Свещена любов

30.

— Трябва да си починеш — обърна се Кормия към Бела, когато тя отново се прозя.

Фриц току-що беше отнесъл чиниите от Първото хранене.

Бела беше яла пържола и картофено пюре, а за десерт — шоколадов сладолед. Кормия яде картофи… и малко от сладоледа.

А си беше мислила, че „М&М“ са превъзходни.

Бела потъна още по-дълбоко във възглавниците си.

— Знаеш ли, мисля, че си права. Уморена съм. Може да довършим предаванията по-късно тази вечер.

— Звучи чудесно. — Кормия стана от леглото. — Имаш ли нужда от нещо?

— Не. — Очите на Бела се затвориха. — Преди да си тръгнеш, кажи ми от какво са изработени тези свещи. Невероятно успокояващи са.

Жената изглеждаше ужасно бледа върху бялата калъфка на възглавницата.

— Направени са от свещени съставки от Другата страна. Свещени и лечебни. Билки и цветя, смесени с вода от фонтана на Скрайб Върджин.

— Знаех си, че е нещо специално.

— Няма да съм далече — рече Кормия.

— Което е добре.

Кормия излезе от стаята и се постара да затвори вратата тихо.

— Госпожо?

Погледна зад себе си.

— Фриц? Мислех, че си отнесъл подносите.

— Направих го. — Той вдигна букета, който държеше. — Трябваше да донеса това.

— Какви прекрасни цветя!

— За дневната на втория етаж са. — Той измъкна една бледолилава роза. — Тази е за вас, господарке.

— О, виж ти, благодаря. — Тя поднесе нежните й листенца към носа си. — О, колко прекрасно.

Кормия подскочи, когато нещо се отърка в крака й.

После се наведе и прекара ръка по черния коприненомек гръб на котарака.

— Здравей, Бу.

Котаракът измърка и се притисна в нея, а изненадващо силното му тяло я помести.

— Обичаш ли рози? — попита тя и поднесе цветето към него.

Бу тръсна глава и побутна свободната й ръка, като настояваше за още внимание.

— Обожавам този котарак.

— И той ви обожава — каза Фриц и после се поколеба. — Ако позволите…

— Какво има?

— Господарят Фюри е долу в офиса си в тренировъчния център и мисля, че малко компания ще му се отрази добре. Може би вие…

Котаракът измяука силно и изприпка по посока на главното стълбище, махайки с опашка. Изглеждаше така, все едно, ако имаше ръце, би сочил надолу към фоайето.

Икономът се засмя.

— Мисля, че негово височество Бу е съгласен.

Котаракът измяука отново.

Кормия стисна здраво дръжката на розата. Може би идеята беше добра. Трябваше да каже на Примейла, че си тръгва.

— Бих се радвала да видя негова светлост, но сигурен ли си, че сега е…

— Но да, разбира се! Ще ви отведа при него.

Икономът отиде забързано до дневната и се върна почти незабавно. Походката му беше бодра, а лицето му сияеше, като че вършеше много приятна задача.

— Хайде, да тръгваме, господарке.

Бу измяука отново, тръгна пред тях надолу по стълбите и после наляво към облицованата в черно врата, скрита в ъгъла. Икономът набра кода върху панел с изписани върху него цифри и отвори вратата, която се оказа стоманена и с дебелина петнайсет сантиметра. Кормия последва Фриц по няколкото стъпала надолу… и се озова в тунел, който изглеждаше безкраен и в двете посоки.

Огледа се наоколо и придърпа яката на робата си по-високо. Беше странно да чувства клаустрофобия насред такова голямо пространство, но беше напълно наясно, че се намира в капан под земята.

— Между другото, кодът е 1914 — съобщи икономът, докато затваряше вратата зад гърба им, а после провери дали ключалката е щракнала добре. — Това е годината на построяване. Трябва да въвеждате кода върху тези панели, за да преминавате през всяка от вратите по пътя. Тунелът е изработен от бетон и стомана и заварен в краищата си. Всичко се контролира от охранителната система. Има камери — той посочи към тавана — и други устройства за следене. В безопасност сте, както ако бяхте на земята в самата къща.

— Благодаря — усмихна се тя. — Почувствах се… малко притеснена.

