Свещена любов

36.

Стресът е като въздуха в балона. Прекалено много натиск, прекалено много неприятности, прекалено много лоши новини… и партито за рождения ден може да се превърне в бъркотия.

Фюри отвори чекмеджето на нощното си шкафче, въпреки че току-що беше погледнал вътре.

— По дяволите.

Къде ми е червеният дим, мамка му?

Той извади почти празната торбичка от горния си джоб. Едва щеше да стигне за една тънка цигара. Което означаваше, че беше по-добре да се забърза към „Зироу Сам“, преди Ривендж да е затворил.

Облече едно тънко яке, за да има къде да скрие пълната торбичка на връщане, и се втурна надолу по главното стълбище. Когато стигна до фоайето, главата му жужеше като кошер, тъй като Магьосника изреждаше десетте основни причини, поради които Фюри, син на Агъни, е никаквец.

Номер десет: успя да си уреди изритване от Братството. Номер девет: пристрастен е към наркотици. Номер осем: кара се с близнака си, докато бременната му шелан е в тежко състояние. Номер седем: пристрастен е към наркотици. Номер шест: държи се отвратително с жената, която желае, и я отблъсква. Номер пет: лъже, за да прикрие зависимостта си.

Това не се ли покриваше с номера девет и седем?

Номер четири: предаде родителите си. Номер три: пристрастен е към наркотици. Номер две: влюби се в гореспоменатата отблъсната жена…

По дяволите.

По дяволите.

По дяволите.

Беше ли се влюбил в Кормия? Как? Кога?

Магьосника подвикна в главата му: Зарежи това, приятел. Да завършим списъка. Хайде. Добре… Мисля, че ще сложа „пристрастен е към наркотици“ на първо място.

— Къде отиваш? — Гласът на Рот се разнесе отгоре, като че беше собствената му съвест, и Фюри замръзна с ръка върху бравата на вратата към вестибюла.

— Къде? — настоя кралят.

Никъде конкретно, помисли си Фюри, без да се обръща. Просто съм на път към лудостта.

— Навън, да покарам — отговори и вдигна ключовете от колата над главата си.

На този етап лъжата не го притесняваше ни най-малко. Просто искаше всички да се разчистят от пътя му. Когато си получеше червения дим, когато се успокоеше и главата му престанеше да бъде бомба, готова да избухне, тогава можеше да понесе намесата на околните.

Рот тръна надолу по стълбите, а всяка негова стъпка отброяваше миговете до момента на голямото мъмрене. Фюри се обърна с лице към краля и почувства, че в гърдите му се надига гняв.

Рот също не беше в блестящо настроение. Веждите му бяха смръщени зад черните очила, кучешките му зъби бяха удължени, а тялото напрегнато.

Очевидно бяха пристигнали още лоши новини.

— Какво става? — попита отсечено Фюри и се почуди кога ли щеше да се свърши с този ад.

— Четири семейства от глимерата са били нападнати тази нощ и няма оцелели. Имам ужасни новини за Куин, но не мога да се свържа с него или Джон Матю на поста им в дома на Блейлок.

— Искаш ли да отида дотам?

— Не, искам да се затътриш в Светилището и да изпълниш задълженията си — отсече Рот. — Нужни са ни още братя и ти се съгласи да станеш Примейл, така че престани да отлагаш.

Фюри се изкушаваше да оголи кучешките си зъби, но се въздържа.

— Вече имам нова Първа избраница. В момента я подготвят и ще бъда там утре в началото на нощта.

Рот повдигна вежди. После кимна веднъж.

— Добре. Чудесно. Сега ми дай номера на Блейлок. Ще пратя хлапето в дома му. Всички братя са заети, а не искам Куин да научава това по телефона.

— Аз мога да отида…

— Стига глупости — викна кралят. — Дори да беше все още част от Братството, при всичко случващо се напоследък не мога да си позволя да загубя Примейла, мамка му. Сега ще ми дадеш ли проклетия номер на Блей?

