Свещена любов

2.

Когато капаците се вдигнаха за през нощта, Кормия беше много заета.

Седеше с кръстосани крака върху персийския килим в спалнята си и вадеше грахчета от кристална купа. Зърната бяха твърди като камъчета, когато Фриц ги донесе, но след като покиснаха за кратко, омекнаха достатъчно, че да бъдат използвани.

Хвана едно, посегна вляво от себе си и взе клечка за зъби от малка бяла кутия с надпис на английски „Клечки за зъби Саймън, 500 броя“.

Тя взе грахчето и го заби в края на клечката, после взе друго зрънце и друга клечка и направи същото, за да оформи прав ъгъл. Продължи, докато не се получи квадрат, прераснал след малко в триизмерен куб. Доволна от резултата, се наведе и го прикрепи към един от другите, подобни на него, с което завърши последния ъгъл на четиристенната фигура с диагонал на основата от метър и половина. Сега щеше да продължи нагоре, добавяйки етажи в структурата.

Всички клечки бяха еднакви, идентични късчета дърво. Граховите зърна също бяха еднакви, кръгли и зелени. Напомняха й на мястото, откъдето идваше. Еднаквостта беше важна в непреходното Светилище на Избраниците. Тя беше най-важното нещо.

Тук много малко неща бяха идентични едно с друго.

Видя клечките долу по време на хранене, когато брат Рейдж и брат Бъч ги извадиха от фина сребърна кутийка, преди да напуснат столовата. Една вечер без никаква причина взе няколко, преди да се прибере обратно в стаята си. Сложи една в устата си, но вкусът на сухото дърво не й допадна. Без да знае какво друго да прави с тях, ги подреди на масичката до леглото и оформи с тях различни фигури.

Фриц беше влязъл да почисти и забеляза с какво се занимава. Малко по-късно се върна с купа грах, накиснат в топла вода. Показа й как да го използва. Зърно грах между две клечки. После добави друг сегмент и преди да разбере, се беше получило нещо, което си струваше да се види.

Проектът й растеше и ставаше все по-амбициозен и тя започна да планира предварително всички ъгли и височини, за да намали възможността за грешка. Премести се да работи на пода, където имаше повече пространство.

Наведе се да погледне към чертежа, който бе изработила по-рано, за да се води по него. Следващото ниво щеше да бъде по-малко, също и по-следващото. После щеше да добави кула.

Би било хубаво да използва и цвят, каза си. Но как да го вкара в конструкцията си?

Ах, тези цветове. Пиршество за окото.

Животът тук беше предизвикателство за нея, но това, което направо обожаваше, беше богатството от цветове. В Светилището на Избраниците всичко беше бяло — тревата, дърветата, храмовете, храната и напитките, а също и благочестивите книги.

Тя погледна към свещените текстове с леко чувство на вина. Едва ли можеше да твърди, че ще отдава почит на Скрайб Върджин в малкия си храм от грах и клечки.

Да си угаждаш, не бе цел на Избраниците. Беше светотатство.

Скорошното посещение на Директрис би трябвало да й го напомни.

О, Скрайб Върджин, не искаше да мисли за това.

Изправи се, изчака да премине замайването и отиде до прозореца. Долу растяха рози и тя хвърли поглед към всеки от храстите, за да провери за нови пъпки, опадали листенца и свежа зеленина.

Времето течеше. Личеше по промяната в растенията. На всеки цвят му бяха нужни три или четири дни да се развие.

Още нещо, с което трябваше да привикне. От Другата страна нямаше време. Имаше ритъм в ритуалите за хранене и къпане, но не и редуване на ден и нощ, нито измерване на часовете или смяна на сезоните. Времето и животът бяха статични също като въздуха, светлината и околния пейзаж.

Тук се наложи да научи, че съществуват минути и часове, дни и седмици, месеци и години. Използваха часовници и календари, за да отмерват хода на времето, и тя сама се научи да ги разчита, както сама бе схванала цикличността на този свят и на живеещите в него.

Един доген се появи на терасата. Носеше ножица и голяма червена кофа, доближи се до храстите и започна да ги подрязва.

Замисли се за бялата тревна площ в Светилището. Също и за застиналите бели дървета. И за белите цветя, които винаги цъфтяха. От Другата страна всичко беше замръзнало на правилното място и по тази причина нямаше нужда от подрязване, нито от движение, нито от промяна.

Дишащите неподвижния въздух също бяха като замразени, макар и да се движеха. Бяха живи, но не живееха.

Въпреки това, Избраниците остаряваха. И умираха.

Хвърли поглед през рамо към бюрото с празни чекмеджета. Свитъкът, който Директрис беше дошла да донесе, лежеше на лъскавата му повърхност. Избраницата Амалия в ролята си на Директрис съставяше поздравленията за рождените дни и се беше явила, за да изпълни задължението си.

