Свещена любов

13.

Фюри почувства ръце върху кожата си, малки и с тънки пръсти. Движеха се надолу по корема му. Целта им беше намиращото се между бедрата му. И слава богу за това. Членът му беше уголемен и горящ и жадуваше за облекчение, и колкото повече се доближаваха ръцете, толкова по-силно се оттласкваше той с таза си. Задните му части се стягаха и отпускаха, сякаш изпълняваше движението, за което умираше от желание.

Пенисът му бликаше. Чувстваше влагата върху стомаха си. Или може би вече веднъж беше стигнал до края?

О, тези ръце гъделичкащи кожата му. Нежното, подобно на перо докосване накара членът му да се напрегне още повече, като че можеше сам да достигне желаната цел, стига да се постараеше достатъчно.

Малки ръце, движещи се към…

Фюри се събуди с такъв отскок на тялото, че запрати възглавницата на пода.

По дяволите.

Членът му пулсираше под одеялото, но това беше обичайната нужда на мъжа. Не… Това беше нещо по-специално. Тялото му желаеше нещо много специфично от една определена жена.

Кормия.

Тя е в съседната стая, напомни си той.

А ти си истинска награда, отвърна Магьосника. Защо не отидеш при нея, приятелю? Сигурен съм, че ще бъде много развълнувана да те види след начина, по който я остави да си тръгне снощи. Без да й кажеш нито дума. Без дори да покажеш благодарност за нейната почит към теб.

Неспособен да спори с това, той погледна към канапето.

За първи път беше хранил жена.

Опипа белега от ухапване на врата си и забеляза, че е изчезнал. Беше зараснал.

Едно от най-важните събития в живота му беше отминало… и това го натъжи. Не съжаляваше, че се е случило с нея. Ни най-малко. Но му се искаше да й беше казал, че тя му е първата.

Отметна коса от очите си и погледна часовника. Полунощ. Полунощ? Беше спал около осем часа, очевидно заради храненето. Въпреки това не се чувстваше освежен. Стомахът му се свиваше на топка, а главата му пулсираше.

Протегна се за цигарата за разсънване, свита предварително, но се спря. Ръката му трепереше така силно, че се съмняваше дали ще успее да я задържи между пръстите си и той се вгледа в дланта си. Внушаваше й да се укроти, но тя ни най-малко не се впечатли.

Струваше му три опита, за да се добере до ръчно свитата цигара, лежаща на нощната масичка, и той наблюдаваше непохватните си движения от разстояние, сякаш ръката беше чужда. Веднъж успял да пъхне рулцето хартия между устните си, той започна да се мъчи да задържи запалката в нужната позиция, за да запали.

Две дръпвания и треперенето престана. Главоболието се изпари. Стомахът му се успокои.

За съжаление от другия край на стаята се чу ново потракване и всичките три симптома се появиха отново. Медальонът на Примейла започна отново танца си върху бюрото.

Остави го, където си беше, и продължи с цигарата, замислен за Кормия. Съмняваше се, че щеше да сподели с него нуждата си от хранене. Случилото се в тази стая в дневните часове беше плод на мига и се дължеше на жаждата й за кръв. Той не можеше да го приеме като доказателство за това, че тя го желае сексуално. Не се беше отдръпнала от секса, това беше истина, но то не означаваше непременно, че го желае. Необходимостта не бе равнозначна на свободния избор. Тя се нуждаеше от кръвта му. Той се нуждаеше от тялото й.

А останалите Избраници се нуждаеха от тях двамата, за да спазят програмата.

Угаси малкото останало от ръчно навитата цигара и погледна към бюрото в другия край на спалнята. Медальонът най-накрая се беше укротил.

Отне му по-малко от десет минути да се изкъпе, да облече белите копринени дрехи и да сложи черната верижка с медальона на Примейла на врата си. Когато парчето злато се намести върху гърдите му, той почувства топлина. Вероятно заради оживената му дейност отпреди малко.

Озова се директно от Другата Страна. Като Примейл притежаваше специално позволение да не минава през двора на Скрайб Върджин. Прие форма пред амфитеатъра на Светилището, там, където всичко беше започнало пет месеца по-рано. Струваше му се трудно да повярва, че е заел мястото на Вишъс в ролята на Примейл.