Фюри продиктува цифрите на Рот, кимна за довиждане и излезе от вестибюла. Не го беше грижа, задето беше казал на Рот, че отива да покара. Остави колата си на алеята, където беше паркирана, и се дематериализира в центъра на града.

Рот и бездруго знаеше, че го излъга. Нямаше причина да забавя придвижването си до „Зироу Сам“, шофирайки, само за да подхранва измама, с която и двамата бяха наясно.

Когато стигна до входа, Фюри подмина опашката от чакащи, а бодигардът се отмести от пътя му.

Във ВИП зоната Ай Ем стоеше пред офиса на Ривендж. Мавърът нямаше вид на изненадан, когато го видя, но беше трудно да смаеш с нещо някого от личните гардове на Рив.

— Шефът не е тук. Искаш да купиш ли? — попита Ай Ем.

Фюри кимна и той го покани да влезе. Рали, помощникът му, бързо се отдалечи, след като Фюри му отправи красноречив жест с длан.

Ай Ем се опря на бюрото на Ривендж и мълчаливо впери поглед към него. Сините му очи бяха хладни и спокойни. Брат му, Трез, имаше по-избухлив нрав и по тази причина Фюри винаги беше смятал, че трябва да се внимава именно с Ай Ем.

Въпреки че това беше донякъде, като да избираш между две оръжия.

— Ще ти дам съвет — обърна се към него мавърът.

— Ще го пропусна.

— Няма да стане. Не минавай на нещо по-твърдо, приятелю.

— Нямам представа за какво говориш.

— Глупости.

Рали се появи от тайната врата и при вида на всички тези листенца в прозрачната целофанена торбичка кръвното налягане на Фюри се понижи, а пулсът му се укроти. Плати хиляда долара и излезе от офиса възможно най-бързо, готов за делата в стаята си.

Точно се канеше да се запъти към страничния изход, когато видя Хекс, застанала до ВИП бара. Очите й се насочиха към скритата в джоба на якето ръка, после тя се намръщи и устата й произнесе майната ти.

Когато закрачи към него, имаше странното усещане, че ще се опита да му измъкне торбичката от ръцете, а нямаше начин да го допусне.

Беше си платил в брой и беше купил нещо на порядъчна цена. Нямаше причина да му създават проблеми.

Той бързо се втурна навън и се дематериализира! Нямаше никаква представа какъв беше проблемът и не го интересуваше. Имаше онова, от което се нуждаеше, и си отиваше у дома.

Докато пътуваше към имението в хаоса от молекули, той се замисли за наркомана в пряката, онзи, който беше прерязал гърлото на дилъра и после беше преровил джобовете му, докато кръвта му изтичаше.

Фюри се опита да убеди сам себе си, че това не е той. Опита се да не вижда отчаянието си от последните двайсет минути като първа крачка към стореното от онзи наркоман с ножа.

В действителност обаче никой не беше в безопасност, ако се озовеше между пристрастен и онова, за което той копнееше.

Джон огледа задния двор на дома на Блей с чувството, че вече го е правил хиляда пъти. Чакането и дебненето… паузата преди скока на хищника — имаше усещането, че това е негова втора природа. Пълни глупости, естествено.

Не, подсказа му един вътрешен глас. Това са си обичайните дела. Просто ти сега влизаш в час.

В сенките до него Куин беше изненадващо спокоен. Обикновено той се движеше непрестанно, потропваше с крак, разхождаше се и говореше. Не и тази вечер, не и сред тези храсти от орлови нокти.

Добре, наистина се укриваха в храстите. Не беше толкова мъжествено, като да застанеш зад ствола на някой дъб, но мястото беше добро, а и беше единственото, където можеха да се скрият в близост до задната врата.

Джон погледна часовника си. Чакаха вече от час или два. В крайна сметка щеше да се наложи да си тръгнат, за да избегнат изгрева, а не беше ли това отвратително. Той беше тук, за да се бие. Беше готов за схватка.

