона си. Защо?

— Възбуден съм. Още откакто влезе в офиса.

Тя изпусна шумно дъха си, очите й се спуснаха надолу по гърдите и таза му. Устните й се отвориха леко и той знаеше точно за какво мисли тя — как свърши в ръката й.

— Невероятно е — промълви Кормия. — Когато съм около вас, нищо друго няма значение. Нищо освен…

Той се доближи до нея.

— Знам.

Спря, а тя го погледна.

— Ще ме целунете ли?

— Ако ми позволиш.

— Не е редно — отговори тя и вдигна ръце към гърдите му, но не го отблъсна. Вкопчи се в ризата му. — Не е редно да го правим.

— Така е. — Той прибра един кичур от косата й зад ухото.

Отчаяното му желание да проникне в нея по някакъв начин, какъвто и да е той, запълваше съзнанието му. Всичко, което чувстваше, докато стоеше пред нея, беше първичната потребност на мъжа от неговата раса.

— Това може да е нещо лично, Кормия. Само между мен и теб.

— Лично… Това ми харесва. — Тя вдигна брадичка нагоре, предлагайки му онова, което той желаеше.

— И на мен. — Той изръмжа и падна на колене.

Кормия изглеждаше объркана.

— Мислех, че искате да ме целунете…

— Искам. — Той хвана глезените й с ръце и после ги плъзна нагоре по прасците й. — Умирам да го направя.

— Но тогава защо…

Той нежно отдели кръстосаните й крака един от друг и платът на робата се разстла от двете й страни, излагайки на показ всичко.

Ханша й, бедрата й и тази малка цепнатина, от която той така силно се нуждаеше.

Фюри облиза устните си и плъзна ръце по вътрешната страна на бедрата й, раздалечавайки ги плавно, неумолимо. С еротична въздишка тя се отпусна назад, за да му осигури пространство, с което му даде да разбере, че е на неговата вълна, готова за това точно колкото него.

— Легни назад — нареди й той. — Легни назад и се изпъни.

По дяволите… Струваше му се гладка като сметана, докато се отпускаше леко назад, за да се озове легнала на масата.

— Така ли?

— Да… точно така.

Той прокара пръсти по задната страна на крака й и вдигна стъпалото й върху рамото си. Първо започна да целува прасеца й и с устни последва пътечката, по която ръката му беше оставила ласките си, достигайки все по-високо и по-високо. По средата спря, за да се увери отново, че тя е напълно готова. Тя го наблюдаваше с огромните си зелени очи, опряла пръсти в устните си, и дишане учестено.

— Съгласна ли си на това? — попита с тих дрезгав глас. — Защото започна ли веднъж, ще ми е много трудно да спра, а не искам да те уплаша.

— Какво ще правите с мен?

— Същото, което ти направи с мен снощи с ръката си. Аз ще използвам устата си.

Тя изстена.

— О, Скрайб Върджин…

— Това „да“ ли е?

— Да.

Посегна към колана на робата й.

— Ще се погрижа за теб. Довери ми се.

И беше повече от сигурен, че ще го направи. Нещо у него му подсказваше, че ще й достави удоволствие, въпреки че преди не го беше правил.

Той развърза колана и отвори робата й.

Тялото й се разкри пред него, от вирнатите стегнати гърди до плоския й корем и прекрасните срамни устни. Тя спусна ръка към долната част на корема си изглеждаше точно както я беше нарисувал предната нощ — изпълнена със сексуалност, женственост и могъщество… само че сега от плът и кръв.

— Мили… боже. — Кучешките му зъби се удължиха в устата му, напомняйки му, че отдавна не се беше хранил. От гърлото му се разнесе стон, едновременно настойчив и умоляващ. Не знаеше доколко копнееше за вагината и доколко имаше нужда от кръвта й.

Но какво ли значение имаше?

— Кормия… нуждая се от теб.

Начинът, по който размърда краката си, за да ги разтвори още повече, беше подарък, какъвто никой никога не беше увивал и надписвал за него. Тя се разтвори още малко и той зърна розовите дълбини, към които се стремеше. Тя вече лъщеше от влагата.

А той щеше да добави още към нея.

Простена и се наведе да долепи устни до нея, насочвайки се право към сърцевината й.

И двамата извикаха. Тя зарови ръце в косата му, той сграбчи бедрата й и я притисна още по-силно към себе си. Почувства топлината й с устните си, топлината и влагата й, които той подсили с целувките си. Докато тя стенеше, инстинктът и на двамата проработи, подсказвайки му да прави кръгови движения с език, а на нея — да го обгърне с крака.

Боже, звуците бяха невероятни.

А вкусът й дори повече.

Той погледна нагоре към гърдите й и нямаше как да не докосне малките й зърна. Притисна ги нежно с пръсти и после ги погали с палците си.