Беше същото, както когато гледаше треперещите си ръце. Това просто не беше той.

Да, само дето беше самият той.

Пред него бялата сцена с тежката си бяла завеса блестеше със странната неумолима светлина на Другата страна. Тук нямаше сенки, както нямаше и слънце върху безцветното небе и въпреки това налице беше много блясък, като че всеки предмет притежаваше свой собствен светлинен източник. Температурата беше двайсет и три градуса, нито прекалено топло, нито прекалено студено. И нямаше вятър да погъделичка кожата ти или да развее дрехите ти. Всичко беше в меко и успокояващо окото бяло.

Пейзажът приличаше на фонова музика в супермаркет.

Тръгна по бялата трева, заобиколи амфитеатъра и се запъти към групата от храмове и жилищни постройки. Целият комплекс беше обрамчен от бяла гора, която лишаваше погледа от далечни гледки. Почуди се какво ли има отвъд. Вероятно нищо. Светилището създаваше усещането за архитектурен макет или модел на влак. Ако отидеш до ръба му ще откриеш, че се намираш пред пропаст, а отдолу има покрит с килим под на някой великан.

Докато се разхождаше наоколо, той не беше сигурен как да привлече вниманието на Директрис, но не бързаше особено това да се случи. За да го отложи, той отиде до Храма на Примейла и използва златния медальон, за да отключи двойните врати. Мина през бялото мраморно фоайе, влезе в единственото високо помещение на храма и се загледа в леглото върху платформата, застлано с бели сатенени чаршафи.

Спомни си как изглеждаше Кормия, завързана там гола, а спускащо се от тавана парче бяла тъкан закриваше лицето й. Беше го свалил и с ужас беше срещнал насълзените й, изпълнени със страх очи.

Устата й беше запушена.

Погледна към тавана, там, където беше окачена драперията, закриваща лицето й. В мрамора бяха вградени две малки златни куки. Щеше му се да ги изтръгне от там с крик.

Докато се взираше нагоре, случайно си спомни за един разговор с Вишъс, проведен точно преди да започне цялата тази история с Примейла. Двамата седяха в трапезарията на имението и Ви бе споменал нещо за видение, свързано с Фюри.

Фюри не искаше да чува подробности, но те бяха изречени така или иначе и сега казаното му се изясняваше, като че го слушаше на запис: Видях те да стоиш на кръстопът сред бяло поле. Денят беше бурен… много бури, не една. Но после ти откъсна облак от небето, уви го около кладенеца и спря да вали.

Фюри присви очи по посока на двете куки. Беше откъснал тъканта от тях и беше покрил Кормия. И тя спря да плаче.

Тя беше кладенецът, който се очакваше той да изпълни. Тя беше бъдещето на расата. Източникът на нови братя и нови избраници. Изворът.

Също както и нейните сестри.

— Ваша светлост.

Той се обърна. Директрис стоеше на прага на храма, а дългата й бяла роба се стелеше по пода. Тъмната й коса беше прибрана в кок. Със спокойната си усмивка и с умиротворението, излъчващо се от очите й, тя имаше блаженото изражение на духовно възвисена.

Завиждаше й за ведростта.

Амалия му се поклони и тялото й се изви елегантно в характерното за избраниците облекло.

— Радвам се да ви видя.

Той се поклони в отговор.

— Аз също.

— Благодаря за посещението. — Тя се изправи и последва пауза.

Той не я запълни.

Когато тя най-накрая го стори, явно подбираше думите си много внимателно.

— Мислех, че може би ще желаете да се срещнете с някоя от другите избраници.

Почуди се каква ли точно среща имаше предвид.

О, само лека вечеря, намеси се Магьосника. С орални сандвичи, кифлички във форма на 69 и шепа от твоите орехчета.

— Кормия се представя добре — отговори той, отклонявайки предложението за среща.

— Видях я вчера. — Тонът на Директрис беше любезен, но неутрален, сякаш не беше съгласна с него.

— Така ли?

Тя отново се поклони ниско.

