Свещена любов

42.

Куин вървеше през подземния тунел, който водеше от имението на Братството към офиса на тренировъчния център. Блей крачеше зад него и единственият звук идеше от стъпките им. По същия начин бе протекло и съвместното им хранене — само тракане на прибори и от време на време „Би ли ми подал солта, моля?“.

Голямата суша откъм разговори по време на вечерята беше нарушена от някаква врява на горния етаж. Като чуха крясъците, и двамата оставиха вилиците си и изтичаха във фоайето, но Рейдж се надвеси над парапета и поклати глава, с което им даде знак да не се намесват.

Дойде им добре дошло. И двамата си имаха достатъчно свои грижи на главата.

Като стигнаха до вратата, водеща към офиса, Куин натисна 1914 на панела за алармата, така че Блей да види цифрите.

— Очевидно това е годината, когато е построена къщата. — Когато минаха през вратата на килера и се озоваха при бюрото, той поклати глава. — Винаги съм се чудил как влизат тук.

Блей издаде сумтене, което можеше да означава „Аз също“ или „Да ти завра трион в задника, негоднико“.

Пътят до санитарния пункт не изискваше водач и щом веднъж стигнаха до физкултурния салон, Блей се забърза и увеличи разстоянието помежду им.

— Можеш да си вървиш вече — каза Блей, когато се озоваха пред врата с надпис „Санитарен пункт“. — Сам ще се оправя с раната на гърба си.

— Тя е между лопатките ти.

Блей стисна дръжката и отново издаде същия гърлен звук, този път откровено недружелюбен.

— Бъди разумен — подкани го Куин.

Блей гледаше право напред. След миг отвори вратата.

— Първо си измий ръцете. Преди да ме пипаш, искам да си измиеш ръцете.

Като влязоха, се насочи директно към носилката, върху която Куин бе опериран по-предишната нощ.

— Направо да вземем да се абонираме за това чудо — промърмори Куин, докато оглеждаше помещението, облицовано с плочки, шкафовете от неръждаема стомана и медицинското оборудване.

Блей се настани на носилката, съблече ризата си и трепна, като погледна още незатворилите се кървящи рани по гърдите си.

— Мамка му.

Куин изпусна шумно въздуха от дробовете си, като гледаше приятеля си. Той седеше с наведена глава, изследвайки пораженията по себе си, и изглеждаше много красив така, с широките си рамене, с релефните мускули на гърдите си, с яките си жилести ръце. А онова, което го правеше още по-привлекателен, беше мълчаливата му вглъбеност.

Трудно бе да не се запиташ какво се крие под цялата тази сдържаност.

Куин се залови да се прави на медицинска сестра, като извади марля, лепенки и антисептичен разтвор от шкафовете, постави ги върху поднос на колела и ги откара до носилката.

Когато бе готов със санитарните материали, отиде до умивалника от неръждаема стомана и натисна крачния педал, за да потече вода.

Докато си миеше ръцете, промълви тихо:

— Ако можех, бих го направил.

— Моля?

Куин пръсна сапун в дланите си и взе да търка ръцете си чак до лактите. Което беше престараване, но щом Блей го искаше суперчист, това и щеше да получи.

— Ако можех да обичам мъже по този начин, това щеше да си ти.

— Знаеш ли, размислих, сам ще се погрижа за раните си, а гърбът ми да върви по дяволите…

— Сериозно го казвам. — Куин отпусна педала, за да спре водата, и изтръска ръце над умивалника. — Мислиш ли, че не ми е минавала такава мисъл? Да бъда с теб. И не само за секс.

— Наистина ли? — чу се шепотът на Блей през шума от капещата вода.

Куин избърса ръцете си със синя хирургическа салфетка от купчината вляво, взе още една и се доближи до Блей.

— Да, мислил съм си го. Дръж я под раните, моля те.

Блей направи каквото му бе казано и Куин изстиска малко от дезинфекционния разтвор върху отворената рана на гърдите му.

— Не знаех… О, по дяволите!