Ако не успееше да зърне още някой лесър, вътрешният му импулс за бой щеше да остане до болка незадоволен.

За съжаление единственото движение наоколо беше това на летния бриз, съпровождано от песента на щурците.

— Не знаех за Блей — изписа Джон без конкретна причина. — Откога си наясно какво изпитва към теб?

Пръстите на Куин забарабаниха по бедрото му.

— Общо взето, от самото начало… а това беше преди много време.

Леле, възкликна на ум Джон. С всички тези тайни, които изплуваха напоследък, сякаш преминаваха през преобразяването още веднъж.

И също като при физическите промени, настъпили в телата им, те тримата вече никога нямаше да са същите.

— Блей криеше чувствата си — промърмори Куин. — Въпреки че причината не беше сексуалната страна. Имам предвид, че не ме притеснява да бъда с мъж, стига да взимат участие и момичета. — Куин се засмя. — Изглеждаш шокиран. Не знаеше ли, че правя такива неща?

— Ами… аз…

Ако някога преди се беше чувствал като девственик, след всичко това за Куин… каквото и да беше то… сега той осъзна, че е ДЕВСТВЕНИК.

— Виж, ако те карам да се чувстваш неудобно…

— Не, не е това. Наистина не съм чак толкова изненадан. Влизаше в баните с много различни…

— Просто оставях да се случи, каквото имаше да се случва. — Куин потърка челото си. — Не възнамерявам да остана такъв завинаги.

— Не ли?

— Някой ден искам да имам шелан. Междувременно ще се наслаждавам на каквото ми се изпречи на пътя. Така знам, че наистина съм жив.

Джон се замисли за това.

— И аз искам жена. Но е трудно, защото…

Куин не го погледна, но кимна с разбиране, което беше добре. Интересно, че беше по-лесно да обсъжда разни неща с приятеля си сега, когато той знаеше откъде произлизаха затрудненията му.

— Виждам начина, по който наблюдаваш Хекс.

Джон пламна.

— Това е страхотно. Искам да кажа… Тя е изключително секси. Донякъде, защото е толкова респектираща. Мисля, че е способна да те накара да си глътнеш зъбите, ако не спазваш реда на опашката. — Куин вдигна рамене. — Но не мислиш ли, че трябва да започнеш с някоя малко… не знам, по-кротка?

— Не избираш от кого да си привлечен.

— Амин.

Чуха, че някой се приближава от предния двор, и двамата се съсредоточиха, вдигайки дулата на оръжията си.

— Аз съм — извика Блей. — Не стреляйте.

Джон излезе от храстите.

— Мислех, че ще отидеш с родителите си.

Блей се втренчи в Куин.

— Братята се опитват да се свържат с теб.

— Защо ме гледаш така? — попита Куин и свали оръжието си.

— Искат да се върнеш в имението.

— Защо — изписа Джон, въпреки че погледът на Блей все още беше закован в Куин. — Рот каза, че можем да останем тук.

— Какви са новините? — попита сковано Куин. — Носиш ни новини, нали така?

— Рот иска…

— Семейството ми е било нападнато, нали? — Челюстта на Куин се стегна. — Нали?

— Рот иска…

— Зарежи Рот. Говори!

Блей стрелна с поглед Джон, преди отново да насочи вниманието си към приятеля им.

— Майка ти, баща ти и сестра ти са мъртви. Брат ти е изчезнал.

Дъхът на Куин го напусна с хриптене, като че някой го беше изритал в гърдите. Блей и Джон посегнаха към него, но той се дръпна и отстъпи настрани.

Блей поклати глава.

— Толкова съжалявам.

Куин не каза нищо. Все едно беше забравил английския.

Блей отново протегна ръка към него, но Куин отстъпи още една крачка назад и той каза:

— Рот ми се обади, защото не могъл да се свърже с никого от вас и ме помоли да ви отведа в имението. Глимерата ще се оттегли на сигурно място.