— Простете, Ваша светлост. Беше годишнина от нейното рождение и по традицията се изискваше да й дам свитък. Не успях да ви срещна и се явих при нея. Опитах се да се свържа с вас отново през деня.

Мили боже, рожденият ден на Кормия беше дошъл и отминал, а тя не бе казала нито дума за това.

Беше казала на Джон обаче. Затова й беше дал гривната.

На Фюри му се прииска да изругае. Трябваше да й подари нещо.

Прочисти гърлото си.

— Съжалявам, че не отговорих.

Амалия се изправи.

— Решението е ваше. Моля да не се безпокоите за това.

Последва дълго мълчание, но той можеше да разчете въпроса в излъчващите любезност очи на Директрис.

— Не, още не е направено.

Раменете на жената се отпуснаха вяло.

— Тя ли ви отблъсква?

Фюри се замисли за случилото се на пода пред канапето. Той беше този, решил да спре.

— Не. Вината е у мен.

— Вие не бихте могли да имате вина за нищо.

— Не е вярно. Доверете ми се за това.

Директрис закрачи наоколо с ръце върху медальона на врата си. Той беше точно копие на неговия собствен, само че нейният висеше на бяла сатенена панделка, а верижката на неговия беше черна.

Тя се спря до леглото и пръстите й пробягаха по възглавницата.

— Мислех, че може би ще искате да видите някоя от другите.

По дяволите, не. Нямаше да замени Кормия за друга Първа избраница.

— Разбирам основанието ви за това, но причината не е, че не я желая.

— Въпреки това, може би бихте се срещнали с друга.

Това очевидно беше най-дръзкото упорство, до което Директрис се канеше да стигне в настояването си или да прави секс с Кормия, или да избере друга Първа избраница. Не можеше да каже, че е изненадан. Бяха изминали пет дълги месеца.

Боже, може би това би решило някои проблеми. Бедата беше, че да избере друга Първа избраница, щеше да е равносилно на проклятие, тегнещо над Кормия. Другите Избраници щяха да смятат, че се е провалила, и тя би се чувствала по същия начин, въпреки че в никакъв случай нямаше да е вярно.

— Както вече казах, с Кормия се чувствам добре.

— Така е… Но може би ще бъде по-лесно да се сближите с друга от нашите редици. Лейла например има прекрасно лице и тяло и е обучена на изкуството на ерос.

— Няма да причиня такова нещо на Кормия. Би я погубило.

— Ваша светлост… Тя и сега страда. Видях го в очите й. — Директрис се приближи до него. — И по-важното е, че всички останали сме в плен на нашите традиции. Имахме такива очаквания, че функциите ни отново ще бъдат онова, което винаги са били. Ако изберете друга от нас и завършите ритуала, ще снемете от плещите на всички ни бремето на безполезността, а това включва и Кормия. Тя не е щастлива, Ваша светлост. Не повече от вас.

Той отново си я спомни завързана на леглото… Тя не го беше искала от самото начало, нали така?

Замисли се колко бе мълчалива в къщата. И че не се беше осмелила да му каже за нуждата си да се храни. Помисли си и как пропусна да спомене рождения си ден. Или че й се иска да излезе навън. Нито дума за конструкциите в спалнята й.

Една разходка по коридора не компенсираше това, че я беше изоставил напълно.

— Всички сме в капан, Ваша светлост — каза Директрис. — В настоящата ситуация всички сме в капан.

Дали не се беше вкопчил в Кормия, защото, ако тя беше негова Първа избраница, не се налагаше да се тревожи за секса? Разбира се, той искаше да я предпази и да стори онова, което бе добро за нея, и в това нямаше съмнение, но искаше да защити и себе си от усложненията.

Имаше Избраници, които го желаеха. Желаеха него. По време на церемонията беше почувствал погледите им.

Беше дал думата си. И започваше да му омръзва да престъпва изречени от него обещания.

— Ваша светлост, бихте ли дошли с мен? Искам да ви покажа едно място тук, в Светилището.

Той последва Амалия извън храма на Примейла и двамата мълчаха, докато вървяха надолу по хълма към комплекс от четириетажни бели сгради с колонади.