— Щипе, а? — Куин заобиколи носилката и застана откъм гърба на приятеля си. — Сега ще обработя тази, дръж се. Тя е още по-дълбока.

Подложи друга салфетка под раната и я заля с течност, която миришеше на лизол. Блей изпусна дъха си със свистене и Куин трепна.

— Свършвам след секунда.

— Бас държа, че го казваш на всичките ти… — Блей рязко млъкна.

— Не, това не го казвам на никого. Да ме приемат какъвто съм. Ако не им изнася, проблемът си е техен.

Куин взе пакет стерилна марля, отвори го и притисна бялата материя върху раната между лопатките на Блей.

— Разбира се, че съм мислил за нас… Но в крайна сметка се виждам с жена. Не мога да го обясня. Просто така ще е и това е.

Гръдният кош на Блей се разшири и отново се сви.

— Може би защото не искаш още един дефект.

Куин се намръщи.

— Не.

— Сигурен ли си, че не е затова?

— Слушай, ако ме интересуваше какво си мислят другите, бих ли направил каквото направих вече? — Той отново заобиколи Блей, попи раната на гърдите му, после се залови с тази на рамото. — А и близките ми са мъртви. Кого имам да впечатлявам още?

— Защо беше толкова жесток? — попита Блей с подчертано достойнство в гласа. — В тунела у нас.

Куин взе туба неомицин и пак застана откъм гърба на приятеля си.

— Бях сигурен, че няма да се върна повече, и не исках да си съсипеш живота заради мен. Реших, че за теб ще е по-добре да ме мразиш, отколкото да ти липсвам.

Блей се засмя искрено и звукът беше приятен.

— Толкова си самонадеян.

— Такъв съм. Но е истина, нали? — Куин размаза млечнобелия мехлем по разкъсаната кожа на Блей. — Щях да ти липсвам.

Когато пак мина отпред, Блей вдигна глава. Погледите им се срещнаха, Куин посегна и постави длан върху бузата на приятеля си.

Като нежно я потъркваше с палеца си, той прошепна:

— Искам да бъдеш с някой, достоен за теб. Да те третира както е редно. Да е само с теб. Това не съм аз. Дори и да се установя с жена… по дяволите, все си казвам, че мога да бъда само с една, но дълбоко в себе си не го вярвам.

Копнежът в сините очи, вперени в него, разбиваше сърцето му. Напълно. Не можеше да си представи какво вижда Блей у него, което да го прави така желан.

— Какво не ти е наред — прошепна той, — че толкова много държиш на мен?

Тъжната усмивка на Блей го състари с милион години и придаде на лицето му онова изражение, което получаваш едва след като животът неколкократно те е сритал в топките.

— Какво не ти е наред на теб, та не разбираш защо бих те искал?

— Ще трябва да постигнем съгласие или несъгласие по въпроса.

— Обещай ми нещо.

— Всичко.

— Зарежи ме, ако искаш, но не го прави за мое добро. Не съм дете, не рухвам лесно, а какво чувствам, не ти влиза в работата.

— Мислех, че постъпвам, както е редно.

— Сбъркал си. Ще ми го обещаеш ли?

Куин издиша мъчително.

— Добре, обещавам. Стига ти да се закълнеш, че ще потърсиш нещо истинско, става ли?

— Ти си истинският за мен.

— Закълни се. Иначе пак ще се направя на безстрашен единак. Искам да си отворен за среща с някого, когото наистина можеш да имаш.

Блей прокара пръсти по ръката на Куин и стисна китката му. Договорът беше скрепен двустранно.

— Добре… Става. Но ще бъде мъж. Пробвах с жени, не е за мен.

— Приемам всичко, важното е да си щастлив.

Напрежението помежду им се стопи, Куин обгърна с ръце приятеля си и го притисна силно до себе си, като се опитваше да погълне тъгата му. Щеше му се да има някакъв друг начин за двама им.

— Може пък да е за добро — промълви Блей, сгушен в рамото му. — Ти не можеш да готвиш.

— Виждаш ли? Не съм прекрасният принц.