— Да се качваме в колата — изписа Джон по посока на Куин.

— Няма да тръгна.

— Куин.

— Куин.

Гласът на Куин беше изпълнен с емоциите, които лицето му отказваше да демонстрира.

— Майната му на всичко това. Майната…

В къщата на Блей проблесна светлина и Куин завъртя глава. През стъклото на кухненския прозорец те видяха вътре да се разхожда един лесър.

Куин не можеше да бъде спрян. След части от секундата беше вътре с вдигнато оръжие. Не стреля само веднъж. Насочи пистолета си към убиеца и не спираше да натиска спусъка, като закова бледия мръсник към стената.

Дори след като лесърът се свлече долу и черната му кръв изтичаше, Куин продължи да стреля, докато тапетът отзад не заприлича на произведение на Джаксън Полък16.

Блей и Джон се втурнаха след него и Джон преметна ръка около врата на приятеля си. Докато дърпаше Куин назад, сграбчи ръката с оръжието, в случай че решеше да се обърне и да стреля.

В кухнята се вмъкна друг лесър и Блей се втурна към него с кухненски нож в ръка. Когато се озова лице в лице с безцветния мръсник, онзи извади автоматичен нож сякаш от нищото и двамата започнаха да се движат в кръг един срещу друг. Блей беше нащрек, а едрото му тяло беше готово да се хвърли в атака. Погледът му следеше всяко движение на другия. Бедата се състоеше в това, че още кървеше от предишните си наранявания, а лицето му беше пребледняло заради всичко преживяно.

Куин успя да вдигне дулото на пистолета си въпреки желязната хватка на Джон.

Джон поклати глава, а той просъска:

— Пусни ме. Веднага.

Гласът му беше така смразяващо спокоен, че Джон се подчини.

Куин изпрати един съвършено точен изстрел между очите на лесъра и онзи се строполи на земята като кукла.

— Какво правиш, по дяволите? — кресна Блей. — Той беше мой.

— Няма да гледам как те разфасова. Няма начин.

Блей насочи треперещ пръст към Куин.

— Никога не го прави отново.

— Тази вечер изгубих близки, които не мога да понасям. Нямам намерение да загубя някого, на когото държа.

— Няма нужда да ме защитаваш…

Джон застана между двамата.

— У дома — изписа. — Веднага.

— Може да има още…

— Сигурно има още…

Тримата застинаха намясто, когато телефонът на Блей издаде сигнал за получено съобщение.

— От Рот е. — Пръстите на Блей бързо заработиха върху клавиатурата. — Иска ни веднага вкъщи. И Джон, провери си телефона. Мисля, че не работи.

Джон го извади от джоба си. Беше абсолютно мъртъв, но сега не беше моментът да установява причината. Може би заради боя.

— Да вървим — изписа.

Куин отиде до стойката с ножове, взе един нож и прободе първо лесъра, който беше превърнал в решето, и после онзи с дупката от куршум между очите.

Действайки възможно най-бързо, те затвориха къщата, доколкото можаха, пуснаха алармата и се качиха в мерцедеса на Фриц. Куин беше зад волана, а Блей и Джон се настаниха на задната седалка.

Докато се движеха по шосе 22, Куин започна да вдига разделящата преграда.

— Щом отиваме в имението, не можеш да знаеш къде се намира, Блей.

Което, разбира се, беше само част от причината, заради която преградата беше вдигната. Куин искаше да остане сам. Винаги се нуждаеше от това, когато се чувстваше скапан, и по тази причина Джон бе изявил желание да бъде возен като мис Дейзи.

В мрака на задната седалка Джон хвърли поглед към Блей. Приятелят му се беше отпуснал назад в кожената седалка, като че главата му тежеше цял тон, а очите му изглеждаха някак потънали в орбитите си. Имаше вид на стогодишен.

В човешки години.