— Напълно разбираемо, мадам.

Бу се отърка в нея, като че й казваше нещо или стискаше ръката й окуражаващо.

— Насам. — Икономът тътреше крака, а сбръчканото му лице грееше. — За господаря ще е истинско удоволствие да ви види.

Кормия го следваше с розата в ръка. Докато вървяха, се опита да състави подходяща реч за сбогуване в главата си и се почувства леко раздвоена.

В началото се беше съпротивлявала на съдбата в нежеланието си да бъде Първа избраница. А сега, когато получаваше исканото, скърбеше за загубата, която вървеше в комплект с така жадуваната свобода.

Горе в коридора със статуите Джон отвори вратата на стаята до своята и светна лампата.

Куин влезе предпазливо в спалнята, като че се тревожеше да не би да има кал по подметките на ботушите му „Ню Рокс“.

— Хубава стая.

— Аз съм в съседната — изписа с пръсти Джон.

И двамата получиха съобщение на телефоните си по едно и също време. Беше от Фюри. Часовете за следващата седмица са отменени. Моля, влезте в защитената уебстраница за повече информация.

Джон поклати глава. Часовете бяха отменени. Клиниката — съсипана. А Леш беше отвлечен… и вероятно измъчван. Последствията от случилото се в съблекалнята не спираха.

Лоши новини… Бяха дошли повече от три лоши новини.

— Значи без повече часове — промърмори Куин, докато оставяше сака си на пода прекалено внимателно. — За никого.

— Трябва да се свържем с Блей — изписа Джон. — Не мога да повярвам, че не прати нито едно съобщение от началото на нощта. Може би трябва да отидем у тях?

Куин се доближи към един от прозорците, издигащи се от пода чак до тавана, и дръпна тежката завеса.

— Не мисля, че ще иска да ме види в скоро време. И знам, че изписваш „Защо“ зад гърба ми. Просто ми се довери. Ще му е нужно известно време.

Джон поклати глава и написа съобщение на Блей. Какво ще кажеш за довечера в „Зироу Сам“, щом няма да имаме часове? Ще се видим по-късно.

— Ще ти отговори, че не може да дойде. В случай че го питаш дали иска да се видим.

Куин погледна през рамо, когато телефонът изпиука. Отговорът на Блей гласеше: Днес не мога, семейни работи. Ще се чуем.

Джон прибра телефона в джоба си.

— Какво се е случило?

— Нищо. Всичко… Не знам…

Почукването по вратата очевидно идваше от юмрук с размерите на мъжка глава.

— Да? — извика Куин.

Рот влезе в стаята. Изглеждаше дори по-мрачен, отколкото по-рано, като че върху главите на Братството се бяха струпали още лоши новини. Носеше черно метално куфарче и кожени ремъци.

Вдигна ги и погледна строго към Куин.

— Не е нужно да ти казвам, че с това тук шега не бива, нали?

— Не… сър. Какво е все пак?

— Новите ти най-добри приятели. — Кралят остави куфарчето на леглото, отключи двете черни закопчалки и вдигна капака.

— Иха!

— Иха — произнесе Джон с устни.

— Моля, не ми благодарете.

Вътре, настанени върху сива подложка, лежаха два четирийсет и пет милиметрови автомата „Хеклър и Кох“. След като провери пълнителя на единия от тях, Рот го подаде на Куин, като го държеше за дулото.

— Ви ще ти приготви документ на Древния език. Ако настъпи критична ситуация, ще го използваш, а който има възражения, ще трябва да се разправя с мен. Фриц ще ти поръча достатъчно муниции, та ескадрон от морски пехотинци да изглеждат като въоръжени с желирани бонбони пред теб. — Кралят подхвърли към Куин нещо, което се оказа бронежилетка. — Когато си с него, винаги трябва да си въоръжен. Дори и в къщата. Ясно ли е? Така действа схемата.

Докато Куин претегляше оръжието в дланта си, Джон очакваше той да изтърси колко хубаво е да имаш голямо оръжие. Вместо това той заяви:

— Искам свободен достъп до стрелбището. Трябва да слизам долу поне три пъти седмично. Като минимум.

Рот повдигна крайчеца на устата си.

— Ще кръстим мястото на твое име, ако се налага.