— Това са жилищните помещения на Избраниците — измърмори тя, — но ние с вас не отиваме там.

Това е добре, помисли си той и хвърли бърз поглед.

Докато отминаваха, забеляза, че никой от прозорците нямаше стъкла, и предположи, че едва ли са нужни. Наоколо нямаше насекоми или животни… и не валеше. И разбира се, липсата на стъкла означаваше, че няма преграда пред Избраниците, взиращи се в него от стаите си.

Имаше по една жена на всеки прозорец във всяка стая на всяка сграда.

О, боже.

— Стигнахме. — Директрис спря пред едноетажна сграда и отключи двойните врати. Отвори ги широко и сърцето му спря.

Детски креватчета. Редици от празни бели креватчета.

Докато той се опитваше да си поеме въздух, в гласа на Директрис се почувства тъга.

— Това място беше изпълнено с толкова радост, с живот… Ако само се съгласите да приемете друга… Зле ли ви е, Ваша светлост?

Фюри се отдръпна. Не можеше да диша. Не можеше… да диша.

— Ваша светлост? — Тя посегна към него.

Той се обърна рязко.

— Добре съм.

Дишай, по дяволите. Дишай.

Ти се съгласи на това. Дръж се мъжки.

В съзнанието му Магьосника посочваше пример след пример за това, как той разочароваше околните. Като се започнеше с настоящата му ситуация с Рот и Зи и онази история с лесърите и после се върнеше назад в миналото към провалите с родителите му.

Не се справяше с нищо в живота си и непрекъснато беше в капан. Поне Кормия можеше да се освободи от това. Да се освободи от него.

Гласът на Директрис издаваше тревога.

— Ваша светлост, може би трябва да полегнете.

— Ще приема друга.

— Ще приемете…

— Ще приема друга Първа избраница.

Директрис изглеждаше смаяна, но после се поклони ниско.

— Ваша светлост, благодаря… Благодаря. У вас е силата на расата ни и вие сте наш водач…

Той я остави да изрича една след друга празни фрази, докато не му се зави свят и се почувства така, сякаш в гърлото му бяха изсипали сух лед.

Директрис стисна медальона, а спокойното й лице беше озарено от радост.

— Ваша светлост, какво бихте харесали у Избраницата си? Имам няколко предвид.

Той стрелна Амалия с хладен поглед.

— Трябва да го искат. Без принуда. Без връзване. Трябва да го желаят. Кормия не го искаше и не беше честно спрямо нея. Аз приех доброволно, а тя нямаше право на избор.

Директрис положи длан върху ръката му.

— Разбирам и по-важното, съгласна съм. Кормия не беше подходяща за тази роля и именно по тази причина беше определена от предишната Директрис за Първа избраница. Аз няма да бъда така жестока.

— Всичко с Кормия ще бъде наред, нали? Имам предвид, че няма да бъде прогонена от тук. Нали така?

— Тя ще бъде добре дошла обратно тук. Тя е прекрасна жена. Само не… така подходяща за този начин на живот, както някои от нас.

В последвалите мигове на мълчание в съзнанието му изникна споменът за това, как го събличаше, за да влезе под душа, а невинните й зелени очи гледаха нагоре, докато се бореше с колана и кожените му панталони.

Тя просто искаше да стори нужното. Преди време, в началото на цялата тази каша, въпреки че беше ужасена, тя беше готова да направи онова, което повеляваха традициите й, и да го приеме в себе си. А това я правеше по-силна от него. Тя не бягаше. Той беше онзи, който бе готов да си плюе на петите.

— Кажете на останалите, че не съм подходящ за нея. — Директрис отвори уста, но той насочи пръст към нея. — Това е заповед. Кажете им… че тя е прекалено добра за мен. Искам да бъде издигната на специален пост… Искам да бъде почитана. Разбирате ли ме? Уважавайте достойнството й или ще изравня това място със земята.

Директрис очевидно се опитваше да си събере ума и той й помогна да се справи с тази задача, като й припомни нейните собствени думи.

— Това е моят свят. Аз давам нарежданията, нали така? Аз съм силата на проклетата раса, така че ще правите каквото ви кажа. Кимнете.

Когато тя го направи, гръдният му кош леко се отпусна.