Джон се замисли за това, как изглеждаше само преди няколко вечери в магазина за дрехи, прехвърлящ тениски, вдигайки една или друга, за да ги прецени. Червенокосото момче от онази вечер беше като далечен по-млад братовчед на седящия в мерцедеса. Някой със същия тен, ръст и цвят на косата и очите, но без повече прилики.

Джон побутна приятеля си по ръката.

— Доктор Джейн трябва да те прегледа.

Блей сведе поглед към бялата си тениска и изглеждаше изненадан, че по нея има кръв.

— Явно затова майка ми не спираше да се тревожи. Не боли.

— Добре.

Блей се обърна и се загледа през прозореца, въпреки че беше невъзможно да види нещо.

— Баща ми каза, че мога да остана и да се бия.

Джон подсвирна леко, за да привлече вниманието му.

— Не знаех, че баща ти умее да върти сабята така.

— Бил е войник, преди да се събере с майка ми. Тя го е накарала да спре. — Блей потърка тениската си, въпреки че кръвта беше попила в тъканта и беше оставила петна. — Имаха голяма разправия, когато Рот ми позвъни и ме помоли да ви издиря. Майка ми се тревожи да не умра. Баща ми иска да бъда мъж с достойнство, когато расата се нуждае от мен. Така че, ето ме тук.

— Ти какво искаш?

Очите на Блей стрелнаха преградата, а после заоглеждаха купето отзад.

— Искам да се бия.

Джон се облегна в седалката си.

— Добре.

След дълго мълчание Блей произнесе:

— Джон?

Джон обърна бавно глава към него, чувствайки се така изтощен, както Блей изглеждаше.

— Какво? — произнесе с устни, защото нямаше сили да използва знаци.

— Искаш ли все още да сме приятели? Макар и да съм гей?

Джон се намръщи. После се надигна, стисна ръката си в юмрук и удари Блей в рамото.

— Ох! Какво, по дяволите…

— По каква причина да не искам да сме приятели? Освен че си идиот да задаваш такива въпроси?

Блей потърка удареното място.

— Съжалявам. Не знаех дали това променя нещата или… Не го прави отново. Имам прорезна рана.

Джон отново се отпусна на седалката. Точно се канеше още веднъж да изпише „глупав идиот“, когато осъзна, че и той се чудеше същото след случилото се в съблекалнята.

Погледна към приятеля си.

— За мен си абсолютно същият.

Блей пое дълбоко въздух.

— Не съм казал на родителите си. Вие с Куин сте единствените, които знаете.

— Когато кажеш на тях или на друг, ние с Куин ще те подкрепим напълно.

Въпросът, който Джон нямаше куража да зададе, явно се четеше в очите му, защото Блей се протегна и го докосна по рамото.

— Не. Ни най-малко. Не вярвам, че има нещо, което да промени мнението ми за теб.

От устата и на двамата се откъснаха идентични въздишки и те затвориха очите си едновременно. Никой не продума до края на пътуването до дома.

Леш седеше на мястото до шофьора във Форд Фокуса, обзет от вбесяващото усещане, че въпреки нападенията, организирани от него над къщи на семейства от аристокрацията, Обществото на лесърите не схващаше ситуацията. Лесърите продължаваха да приемат нареждания от господин Д., а не от него.

Те дори не знаеха за съществуването му.

Хвърли поглед към господин Д., чиито ръце държаха спокойно волана. Част от него искаше да го убие, но логиката му подсказваше, ме мръсникът му е нужен жив поне докато се налагаше да доказва кой е пред своите бойни части.

Бойни части. Обичаше тази фраза.

Тя беше на второ място след „своите“.

Май би било добре да си избере униформа. Като на генерал.

Със сигурност я заслужаваше, предвид колко стегната военна стратегия прилагаше. Беше същински гений, а това, че използваше наученото от Братството срещу тях, беше просто знаменито.