Куин би се заклел, че Блей прошепна едва чуто „Такъв си“, но не можеше да е сигурен.

Отдръпнаха се един от друг, погледнаха се в очите… и нещо се размести. В тишината, надвиснала над тренировъчния център, в тази безбрежна интимност на мига, нещо се бе променило.

— Само веднъж — промълви Блей. — Направи го само веднъж. За да знам какво е.

Куин понечи да поклати отрицателно глава.

— Не… Няма да…

— Да.

След миг Куин плъзна двете си ръце по якия врат на Блей и обхвана масивната му брадичка с длани.

— Сигурен ли си?

Блей кимна. Куин наклони главата на приятеля си назад и я задържа така, докато бавно скъсяваше разстоянието помежду им. Точно преди устните им да се докоснат, ресниците на Блей потрепнаха, по него премина тръпка и…

О, беше сладко. Устните на Блей бяха невероятно сладки и меки.

Може би не беше редно езикът да се намесва, но нямаше как да не стане. Куин плъзна леко своя, после потъна надълбоко, а ръцете му обгърнаха Блей и го притиснаха плътно. Когато най-сетне повдигна глава, изразът в очите на Блей казваше, че ще позволи всичко да се случи между тях. Нека стигнеха докрай. Можеха да отнесат пламналата искра чак до вкъщи, когато и двамата щяха да бъдат голи и Куин щеше да направи на приятеля си онова, в което бе толкова добър.

Но после нещата никога нямаше да бъдат същите и тъкмо това го спираше, въпреки че сега искаше точно същото като Блей.

— Твърде важен си за мен — рязко изрече той. — Прекалено добър си за секса, който аз практикувам.

Погледът на Блей не се откъсваше от устата на Куин.

— В този момент ни най-малко не мога да се съглася.

Куин пусна приятеля си и отстъпи назад, осъзнал, че за пръв път му се случва да откаже на някого.

— Не, аз съм прав. Дяволски прав съм по този въпрос.

Блей вдиша дълбоко, после здраво опря ръце на носилката, сякаш за да се стегне. Засмя се леко.

— Не си чувствам ръцете и краката.

— Бих ти предложил да ги масажирам, но…

Погледът, който Блей му хвърли изпод спуснатите си мигли, беше толкова секси.

— Дали ще те изкуша да ми масажираш нещо друго?

— Кретен — ухили се Куин.

— Добре, добре. Така да бъде. — Блей се пресегна за дезинфектанта, сложи малко от него на гърдите си, после покри раната с марля и я залепи. — Би ли покрил онази отзад?

— Да.

Докато поставяше марля върху откритата рана, Куин си представи как някой докосва кожата на Блей… как прекарва ръце по тялото му и облекчава онази болка, която мъжът носи между бедрата си.

— Само още нещо обаче — измърмори Куин.

— Какво?

Гласът, излязъл от гърлото му, беше неузнаваем и за самия него.

— Ако някой тип разбие сърцето ти или се държи лошо с теб, ще го разкъсам с голи ръце и ще оставя окървавеното му тяло под слънцето.

Смехът на Блей отекна между облицованите с плочки стени.

— Въобще не се съмнявам…

— Адски сериозен съм.

Блей го стрелна през рамо със сините си очи.

— Ако се намери някой, който посмее да те нарани — изръмжа Куин на Древния език, — ще го набуча на кол и ще оставя тялото му бездиханно.

В хижата си в планината Адирондак Ривендж отчаяно се опитваше да се стопли. Омотан с дебел хавлиен халат и завит с визоново одеяло, той лежеше на едно канапе само на метър и половина от съскащите пламъци в камината.

Това бе любимата му стая в огромната като хамбар къща със строгия й викториански декор в гранатови, златни и тъмносини тонове, които често отговаряха на настроението му. Странно, винаги си беше мислил, че едно куче ще стои добре край масивната каменна камина. Някакъв ретривър, да речем. Може би все пак щеше да си вземе куче. Бела винаги беше обичала кучета. Майка им обаче не, така че никога не бяха имали куче в семейния им дом в Колдуел.