Ако Кормия беше от Другата страна, щеше да има и церемония. Въпреки че тя нямаше да е предназначена за нея, разбира се. Тези, чийто рожден ден се честваше, не получаваха специално внимание, тъй като от Другата страна не съществуваше индивидът, а само цялото.

Да мислиш за себе си и да мислиш самостоятелно, беше богохулство.

Тя открай време беше тайна грешница. Имаше неблагочестиви мисли, импулси и подбуди. Които не водеха наникъде.

Кормия постави ръка на прозореца. Стъклото, през което се взираше навън, беше съвсем тънко и прозрачно като въздуха. Не представляваше почти никаква преграда. Искаше й се да слезе долу при цветята, но чакаше… и тя не знаеше какво.

Когато дойде тук за първи път, сетивата й бяха претоварени. Имаше толкова неща, които не познаваше. Като например факли, свързани със стената, чийто бутон трябва да натиснеш, за да получиш светлина; уреди за миене на съдове или такива, съхраняващи храната студена; също и предмети, създаващи образи на малък екран. Имаше кутии, които биеха на всеки час, и нещо, което се движеше по пода, за да го почисти.

Съществуваха повече цветове, отколкото бе виждала в съкровищницата със скъпоценните камъни. Имаше и разнообразни миризми — и хубави, и лоши.

Всичко беше толкова различно, както и живеещите тук. Там, откъдето идваше, нямаше мъже, а посестримите й бяха взаимно заменяеми. Всички Избраници носеха еднакви бели роби и прибираха косата си по един и същи начин, на шиите им висяха еднакви перлени огърлици. Движеха се и говореха еднакво и вършеха едни и същи неща по едно и също време. Тук цареше истински хаос. Братята и техните шелани бяха облечени в различни дрехи, говореха и се смееха всеки по свой уникален начин. Харесваха едни храни, а други не. Някои спяха до късно, а други изобщо не спяха. Едни бяха забавни, а други — яростни. Имаше и… красиви.

Една от тях определено беше красива.

Бела беше красива.

Особено в очите на Примейла.

Часовникът започна да бие и Кормия обгърна тялото си с ръце. Храненията бяха истинско наказание. Напомняха й какво щеше да бъде, когато тя и Примейлът се върнат в Светилището.

Би гледал на сестрите й със същото възхищение и наслада.

Като ставаше дума за промени, в началото тя се ужасяваше от Примейла. Сега, пет месеца по-късно, не искаше да го дели с никого.

С тази буйна многоцветна коса, жълти очи и кадифения си тих глас той беше забележителен вампир в разцвета си. Но не беше само това. Той беше въплъщение на всичко, смятано от нея за стойностно. Винаги се интересуваше от останалите, а не от себе си. Когато сядаха на масата за обяд, той единствен проявяваше загриженост към всички, питаше за наранявания и стомашни проблеми, за тревоги — малки и големи. Никога не търсеше внимание за себе си. Не насочваше разговора към нищо, свързано с него самия. Беше безкрайно отзивчив.

Ако имаше трудна задача за изпълнение, винаги бе готов да я поеме. Ако трябваше нещо да се свърши, настояваше той да се захване. Ако Фриц носеше прекалено тежък поднос, Примейлът пръв скачаше от стола си, за да му предложи помощ. От всичко чуто на масата беше разбрала, че е защитник на расата, учител за начинаещите и добър приятел на всички.

С безкористните си добродетели той беше пример за Избраниците, съвършеният Примейл. И някак сред секундите, часовете, дните и месеците от престоя й тук, тя се беше отклонила от пътеката на задълженията си, за да се озове в гъстите дебри на желанието. Сега искаше да бъде с него. Нямаше никакво трябва, налага се, задължена е.

Но го желаеше само за себе си.

Което я правеше еретичка.

В съседната стая прекрасната музика, която Примейлът винаги слушаше, когато беше там, спря. Значи тръгваше надолу за Първото хранене.

Почукването на вратата я накара да подскочи и да се защура наоколо. Докато наместваше робата около краката си, усети през вратата да прониква миризмата на червен дим.

Примейлът беше дошъл за нея?

Бързо провери кока си и прибра зад ушите си няколко кичура. Когато открехна вратата, успя да хвърли поглед към лицето му, преди да се поклони.

О, прескъпа Скрайб Върджин… Примейлът беше прекалено великолепен, че да се взира в него твърде дълго. Очите му бяха жълти като цитрини, а кожата му имаше топъл златистокафяв тен. Дългата му коса беше прекрасна смесица от нюанси, преминаващи от светлорусо до махагон с медночервеникав оттенък.