— Добре. Радвам се, че се разбрахме. Има ли нужда от друга церемония?

— Когато се врекохте на Кормия, вие се свързахте с всички нас. — Тя положи ръка върху медальона, но този път чувството не беше така радостно, а по-скоро се нуждаеше от малко успокоение. — Кога… ще дойдете да живеете тук?

Той се замисли за бременността на Бела. Не можеше да пропусне раждането, а при сегашните му отношения със Зи можеше дори да не бъде уведомен.

— Няма да е скоро. Може би след около година.

— В такъв случай ще изпратя една от тях в Далечната страна, нали?

— Да. — Той се обърна с гръб към детската стая, чувстваше, че още не му достига въздух. — Ще се разходя наоколо за кратко.

— Ще кажа на останалите да ви оставят на спокойствие.

— Благодаря и съжалявам, че бях толкова суров. — Последва кратка пауза. — И още нещо… Искам аз да говоря с Кормия. Аз ще й съобщя.

— Както желаете. — Директрис се поклони ниско. — Ще са ми нужни няколко дни да подготвя ритуално…

— Просто ме уведомете, когато сте готова да ми изпратите някоя от тях.

— Да, Ваша светлост.

След като тя си тръгна, той се загледа в белия пейзаж и след миг пространството наоколо се преобрази пред очите му в напълно различна гледка. Добре оформените безцветни дървета и тревата, която сякаш беше покрита със сняг, изчезнаха. Вместо това той видя обраслата градина на семейния си дом в Древната страна.

Огромната каменна къща, в която бе израснал, бе заобиколена от около осем декара градина. Разделена на сектори от покрити с чакъл пътеки, тя имаше за цел да показва естествената красота и да предоставя утеха за душата. Във всеки от четирите ъгъла на ограждащата я тухлена стена имаше по една статуя. Фигурите отразяваха различните етапи от живота — от бебе в бащините ръце, през юноша, вече стъпил на краката си, до мъж, прегърнал свое собствено дете, и накрая вече седнал, помъдрял от възрастта с порасналия му син, изправен до него.

Личеше, че някога градината е била много изискана, повод за гордост, и Фюри можеше да си представи радостта, която родителите му са изпитвали от нейното великолепие като млада двойка.

Той не беше познал и частица от съвършенството, загатвано от елегантните линии на плана. В градината той бе видял единствено запуснатост и хаос. До времето, когато беше достатъчно голям, че да забелязва света около себе си, цветните лехи бяха изгубили форма. Водните огледала бяха пълни с водорасли. Тревата беше превзела пътеките. Най-много тъга му носеха статуите, обрасли с бръшлян, който всяка година ги покриваше все по-плътно. Листата закриваха все повече и повече изваяното от ръката на скулптора.

Градината беше визуалният образ на разрухата, обхванала семейството му.

И той искаше да я премахне. Навсякъде.

След преобразяването му, което едва не го уби, той напусна разрухата на семейния си дом. Спомняше си този миг така ясно, както виждаше в съзнанието си образа на съсипаната градина. В нощта на отпътуването му грееше пълна октомврийска луна. Под ярката й светлина той беше опаковал част от хубавите стари дрехи на баща си.

Фюри си беше съставил само груб план: да тръгне по следа, оставена от баща му да изстине. В нощта на отвличането на Зейдист беше станало ясно коя от бавачките е отвела детето и Агъни я бе последвал, за да търси мъст, както всеки баща би постъпил. Но тя се бе оказала хитра и той не беше открил нищо определено за нея в продължение на две години. Следвайки незначителни факти, носещи се слухове и сплетни, бе претърсил Древната страна, за да открие най-накрая одеялцето на Зейдист сред вещите на жена, умряла седмица по-рано.

Това, че за малко не беше успял, добавяше нова страница към трагедията.

Именно тогава Агъни беше уведомен, че детето му е отвлечено от съсед и продадено на пазара за роби. Съседът взел парите и избягал и макар че Агъни беше отишъл при най-близкия търговец на роби, на този пазар бяха купени и продадени твърде много сирачета, за да успее да проследи пътя на Зейдист.