Начинът, по който тя изви тялото си, почти го доведе до края. Беше прекалено много.

— Движи ханша си по-бързо — нареди той. — Моля те… притисни ханша си в мен.

Тя започна да се движи ритмично, а той проточи езика си и я остави да получи каквото желае, да използва плътта му, за да си достави удоволствие. Това обаче не продължи дълго. Той имаше нужда да бъде още по-близо. Хвана в длани задните й части и притисна в нея лицето си — тя се превърна във всичко, което той вкусваше, помирисваше и познаваше.

Сега беше моментът да настъпи сериозната част.

Той се придвижи нагоре и започна да движи бързо езика си в горната част на вагината. Знаеше, че е на правилното място, заради начина, по който тя простена. Кормия започна да движи ханша си още по-отсечено и той се протегна за ръката й, за да й вдъхне увереност. Тя се вкопчи в дланта му с такава сила, че вероятно щеше да остави следи с ноктите си, а това беше наистина прекрасно. Желаеше тези полумесеци върху гърба си… и върху задните си части, докато той потъваше дълбоко в нея.

Искаше да остави част от себе си върху нея, вътре в нея.

Той самият искаше да я маркира по някакъв начин.

Кормия знаеше, че с тялото й се случва същото, което се беше случило с онова на Примейла предния ден. Напиращата буря, топлата вълна, бушуваща вътре в нея, й подсказваше, че се намира на същото място.

На ръба.

Примейлът беше огромен между краката й. Широките му рамене я караха да се разтвори. Прекрасната му многоцветна коса се стелеше върху бедрата й, а устните му се бяха впили в нея, срещайки нейните собствени устни, гладкият му език обхождаше всяка гънка. Беше толкова прекрасно, плашещо и неизбежно… и единствената причина, поради която не беше загубила напълно разсъдъка си, беше ръката му, стиснала нейната.

Докосването му беше по-добро от каквито и да било думи на успокоение по толкова много причини, но най-вече защото ако се беше опитал да говори, щеше да се наложи да спре онова, което правеше, а това би било истинско престъпление.

Точно когато си мислеше, че ще се разпадне, я заля нова вълна от енергия, отнасяйки я на далечно място, докато тялото й се движеше ритмично. Обзелото я сладостно напрежение в миг се освободи и й донесе такова удовлетворение, че в очите й бликнаха сълзи и тя изкрещя нещо… или може би не беше нищо, само експлозивно изскочил дъх.

Когато всичко свърши, Примейлът вдигна глава, а езикът му направи едно последно бързо движение, преди да се отдели от нея.

— Добре ли си? — попита той, а очите му бяха широко отворени и жълти.

Тя отвори уста, за да отговори. От там не излезе нито звук и тя само кимна.

Примейлът облиза бавно устните си, излагайки на показ кучешките си зъби… и желанието му стана още по-очебийно, когато закова поглед в шията й.

Да отметне глава на една страна и да му предложи вената си, изглеждаше най-естественото нещо на света.

— Вземете от мен — обърна се към него тя.

Очите му проблеснаха и той се нахвърли върху тялото й, целувайки корема и поспирайки на едно от зърната, като му отдели особено внимание. В следващия миг зъбите му бяха върху шията й.

— Сигурна ли си?

— Да… О, боже!

Заби ги рязко и дълбоко. Случи се толкова бързо… точно както си го беше представяла. Той беше брат с потребност от животоподдържащата течност, а тя не беше чуплива вещ. Отдаде му се и той я прие, но у нея започна да се заражда друга дива потребност.

Размърда се на масата и разтвори краката си.

— Вземете ме. Докато се храните… бъдете в мен.

Без да се отделя от шията й, той изръмжа и започна да разкопчава панталоните си, а токата на колана му се удари в масата. Дръпна я грубо надолу, хвана я за коленете и ги повдигна рязко.

Усети топлия и твърд допир…

Но тогава той спря.

Захапката му постепенно отслабна и прерасна в целувка. После той застина напълно неподвижен, с изключение на вдишването и издишването. Тя още можеше да почувства желанието му за секс, можеше да подуши наситения му аромат, усещаше нуждата му от нейната кръв, но той не помръдваше, въпреки че тя беше готова да му предостави всичко това.

Отдръпна се от нея, леко положи краката й на масата и я повдигна, заравяйки глава в рамото й.

Тя го прегърна нежно. Огромната тежест на мускулите и костите му беше балансирана между пода и масата, така че да не я смаже.

— Добре ли сте? — продума тя в ухото му.

Той поклати глава и се притисна още по-плътно в нея.

— Трябва да ти кажа нещо.

— Какво ви тревожи? — Тя погали рамото му. — Споделете с мен.

Той каза нещо, което тя не долови.

— Моля?

— Аз съм… девствен.