Той се поклони набързо — формалност, която тя знаеше, че ненавижда. Правеше го заради нея, защото без значение колко пъти й беше казвал да се откаже от официалностите, тя не можеше да се спре.

— Слушай, мислех си за нещо — заговори той.

При последвалото мълчание тя се разтревожи, че Директрис го е посетила. Всички в Светилището чакаха церемонията да се осъществи и бяха наясно, че това не се е случило. Започваше да изпитва някакво чувство на неотложност, което нямаше нищо общо с привличането. Бремето на традицията натежаваше с всеки изминал ден.

Той прочисти гърло.

— Тук сме от известно време и знам, че промяната не е лесна за теб. Сигурно си малко самотна и може би имаш нужда от компания.

Кормия вдигна ръка към гърлото си. Това беше хубаво. Време беше да бъдат заедно. В началото не се чувстваше готова за него. Но вече беше готова.

— Наистина мисля — продължи той с прекрасния си глас, — че за теб ще е добре да имаш компания.

Тя се поклони ниско.

— Благодаря, Ваша светлост. Съгласна съм.

— Чудесно. Имам някого предвид.

Кормия се изправи бавно. Някого?

Джон Матю винаги спеше гол.

Или по-точно, беше започнал да спи гол след преобразяването.

Спестяваше му пране.

Изръмжа, плъзна ръка между краката си и обгърна с длан изключително твърдия си член. Както обикновено, той беше причината за събуждането му. Будилник, толкова надежден, колкото и Биг Бен.

Имаше и бутон за повторно звънене. Ако се погрижеше добре за него, му даваше двайсет минути покой, преди да се втвърди отново. Обикновено ритуалът се повтаряше три пъти, преди да стане от леглото, и още веднъж под душа.

А някога мечтаеше за това.

Фокусирането върху неприятни мисли не помагаше и макар да смяташе, че достигането до оргазъм влошава нещата, да пренебрегне пениса си, също не беше вариант. Когато преди два месеца реши да опита с проучвателна цел, само след дванайсет часа беше така възбуден, че можеше да оправи всичко, изпречило се на пътя му.

Имаше ли такова нещо като антивиагра? Фалуситус омекватис? Клюмницилин?

Изтъркаля се по гръб, помести единия си крак настрани, отметна завивките и започна да се потърква. Тази поза беше идеална, но понякога му се налагаше да се претърколи на дясната си страна по средата на оргазъма.

Като претранс винаги мечтаеше да получи ерекция, защото смяташе, че това ще го направи истински мъж. Действителността се оказа различна. Разбира се, с огромното си тяло, с вродените си бойни умения и перманентно еректиралия си член, той развяваше флага на мъжествеността, но само за пред другите.

Вътрешно се чувстваше все така дребен, какъвто се помнеше.

Изви гръбнак и продължи да движи таза си. Боже… усещането беше невероятно. Всеки път му харесваше… стига неговата собствена ръка да вършеше нужното. Единствения път, когато го беше докоснала жена, ерекцията му се стопи по-бързо и от егото.

Така че всъщност той имаше своята антивиагра — друго същество.

Но сега не беше време да преосмисля ужасното си минало. Пенисът му се готвеше да изригне, личеше по вцепенението. В мига, преди да свърши, това чудо изтръпваше, и точно това се случваше в момента, докато ръката му се движеше по влажния ствол.

О, да… Наближаваше… Напрежението в тестисите му беше толкова голямо, че ги чувстваше като опънат кабел. Раздалечи бедрата си, за да действа по-лесно… и сякаш случващото се не беше достатъчно, та и съзнанието му се намеси в дейността.

Не… по дяволите… не отново тя. Моля те, не…

Прекалено късно. Насред оргазма му в ума му изникна образ, който го направи още по-мощен. Образ на жена, облечена в кожени дрехи, с подстригана по мъжки коса и рамене на боксьор.

Хекс.

Джон издиша безшумно, обърна се на една страна и започна да еякулира. Оргазмът продължаваше и продължаваше, а той си представяше как те двамата правят секс в една от баните на клуба, където тя беше шеф на охраната. Тялото му не се успокояваше, докато образът й се въртеше в главата му. Можеше да продължи десет минути, докато буквално не се покриеше с избликващото и чаршафите му не подгизнеха.

Опита се да обуздае мислите си, да им сложи спирачка… но не успя. Продължаваше да еякулира, ръката му се движеше, сърцето му блъскаше лудо, а дъхът му беше накъсан, докато си представяше тях двамата заедно. Добре, че беше роден без гласни струни, иначе цялото имение на Братството би узнало точно с какво се занимава отново и отново.