Джон се почувства като воайор, застанал между тях двамата, без да казва нищо, но впечатлен от промяната у Куин. Закачливата фасада си беше отишла. Беше напълно делови, още по-корав, отколкото подсказваше стилът на облеклото му.

Куин посочи една врата.

— Тази към неговата спалня ли води?

— Да.

— Добър вечер, дами.

Вишъс влезе в стаята и очите на Куин не бяха единственото, което проблесна. В ръцете си братът носеше тежка верига с висящ от нея медальон, клещи и кутия с принадлежности.

— Сядай, момче — нареди Ви.

— Хайде. — Рот кимна към леглото. — Време е да бъдеш окован, медальонът носи герба на Джон. Също така ще бъдеш татуиран. Както вече казах, това е до живот.

Куин седна, без да каже дума, а Ви се приближи зад гърба му, постави тежката верига около врата му и затегна хлабавия край. Медальонът се спусна малко под нивото на ключиците му.

— Маха се само ако умреш или те уволнят. — Ви потупа Куин по рамото. — Между другото, ако те уволнят, според стария закон това значи гилотина. Така си взимаме веригата обратно. Ако умреш от естествена смърт, просто счупваме една от брънките, защото не е добре да оскверняваме мъртво тяло. Сега да преминем към татуировката.

Куин понечи да съблече тениската си.

— Винаги съм искал татуировка.

— Няма нужда да се събличаш. — Докато Ви отваряше кутията си с принадлежности и извади пистолета за татуировки, Куин дръпна ръкава си нагоре до рамото. — Не, не ми е нужна и ръката ти.

Куин се намръщи, а Вишъс извади чифт черни латексови ръкавици. Отвори върху леглото малко черно бурканче и друго — червено, а после още един по-голям съд с прозрачно вещество в него.

— Обърни се с лице към мен. — Братът взе парче бял плат и стерилизиран комплект, а Куин се завъртя и сложи ръце на коленете си. — Погледни нагоре.

На лицето му, помисли си Джон, докато Ви почистваше лявата му скула.

Куин не трепна дори когато бръмчащата игла се приближи към него.

Джон се опита да види какво изобразяваше мастилото върху лицето му, но не успя. Странно, че беше използвано червено. Беше чувал, че черният цвят е единственият допустим.

Мили… боже, възкликна наум Джон, когато Вишъс се отдръпна.

Една-единствена червена сълза с черни очертания.

Рот обясни:

— Символизира готовността ти да пролееш кръвта си за Джон. Също така дава ясно да се разбере каква е длъжността ти. Ако Джон умре, ще бъде запълнена с черно мастило, за да се знае, че си служил достойно на някого. Не се ли справиш със задълженията си, ще бъде зачертана с голям кръст, за да бъде демонстриран позорът ти пред расата.

Куин стана и отиде до огледалото.

— Харесва ми.

— Добре — каза Ви сухо, когато се приближи, за да нанесе някакъв прозрачен мехлем върху мастилото.

— Можеш ли да ми направиш още една?

Ви хвърли поглед към Рот и сви рамене.

— Каква я искаш?

Куин посочи към тила си.

— Искам да изпишеш 18 август 2008 година на Древния език ето тук. И нека да не е малка.

Днешната дата, помисли си Джон.

Ви кимна.

— Добре. Мога да го направя. Но ще трябва да бъде в черно. Червеното мастило е само за специални случаи.

— Да. Добре. — Куин се върна до леглото и седна с кръстосани крака на ръба на матрака. Наведе глава и изложи на показ тила си. — Изпиши числата с думи, моля.

— Искаш я голяма?

— Да.

Ви се засмя.

— Допадаш ми, честна дума. Повдигни веригата нагоре и ме остави да си свърша работата.

Приключиха относително бързо. Воят на пистолета за мастило беше непостоянен като мотор на кола, забързваше се и после се укротяваше. Ви добави красив овал около надписа, така че татуировката заприлича на луксозна значка.

Този път Джон стоеше зад Ви и наблюдаваше целия процес. Трите реда текст изглеждаха прекрасно и като се имаше предвид колко беше дълъг вратът на Куин и колко къса носеше косата си, винаги щяха да са на показ.

