Свещена любов

54.

Общинският център в източен Колдуел се намираше на „Бакстър Авеню“ между заведение за пица и мексиканска храна и Коддуелската академия за тенис. Разположен в голяма фермерска къща, строена още по времето, когато наоколо бе имало само царевични поля, той имаше красива морава отпред, а отзад се виждаха пилон за знаме и люлки.

Когато Фюри се материализира зад сградата, единственото му желание бе отново да изчезне оттам. Погледна часовника си. Десет минути.

Десет минути, през които да се убеди да остане.

Господи, как му се искаше червен дим. Сърцето му препускаше в гърдите, дланите му бяха като две гъби, напоени с вода, а сърбежът по кожата го подлудяваше.

Обзет от желание да излезе от тялото си, той огледа паркинга. Там имаше двайсетина коли от различни марки и модели. Имаше комбита, тойоти, сааб с подвижен покрив, розов фолксваген костенурка, три микробуса и миникупър.

Той пъхна ръце в джобовете си и мина през тревата до пътеката с плочи, опасваща сградата. Оттам стъпи на асфалтовата настилка на алеята и влезе през двойната врата под алуминиевата арка.

Вътре миришеше на кокос. Може би от препарата за лъскане на балатум.

Тъкмо се бе замислил сериозно да се разкара и един човек излезе от врата с надпис „Мъже“, зад която се чу шум от пускане на вода в тоалетна.

— Приятел на Бил У ли сте? — попита го мъжът, докато си бършеше ръцете с хартиена салфетка. Имаше добри кафяви очи като на ретривър, сако от туид, твърде дебело за през лятото, и плетена вратовръзка.

— Ами… не знам.

— Ако сте за сбирката, тя е долу, в сутерена. — Усмивката му беше толкова естествена и искрена, че Фюри за малко да му се усмихне в отговор, преди да си припомни различията в зъбите между видовете. — И аз съм за там, ако искате, елате с мен. Но ако предпочитате да изчакате малко, и така става.

Фюри погледна към ръцете на мъжа. Той още ги бършеше и търкаше ли, търкаше със салфетката.

— Притеснен съм — призна. — Ръцете ми се потят.

Фюри се усмихна леко.

— Знаете ли… Май ще дойда с вас.

— Добре. Аз съм Джонатан.

— Аз съм… Патрик.

Фюри беше доволен, че не се здрависаха. Той нямаше подръка салфетка, а в джобовете ръцете му се бяха изпотили още повече.

Сутеренът беше облицован с циментови блокчета, боядисани в кремаво, подът бе покрит с устойчив на износване тъмнокафяв мокет, а по ниския таван имаше много флуоресцентни лампи. По повечето от трийсетината стола, наредени в кръг, бяха насядали хора и когато Джонатан се насочи към един в центъра, Фюри му кимна и седна възможно най-близо до вратата.

— Девет часът е — каза жена с къса черна коса. Тя стана и прочете от лист хартия: — „Всичко казано тук, остава тук. Когато някой говори, да няма странични разговори или подхвърляни реплики…“

Той не чу останалото, зает да разглежда присъстващите. Никой не носеше скъп английски костюм като него и всичките бяха представители на човешката раса. Всичките до един. На възраст бяха от малко над двайсет до малко под петдесет. Може би часът бе удобен за хора, които работеха или учеха.

Като се взираше в лицата, той се опитваше да отгатне какво бяха направили всички те, за да се озоват тук, в миришещия на кокос гол сутерен, седнали на черни пластмасови столове.

Мястото му не беше тук. Не беше сред свои, и то не само защото никой от тях нямаше вампирски зъби и проблем със слънчевата светлина.

Все пак остана, защото нямаше къде другаде да иде и се чудеше дали това не важи и за някои от другите.

— Това е група за споделяне — каза жената. — Тази вечер ще говори Джонатан.

Джонатан се изправи. Ръцете му още мачкаха остатъците от салфетката.