Нещата започнаха да забавят темпото си едва след като си наложи да отдръпне ръката си. Тялото му започна да се успокоява и той легна на една страна, като дишаше във възглавницата, а потта и други телесни течности съхнеха върху кожата му.

Хубаво събуждане. Добра серия от упражнения. Приятен начин да убие малко време. Но напълно лишен от смисъл.

Без определена причина погледът му взе да блуждае и се спря на нощното шкафче. Ако отвореше чекмеджето, което той никога не правеше, вътре би открил две неща — червена кутия с размера на юмрук и подвързан с кожа стар дневник. В кутията имаше масивен златен пръстен с герба на рода му, определящ го като потомък на воина на Черния кинжал, Дариъс, син на Марклън. Древното писание съдържаше съкровени мисли на баща му през период от две години. То също му беше дадено като подарък.

Джон никога не си беше слагал пръстена и никога не беше чел написаното. Имаше много причини да ги държи затворени, но главната беше, че не смяташе Дариъс за свой баща. Беше друг брат. Онзи, който бе в неизвестност вече от осем месеца.

Ако някога би носил пръстен, той щеше да е с герба на Тормент, син на Харм. Така щеше да отдаде почит на мъжа, който за един кратък период от време бе означавал толкова много за него.

Но това никога нямаше да се случи. Тор вероятно беше мъртъв, без значение какво твърдеше Рот, а и във всеки случай не му беше роден баща.

Нямаше желание да си разваля настроението, затова се надигна от леглото и се запъти към банята. Душът му помогна да се съвземе. Също и обличането.

Тази вечер нямаха тренировки и той щеше да убие още няколко часа в офиса долу, а после да се срещне с Блей и Куин. Надяваше се да има много писмена работа за вършене. Не изгаряше от нетърпение да се срещне с най-добрите си приятели.

Тримата планираха да отидат в другия край на града… Боже, в някакъв мол.

Идеята беше на Куин. Както и почти всички останали. Според него гардеробът на Джон се нуждаел от внасяне на малко стил.

Джон погледна към джинсите си „Ливайс“ и бялата си тениска. Единственото стилно нещо във външния му вид бяха черните маратонки „Найк еър максис“. Но дори и те не бяха чак толкова стилни.

Може би Куин имаше право и Джон наистина беше невежа по отношение на модата. Но пък кого имаше да впечатлява?

Името, изникнало в съзнанието му, го накара да изругае и той си наложи да се стегне. Хекс.

Някой почука на вратата му.

— Джон? Вътре ли си?

Джон бързо напъха тениската в джинсите си и се почуди защо ли Фюри го търси. Напредваше с уроците и се справяше добре с тренировките. Може би беше свързано с работата му в офиса.

Джон отвори вратата.

— Здравей — изписа на езика на знаците.

— Здравей. Как си? — Джон кимна и се намръщи, когато братът също мина на езика на знаците. — Чудех се дали би ми направил услуга.

— Каквото кажеш.

— За Кормия е известно предизвикателство да живее тук. Мисля, че би било чудесно да има с кого да прекарва известно време… Някой въздържан и със здрав разум. Без усложняващи обстоятелства около него. Би ли приел тази чест? Поговори с нея или я разведи из къщата, или… каквото решиш. Бих го сторил сам, но…

Но е сложно, завърши Джон мислено.

— Но е сложно — изписа Фюри с пръсти.

В съзнанието на Джон изникна образът на мълчаливата русокоса Избраница. През последните няколко месеца наблюдаваше внимателно как Фюри и Кормия дори не се поглеждат и се чудеше, както без съмнение и всички останали, дали са довели докрай сделката.

— Нали не възразяваш? — попита с жестове Фюри. — Реших, че може да има някакви въпроси или пък… нещо, за което да иска да поговори с някого.

Честно казано, Избраницата нямаше вид на някой, който се нуждае от компания. По време на хранене държеше главата си наведена и не обелваше дума, докато поглъщаше само бяла храна. Но щом Фюри го молеше, нима Джон можеше да му откаже? Братът винаги му помагаше при тренировките, отговаряше на въпросите му, нямащи връзка с уроците, и беше така мил към всички, че ти се приискваше да направиш нещо хубаво за него.

— Разбира се, че не — отговори Джон. — За мен ще е удоволствие.

— Благодаря — потупа го доволно по рамото Фюри, сякаш бе запушил пробойна. — Ще й кажа, че ще се срещнете в библиотеката след Първото хранене.

Джон погледна облеклото си. Не беше сигурен, че джинсите са подходящи, но в гардероба си имаше само тях.

Може би не беше толкова зле, че с момчетата се канеха да обиколят магазините. Жалко, че не го бяха направили по-рано.