Джон също искаше татуировка. Но каква ли трябваше да бъде тя?

— Готов си — заяви Ви и обърса мястото с допреди малко бялото, а сега покрито с петна парче плат.

— Благодаря — каза Куин, докато Ви нанасяше от същия мехлем като преди малко. Прясното мастило изпъкваше върху златистата кожа. — Много благодаря.

— Още не си я видял. Може тук отзад да съм написал „малоумник“.

— Не. Никога не бих се усъмнил в теб. — Куин се ухили.

Вишъс се усмихна леко, а суровото му татуирано лице излъчваше одобрение.

— Ти не си страхливец. Страхливците биват прецакани. Стабилните получават заслуженото.

Ви и Куин удариха дланите си една в друга, после Ви събра нещата си и излезе, а Куин отиде в банята, за да види творението му с помощта на малко огледалце.

— Прекрасна е — изписа Джон зад гърба му. — Наистина прекрасна.

— Точно това исках — промърмори Куин, докато гледаше мастилото, покрило цялата задна част на врата му.

Когато двамата се върнаха в спалнята, Рот бръкна в задния си джоб, извади ключове за кола и ги подаде на Куин.

— За мерцедеса са. Когато ходиш някъде с Джон, го взимай, докато ти осигурим друга кола. Брониран е и е по-бърз от всичко друго на четири колела.

— Може ли да го заведа в „Зироу Сам“?

— Той не е затворник.

Джон тропна с крак и изписа:

— А също така не съм госпожичка.

Рот избухна в смях.

— Не съм казвал, че си. Джон, дай му паролата за всички врати и за тунела.

— Ами занятията? — попита Куин. — Когато започнат да се провеждат отново, трябва ли да присъствам с Джон, въпреки че съм изхвърлен?

Рот спря до вратата.

— Ще преминем моста, когато стигнем до него. Бъдещето до голяма степен е неясно. Както винаги.

След напускането на краля Джон се замисли за Блей. Наистина трябваше да е заедно с тях във всичко това.

— Бих искал да отида в „Зироу Сам“ — изписа.

— Защо? Мислиш, че това ще накара Блей да излезе ли? — Куин отиде при куфарчето и зареди и второто оръжие. Пълнителят тихо се плъзна на мястото си и щракна.

— Трябва да ми кажеш какво става. Веднага.

Куин надяна кобурите и пъхна пистолетите под двете си мишници. Изглеждаше… могъщ. Смъртоносно силен. С късо подстриганата си тъмна коса, с пиърсинга на ухото и татуировката под синьото си око, ако Джон не го познаваше, би се заклел, че изглежда като брат.

— Какво е станало межди теб и Блей?

— Отрязах го, при това по жесток начин.

— Мили боже… Защо?

— Бях на път да вляза в затвора за убийство, нали помниш? Притесненията му за мен го разяждаха. Щеше да съсипе живота си. По-добре да ме мрази, отколкото да е сам до края на живота си.

— Без да се обиждаш, но наистина ли значиш толкова много за него?

Разноцветните очи на Куин се заковаха в тези на Джон.

— Да. И не задавай никакви въпроси на тази тема.

Джон умееше да разпознае границата, когато я видеше. Образно казано, току-що се беше натъкнал на бетонна стена с бодлива тел над нея.

— Все пак искам да отида в „Зироу Сам“ и също така искам да му дам възможност да се срещне с нас.

Куин измъкна тънко яке от сака си и беше видно, че се опитваше да се овладее, докато го обличаше. Когато се обърна, характерната тарикатска усмивка се беше върнала на лицето му.

— Вашите желания са заповед за мен, принце мой.

— Не ме наричай така.

На излизане Джон написа съобщение на Блей с надеждата, че той в крайна сметка ще се появи. Може би, ако бъдеше достатъчно тормозен, щеше да се предаде.

— Как да те наричам? — попита Куин и се втурна да отвори вратата с театрален жест. — Би ли предпочел „монсеньор“?

— Ще престанеш ли?

— Какво ще кажеш за доброто старо „господарю“? — Джон хвърли убийствен поглед през рамо и Куин повдигна рамене. — Добре, тогава ще използвам „глупако“. Сърди се на себе си, дадох ти право на избор.