Рив се намръщи и се замисли за майка си, която в момента живееше в друга от фамилните къщи, отдалечена на около двеста и четирийсет километра. Още не се бе съвзела от отвличането на Бела и вероятно никога нямаше да го надживее. Дори и след всичките тези месеци не желаеше да напусне провинцията, макар че при сегашното положение в Колдуел това може би не беше лош избор.

Щеше да умре в къщата, в която беше сега, помисли си той. Сигурно до година-две. Старостта я бе налегнала, биологичният й часовник препускаше към финала, косата й беше съвсем бяла.

— Нося още дърва — съобщи Трез, който влезе, нарамил огромен наръч. Мавърът отиде до камината, вдигна преградата от огнеупорно стъкло и разръчка огъня, от което той запламтя още по-буйно.

Което беше малко налудничаво за август.

Да, но това беше август в планината Адирондак. Плюс, че беше на двойна доза допамин, така че имаше сетивните усещания и температурата на вкаменелост.

Трез върна преградата на мястото й и погледна през рамо.

— Устните ти са посинели. Искаш ли да ти направя кафе?

— Ти си бодигард, а не иконом.

— И колко души виждаш наоколо, застанали със сребърни подноси в ръце?

— Мога и сам да го направя. — Рив понечи да се надигне, но стомахът му се разбунтува. — По дяволите.

— Лягай, преди да съм те приспал с един удар.

Когато Трез излезе, Рив се отпусна отново на възглавниците, измъчван от последствията на онова, което бе сторил на Принцесата. Беше отвратително. Искаше да забрави цялата история поне до следващия месец. Уви, тя се въртеше отново и отново в съзнанието му. Виждаше непрекъснато себе си как я съблазнява, а после я изчуква върху перваза на прозореца.

Вариации на тази перверзия, това бе сексуалният му живот от колко години вече? По дяволите…

За миг се почуди какво ли би било да си има някоя, на която да държи, но много бързо отпъди тази фантазия. Единственият начин да прави секс, бе да спре хапчетата — тоест можеше да бъде само с друг симпат, а просто нямаше начин такава жена да го привлече. Вярно, бяха се пробвали с Хекс, но се оказа катастрофа на не едно ниво.

Под носа му бе тикната голяма керамична чаша.

— Изпий това.

Той посегна да я поеме и каза:

— Благодаря.

— Да му се не види, погледни се само.

Рив бързо посегна с другата ръка, като пъхна подутата отново под завивките.

— Така де, благодаря ти.

— Ето защо значи Хекс те накара да идеш в клиниката. — Трез се тръшна в едно червеникавокафяво кожено кресло. — Не, няма да чакам отговор със затаен дъх. Ще го приема като очевиден факт.

Бодигардът му кръстоса крака с маниера на съвършения джентълмен, образец за кралска особа. Въпреки че носеше спортни панталони с много джобове, кубинки и тениска и бе напълно способен да откъсне мъжка глава и да я използва като футболна топка, всеки би се заклел, че е роден да носи хермелинова наметка и корона.

Което по случайност беше самата истина.

— Кафето е добро — промърмори Рив.

— Само не ме карай да ти пека сладкиши. Как действа противоотровата?

— Тип-топ съм.

— Значи стомахът ти още е извън строя.

— Би трябвало да си симпат.

— Работя с двама такива. И ми е предостатъчно, много благодаря.

Рив се усмихна и отпи още една юнашка глътка от чашата. Лигавицата на устата му вероятно бе изгорена, предвид това, как димеше кафето, но той нищичко не усещаше.

От друга страна, много осезателно чувстваше погледа на Трез, чиито черни очи бяха вперени неотклонно в него. А това означаваше, че мавърът се кани да каже нещо, което нямаше да се хареса на Рив. За разлика от преобладаващото мнозинство, когато Трез изричаше нещо неприятно за събеседника си, той го гледаше от упор.

Рив извърна очи нагоре.