— Здравейте. Казвам се Джонатан. — В стаята се чуха нестройни поздрави. — Пристрастен съм към наркотици. Аз… вземах кокаин почти десет години и изгубих почти всичко. Два пъти бях в затвора. Наложи ми се да обявя фалит. Изгубих къщата си. Жена ми… тя се разведе с мен и се премести в друг щат с дъщеря ни. Веднага след това изгубих и работата си като учител по физика, защото вече не излизах от тежката фаза.

Чист съм от миналия август. Но все още си мисля за наркотика. В момента живея в оборотно жилище, защото минах през клиника и имам нова работа. Започнах преди две седмици. Преподавам в затвора. В същия затвор, където лежах. Математиката си е математика. — Джонатан се прокашля. — И така, точно преди една година на този ден бях в една уличка в центъра на града. Купувах от дилър и ни хванаха. Не ченгетата, а някакъв, на чиято територия се намирахме. Простреляха ме над хълбока и в бедрото. — Джонатан отново прочисти гърло. — Докато лежах и кървях, усетих, че ми местят ръцете. Стрелецът ми взе палтото, портфейла и часовника, после ме удари с пистолета си по главата. Честно казано… Честно казано, не би трябвало да стоя тук сега. — Тук-там се чуха утвърдителни възклицания. — Започнах да посещавам подобни сбирки, защото нямаше къде другаде да ида. А сега идвам, защото много повече искам да съм тук, където съм сега, отколкото да бъда надрусан. Понякога съм на крачка от провала, затова не гледам по-далеч в бъдещето от следващия вторник, девет вечерта. Когато пак ще дойда тук. Та така, ето къде бях и къде съм сега.

Джонатан си седна.

Фюри зачака хората да започнат да задават въпроси и да правят коментари. Вместо това стана някой друг.

— Здравейте, казвам се Елис…

И това беше. Един след друг ставаха и говореха за своята пристрастеност.

Когато стана девет и петдесет и три, както свидетелстваше часовникът на стената, чернокосата жена се изправи.

— А сега — Умиротворителната молитва.

Фюри се изправи заедно с останалите и беше шокиран, когато някой хвана ръката му.

Но дланта му вече не беше влажна.

Не знаеше дали ще издържи дълго. Магьосника беше с него от много години и го познаваше като брат. Единственото, което знаеше, бе, че следващият вторник в девет вечерта пак ще бъде тук.

Тръгна си с другите и когато вечерният въздух го удари в лицето, едва не се прегъна на две от острата нужда да запали.

Всички се пръснаха по колите си. Забучаха двигатели, светнаха фарове, а той седна на една от люлките, с ръце, отпуснати на коленете, и крака върху петното гола земя.

За миг му се стори, че го наблюдават, но кой знае, може би параноята беше страничен ефект при възстановяването.

След около десет минути откри плътна сянка и се дематериализира на север в имението на Рив.

Когато придоби форма зад типичната за планините Адирондак постройка, видя фигура зад плъзгащите се стъклени врати на кабинета.

Кормия го чакаше.

Тя излезе, тихо затвори вратата и обгърна тялото си с ръце, за да се стопли. Беше облякла дебел плетен ирландски пуловер, който бе негов, и вълнен клин, зает от Бела. Косата й беше разпусната и стигаше до под кръста й. На светлината от ромбовидните стъкла на прозорците блестеше като злато.

— Здравей — каза тя.

— Здравей.

Той прекоси моравата и се качи на каменната тераса.

— Студено ли ти е?

— Малко.

— Добре, това значи, че мога да те стопля. — Той разпери ръце и тя се сгуши между тях. Въпреки дебелия пуловер почувства тялото й до своето. — Благодаря, че не попита как е минало. Още се мъча… Всъщност не знам какво да кажа.

Ръцете й се вдигнаха от кръста му до раменете.

— Ти ще ми кажеш дали и кога си готов.

— Пак ще отида там.

— Добре.

Стояха един до друг в студената нощ и им беше топло, много топло.