През последните бог знае колко века Обществото на лесърите само се закачаше с вампирската раса. При наличието на слабо разузнаване и некоординирана военна мощ, стратегията им беше неефективна и успехите им бяха минимални.

Той, от друга страна, мислеше на едро и имаше знанията, за да приложи плановете си в действие.

Начинът да бъдат елиминирани вампирите беше да се прекърши общата воля на обществото им, а първата стъпка към това беше дестабилизацията. Четири от шестте основополагащи семейства на глимерата бяха елиминирани. Оставаха още две и когато удареха и тях, лесърите можеха да се захванат с останалата част от аристокрацията. Онези от Съвета на прицепсите, които бяха оцелели, щяха да се обърнат срещу Рот. Щеше да се появи съревнование за надмощие, последвано от мерене на силите. И Рот като лидер, принуден да се справя с тревогите на цивилните и оспорването на властта му в ситуацията на активна война, щеше да допусне грешки в преценките си. Което само щеше да подсили нестабилността.

Упадъкът нямаше да е само политически. Ограбването на повече къщи означаваше по-малко пари за Братството поради неплащането на данъци. По-малък брой на аристокрацията означаваше по-малко работни места за цивилните, а това щеше да доведе до финансова криза в по-ниските слоеве и спадане на подкрепата им към краля. Щеше да се стигне до порочен кръг, който неизбежно щеше да доведе до свалянето от длъжност на Рот, убийството му или свеждането му до позиция на безгласна буква, а по този начин вампирската общност щеше да затъне още по-дълбоко. След като всичко бъдеше доведено до пълен хаос, Леш щеше да се намеси и да довърши започнатото.

Единственото по-хубаво би било чума сред вампирите.

Планът му засега действаше. Първата му нощ беше пожънала огромен успех. Ядоса се, задето Куин не си беше у дома, когато нападнаха къщата му, тъй като би му доставило удоволствие лично да убие братовчед си, но пък беше научил нещо интересно. На бюрото на чичо си беше открил документ, че се отрича от Куин, с който той биваше изхвърлен от семейството. Което пък означаваше, че бедният малък нещастник се мотаеше някъде навън, макар и очевидно не у Блей, защото неговият дом също беше атакуван.

Да, беше неприятно, че не откриха Куин в дома му. Но поне бяха пленили брат му жив. Това щеше да е забавно. Обществото на лесърите беше претърпяло някои загуби, главно в къщата на Блей и в собствената къща на Леш, но като цяло развитието на събитията беше в услуга на Леш.

Моментът все пак беше критичен. Глимерата щеше да се насочи към защитените си домове и въпреки че той беше наясно с районите, в които се намираха, повечето бяха в северната част на щата, а за неговите войници това означаваше пътуване. С цел да ускорят убийствата, трябваше да атакуват възможно най-много адреси тук в града.

Карти. Нужни им бяха карти.

Точно когато му хрумна тази мисъл, стомахът му запротестира.

Имаха нужда от карти и храна.

— Спри при тази бензиностанция — кресна той.

Господин Д. не успя да отбие навреме, така че му се наложи да върне на заден.

— Трябва ми нещо за хапване — каза Леш. — И карти за…

В другия край на улицата сините светлини на колдуелската полиция замигаха и Леш изруга.

Ако полицаят се хванеше за дребното им нарушение, щяха да загазят. В багажника на колата имаше оръжия. Окървавени дрехи. Портфейли, часовници и бижута от мъртвите вампири.

Страхотно. Просто страхотно. Полицаят очевидно не се канеше да си направи почивка с понички, защото се беше насочил право към тях.

— Дявол да го вземе. — Леш погледна към господин Д. — Кажи ми, че имаш валидна шофьорска книжка у себе си.

— Разбира се. — Господин Д. паркира колата и отвори прозореца, когато един от бранителите на реда и покоя в Колдуел застана до тях. — Здравейте. Ето шофьорската ми книжка.