— Хайде, казвай каквото има и да се свършва.

— Всеки път с нея ти се отразява все по-зле.

Истина беше. В началото можеше да бъде с Принцесата и веднага след това да отиде на работа. След две-три години взе да му се налага да си полегне за малко. После дрямката стана двучасова. А сега не можеше да се надигне вече двайсет и четири часа. Работата беше там, че развиваше алергична реакция към отровата. То се знае, серумът, който Трез му вкарваше после, го предпазваше да не изпадне в шок, но вече не се възстановяваше добре.

Може би един ден изобщо нямаше да се възстанови.

Като си направи сметка какви медикаменти трябваше редовно да поема, си помисли: Дявол го взел, чрез химия към по-добър живот. Нещо такова.

Трез продължаваше да го гледа, така че той отпи отново и каза:

— Няма начин да скъсам с нея.

— Можеш обаче да се ометеш от Колдуел. Намери си друго място за живеене. Ако не знае как да те открие, не може да те омотае.

— Ако напусна града, тя просто ще погне майка ми. Която няма да иска да се премести заради Бела и малкото.

— Това ще те убие.

— Тя е твърде пристрастена, за да поеме такъв риск.

— Тогава й кажи да престане с тази щуротия да си втрива скорпионова отрова. Разбирам желанието ти да изглеждаш силен, но скоро тя ще чука труп, ако не се откаже от приумицата си.

— Доколкото я познавам, некрофилията ще я възбуди още повече.

Зад Трез прелестно сияние прониза хоризонта.

— О, по дяволите, толкова късно ли стана? — каза Рив и бързо посегна към дистанционното, което затваряше металните щори в цялата къща.

Само дето това не беше слънцето. Във всеки случай не слънцето бе осветило небето.

Една фигура, обгърната в светлина, вървеше с ленива походка по ливадата към къщата.

Рив се сещаше само за едно нещо, което можеше да произведе подобен ефект.

— Е, браво — измърмори той и се надигна. — Да му се не види, няма ли край тази нощ?

Трез вече се бе изправил.

— Искаш ли да го пусна?

— Ами вземи го пусни. И бездруго иначе ще влезе през стъклото.

Мавърът плъзна една от вратите на френските прозорци и се отдръпна пред Ласитър, който влезе в стаята. Плавната му походка беше забележителна със своята бавна непринудена грация и арогантност.

— Дълго време не сме се виждали — подхвърли ангелът.

— Недостатъчно дълго.

— Гостоприемен както винаги.

— Виж какво — рече Ривендж примижал, — не е зле да намалиш диско осветлението.

Искрящото сияние помръкна и Ласитър придоби нормален вид. Доколкото нормален може да е някой прекомерно пристрастен към пиърсинг и с амбициите да бъде златният стандарт на нечия национална валута.

Трез затвори вратата и застана пред нея, като целият му вид говореше „Само да пипнеш моето момче и ще ти дам да се разбереш, пък ако ще и ангел да си“.

— Какво те води на мой терен? — попита Рив, като държеше чашата си с две ръце и се опитваше да абсорбира топлината й.

— Имам проблем.

— Не мога да те превъзпитам, съжалявам.

Ласитър се засмя и звукът отекна в къщата като църковни камбани.

— Не, благодаря, харесвам си се какъвто съм.

— Нито мога да променя склонността ти към халюцинации.

— Трябва да открия един адрес.

— Приличам ли ти на телефонен указател?

— Приличаш на сдъвкан и изплют.

— Стига с твоите комплименти. — Рив допи кафето си. — Защо мислиш, че ще ти помогна?

— Защото.

— Би ли добавил някое и друго съществително и глагол? Дезориентиран съм.

Ласитър стана сериозен и презрителната усмивка слезе от небесно красивото му лице.

— Тук съм по официална работа.

Рив се намръщи.

— Без да се засягаш, мислех, че шефът ти те е разкарал.

— Даден ми е един последен шанс да се покажа като добро момче. — Ангелът отправи остър поглед към чашата в ръцете на Рив. — Ако ми помогнеш, ще ти се отплатя.