Той приближи устни до ухото й и пошепна:

— Искам да бъда в теб.

— Да… — отвърна тя.

Вътре нямаше да бъдат сами, но тук, в тишината край къщата бяха сами. Премести я още по-навътре в сенките, провря длани под пуловера си и ги плъзна по кожата на своята шелан. Гладка, топла, жива, тя се изви в дъга под милувката му.

— Ще ти позволя да останеш с пуловера — каза той, — но този клин го махаме.

Пъхна палци под ластика, смъкна го до глезените, а после го събу от краката й.

— Не ти е студено, нали? — попита я, макар със сетивата си сам да усещаше отговора.

— Не, никак.

Стената на къщата бе каменна, но той знаеше, че дебелата ирландска вълна е достатъчно добра подложка за раменете й.

— Облегни се назад.

Тя го направи и той обгърна кръста й, за да й е още по-меко, а със свободната си ръка намери гърдите й. Целуна я бавно и продължително. Устата й се раздвижи под неговата — едновременно позната и загадъчна, каквото бе винаги усещането при секс с нея. Вече познаваше всяко нейно местенце, нямаше нищо негово, което да не бе прониквало в нея под една или друга форма. При все това сливането с нея си оставаше вълшебно като първия път.

Тя си беше същата и все пак винаги нова.

Той не бързаше, езикът му се движеше навътре и навън в устата й, ръката му галеше гърдите й и инвестициите произведоха дивидент — ерекцията му едва не пробиваше панталоните. Кормия се разтопи в прегръдката му, усещаше я топла и мека.

Ръцете му се придвижиха надолу.

— Трябва да се уверя, че течението не те е изстудило.

— Моля те… провери — изстена тя и наклони глава настрани.

Той не бе сигурен дали тя умишлено оголи шията си, но вампирските му зъби не искаха и да знаят. Те мигом се приготвиха за проникване, като се подадоха от горната му челюст остри и гладни.

Ръката му влезе между бедрата й и пулсиращата топлина, която завари там, накара коленете му да омекнат. Беше имал намерение да действа бавно, но вече не можеше и дума да става за това.

— О, Кормия — простена той, обхвана с две ръце ханша й и го повдигна. Тялото му широко разтвори бедрата й. — Разкопчай панталоните ми, пусни ме навън…

Завладяна от мириса на възбудата му, тя освободи ерекцията му и двамата се свързаха с едно плъзване, което бе едновременно непринудено леко и изпълнено с мощ.

Главата й се отпусна назад. Проникна и във вената й с координация, която му се удаваше лесно, от само себе си.

Когато зъбите му пробиха нежната кожа на шията й, ръцете й върху раменете му се стегнаха, свиха се в юмруци и придърпаха ризата му нагоре.

— Обичам те…

За част от секундата Фюри застина.

Мигът бе толкова ясен и отчетлив за него — усещането на тежестта й върху дланите му, сливането на сърцевината й с члена му, гърлото й до устата му, слятата миризма на двама им, ароматът на гората, кристалночистият въздух. Чувстваше баланса между здравия си крак и протезата, опъването на ризата под мишницата от това, че тя я бе сграбчила и я дърпаше. Долавяше ритмичното движение на гърдите й, допрени до неговите, пулсирането на нейната кръв и на своята, нарастването на еротичното напрежение.

Но най-вече усещаше взаимната им любов един към друг.

Не можеше да си припомни друг толкова ярък и жив момент.

Помисли си, че това е дарбата на възстановяването. Способността да изживее мига с жената, която обича, и да е напълно на себе си, съзнателен, присъстващ. Изцяло.

Припомни си Джонатан, сбирката и думите на мъжа: „Много повече искам да съм тук, където съм сега, отколкото да бъда надрусан“.

Да. Дявол да го вземе… да.

Фюри отново се задвижи, като редуваше вземане и даване.

Задъхан и напрегнат, той живееше, когато двамата заедно стигнаха до кулминацията… живееше с всичка сила.