— Трябва ми и талонът на колата. — Полицаят се наведе и се намръщи, като че не хареса миризмата им.

Боже, точно така. Бебешката пудра.

Леш се облегна назад, когато господин Д. посегна към жабката възможно най-спокойно. Когато извади парче бяла хартия с размерите на визитка, Леш му хвърли бърз поглед. Със сигурност изглеждаше като официален документ. Проклетото нещо имаше емблемата на щата Ню Йорк и се водеше на името на Ричард Делано с адрес Десета улица номер 1583, апартамент 4 Е.

Господин Д. подаде всичко навън през прозореца, като прояви забележителен актьорски талант, използвайки вярната комбинация от срам, искрено разкаяние и простодушие, докато наблюдаваше ченгето. Изглеждаше така, като че лицето му трябваше да се мъдри на кутия със зърнена закуска, докато произнасяше думата „сър“, която прозвуча като „амин“, изречено в църква. Въплъщаваше всичко здравословно, пълно с витамини и фибри. Примерен американец, отдаден на балансираното хранене.

Полицаят погледна документите и ги върна обратно. Освети вътрешността на колата с фенерчето си и каза:

— Не правете повече така…

Намръщи се, когато погледна Леш.

Поведението му в стил „не ми губете времето“ мигом се изпари. Приближи закаченото на ревера му радио към устата си, поиска подкрепление, а после каза:

— Ще ви помоля да излезете от колата, господине.

— Кой, аз ли? — попита Леш. По дяволите, нямаше в себе си документ за самоличност. — Защо?

— Моля, излезте от колата, господине.

— Не и ако не ми кажете защо.

Светлината от фенерчето се плъзна върху кучешкия нашийник на врата на Леш.

— Преди около час получихме оплакване от жена в „Скриймърс“ срещу бял мъж с ръст около метър и деветдесет, руса, късо подстригана коса и кучешки нашийник. Така че се налага да излезете от колата.

— Какво е оплакването?

— Сексуално насилие. — Друга полицейска кола спря пред тях, а после върна на заден и се опря плътно в предницата на Фокуса.

— Моля, излезте от превозното средство, господине.

Онази кучка от бара беше отишла в полицията? Та тя го беше молила за това!

— Не.

— Ако не излезете от колата, ще се наложи да ви извадя оттам.

— Слизайте от колата — промърмори господин Д. под нос.

Вторият полицай заобиколи Фокуса и отвори вратата на Леш.

— Излезте от колата, господине.

Не беше възможно това да се случва. Тези проклети идиоти хората. Та той беше синът на Омега. Не следваше правилата на вампирите, а още по-малко тези, наложени от хомо сапиенс.

— Господине? — произнесе полицаят.

— Защо не се разкараш?

Полицаят се наведе и го хвана за ръката.

— Арестуван сте за сексуално насилие. Всичко, което кажете, ще бъде използвано срещу вас в съда. Ако не можете да си позволите адвокат…

— Не говориш сериозно.

— … ще ви бъде осигурен служебен. Разбрахте ли правата си…

— Пусни ме.

— … когато ви ги прочетох?

Наложи се двамата полицаи да го извлекат от колата и наоколо се струпа тълпа. По дяволите. Макар и да беше лесно да им откъсне ръцете, не можеше да го направи. Имаше прекалено много свидетели.

— Господине, разбирате ли правата си? — Това беше казано, докато Леш беше завъртян и притиснат с лице към колата, а после му сложиха белезници.

Леш погледна през предното стъкло към господин Д., чието лице вече не беше невинно като зряла ябълка. Беше присвил очи и Леш можеше само да се надява, че мозъкът му търси начин да го измъкне от това.

— Господине, разбирате ли правата си?

— Да — троснато отвърна Леш. — Напълно.

Ченгето от лявата му страна се наведе към него.

— Между другото, ще добавим към обвиненията съпротива по време на арест. А колкото до блондинката… Седемнайсетгодишна е.