— Дали ще можеш?

Ласитър понечи да пристъпи напред. Трез го последва като залепен за него.

— Без такива.

— Ще го изцеря, стига да ми позволиш да го докосна.

Трез свъси вежди и отвори уста, сякаш се канеше да прати ангела да се цери някъде вън от къщата.

— Почакай — спря го Рив.

По дяволите, чувстваше такава умора, болка и потиснатост. Не искаше да изпитва същото и след седмица.

— За какъв точно адрес говорим?

— На Братството.

— Ха! Дори да го знаех, а не го знам, не бих ти го казал.

— Имам нещо, което са изгубили.

Рив се канеше да се разсмее отново, когато симпатът у него застана нащрек. Ангелът беше гадняр, но беше напълно сериозен. По дяволите… Възможно ли бе да е истина? Дали не бе намерил…

— Да, точно така — обади се Ласитър. — Сега ще ми помогнеш ли да им помогна? В замяна, тъй като съм почтен, ще се погрижа за малкия ти проблем.

— И какъв ще да е този проблем?

— Нелечимата стафилококова инфекция на ръката ти. И фактът, че след още две излагания на скорпионската отрова те грози анафилактичен шок. — Ласитър поклати глава. — Няма да ти задавам въпроси. По нито един от двата пункта.

— Добре ли си? Обикновено си далеч по-любопитен.

— Виж сега, ако държиш да споделиш…

— Хубаво де, действай, щом искаш. — Рив протегна съсипаната си ръка. — Ще направя каквото мога за теб, но не давам никакви обещания.

Ласитър отправи усмивка към Трез.

— И тъй, юнако, ще идеш ли да се разходиш нанякъде? Шефът ти даде съгласие…

— Той не ми е шеф.

— Аз не съм му шеф.

Ласитър наклони глава.

— Колегата ти тогава. А сега, би ли се дръпнал, за да не ми се пречкаш?

Трез оголи кучешките си зъби и два пъти щракна с челюсти — начинът на Сянката да каже на някого, че върви по тясна пътека на ръба на много висока канара. Но все пак се дръпна.

Ласитър пристъпи напред с подновено сияние.

Рив срещна очите му — сребристосиви и без зеници.

— Ако ми изиграеш номер, Трез така ще те подреди, че няма да могат да ти съберат парчетиите. Знаеш го какъв е.

— Знам, но само се хаби с еженето си. Не мога да вредя на праведните, така че си в безопасност.

Рив издаде подобен на лай смях.

— Така няма да го успокоиш.

Когато Ласитър се протегна и го докосна, ток прониза ръката на Рив и го накара да ахне. Когато чудотворното изцеление започна да се влива в него, той потрепери и се отпусна сред завивките си. О, Господи… Изтощението му изчезваше. Което означаваше, че болката, която не чувстваше, също се оттегля.

Ласитър промърмори с разкошния си глас:

— Няма за какво да се тревожиш. Праведните невинаги постъпват както е редно, но душите им остават чисти. В сърцевината си ти си неомърсен. Сега затвори очи, откачалко, ще светна като огън на открито.

Рив замижа и трябваше да извърне глава, когато взрив от чиста енергия се блъсна в тялото му. Беше като оргазъм при поети стероиди, мощна вълна, която го отнесе, разцепи го и той бавно се заспуска надолу сред порой от звезди.

Когато се върна в тялото си, изпусна дъха си продължително и остро.

Ласитър го пусна и потърка ръката си в торбестите джинси, с които беше облечен.

— А сега онова, което аз искам от теб.

— Няма да е лесно да се добера до тях.

— Кажи ми нещо, което не знам.

— Ще трябва първо да се уверя какво имаш.

— Той не е на желаното от него място.

— Не, естествено, щом е при теб. Но няма да бия барабана, преди да съм го видял с очите си.

Настана пауза. После Ласитър кимна.

— Добре. Ще се върна, щом се спусне нощта, и ще те отведа при него.

— Така вече е честно, ангел.