Агъни се беше предал, прибрал се бе в къщи и бе започнал да пие.

Когато Фюри реши да продължи издирването, му се струваше редно да носи дрехите на баща си. Това беше важно. Видът му на обеднял благородник би улеснил достъпа му до богатите къщи, а именно там бяха робите. В старите костюми на баща си Фюри можеше да бъде приет за поредния странник с добри маниери, преживяващ благодарение на остроумието и чара си.

Облечен по модата отпреди двайсет и пет години и с протрит кожен куфар в ръка, той отиде и при двамата си родители, за да им съобщи намеренията си.

Знаеше, че майка му е в леглото си в сутерена на къщата, защото тя живееше там. Също така знаеше, че няма да го погледне, когато влезе. Никога не го правеше и той никога не я беше винил затова. Беше точно копие на откраднатия й син, ходещ, говорещ и дишащ спомен за трагедията. Това, че той беше индивидуална и отделна личност от Зейдист, това, че беше оплаквал загубата също като нея, защото половината от самия него липсваше, откакто беше отвлечен близнакът му, както и нуждата му от напътствия и грижи, не бяха понятни за нея заради собствената й болка.

Майка му никога не го беше докосвала. Нито веднъж. Нито дори като малък, за да го изкъпе.

Когато почука на вратата й, Фюри не пропусна да й се представи, преди да влезе, за да я подготви. Тя не отговори и той отвори, запълвайки рамката на вратата с новото си преобразено тяло. Съобщи й какво се кани да направи, без да е сигурен какво да очаква от нея. Не получи отговор. Нито дума. Тя дори не вдигна глава от парцаливата си възглавница.

Затвори вратата и тръгна към стаята на баща си.

Той изобщо не беше на себе си. Лежеше мъртвопиян сред бутилки от евтина бира, която го държеше в достатъчно замаяно състояние, че да не мисли прекалено. След като напразно се опита да събуди баща си, Фюри надраска бележка, остави я върху гърдите му, качи се горе и напусна къщата.

Застанал върху напуканата и покрита със сухи листа тераса на някога великолепния семеен дом, той се заслуша в звуците на нощта. Знаеше, че е твърде вероятно вече да не види родителите си, и се тревожеше, че единственият им останал доген може да умре или да се нарани. И какво щяха да правят тогава?

Вперил очи в някога величествената гледка, той почувства, че близнакът му е някъде там, в нощта, и чака да бъде открит.

Един облак се отдръпна от лицето на луната и Фюри потърси дълбоко у себе си нужната му сила.

Истината е, заговори тих глас в главата му, че може да търсиш в продължение и на хиляда нощи, може дори да намериш дишащото тяло на близнака си, но не си в състояние да спасиш онова, което не подлежи на спасение. Не си достатъчно способен за тази задача и най-важното — съдбата ти е да се проваляш при всяко начинание, тъй като носиш проклятието на родения втори.

Това беше първият път, когато Магьосника проговори.

Когато осмисли казаното, той се почувства прекалено слаб за предстоящото пътуване и даде обет за въздържание. Погледна към блестящия диск върху синьо-черното небе и се закле пред Скрайб Върджин, че ще се държи настрана от всичко, което би могло да го разсее. Щеше да бъде чист и целенасочен спасител. Щеше да бъде героят, върнал близнака си у дома. Щеше да бъде лечителят, който бе изкоренил тъгата, измъкнал бе семейството си от разрухата и му бе върнал някогашното здраве и красота.

Той щеше да е градинарят.

Магьосника върна Фюри към действителността. Но аз бях прав, не е ли така? Родителите ти умряха нещастни и без време. Близнакът ти беше използван за курва, а ти не си в ред с главата. Бях прав, нали, приятел?

Фюри насочи вниманието си към тайнствената бяла шир на Другата страна. Всичко беше така съвършено и подредено. Нямаше нищо не на мястото си. Белите лалета на белите си стъбла растяха в лехи около сградите. Дърветата не излизаха отвъд границите на гората. Нямаше нито един плевел.

Почуди се кой ли косеше ливадата и имаше усещането, че като всичко друго и тревата бе контролирана.

Сигурно беше хубаво състояние.