Свещена любов

40.

— Видя ли изражението на Фюри? — попита Блей.

Джон му хвърли поглед през кухненския плот и кимна утвърдително. С приятелите му пийваха бира за успокоение. С главоломна скорост.

Никога не беше виждал вампир да изглежда така. Ама никога.

— Направо е хлътнал до уши — отбеляза Куин, отвори хладилника и извади още три бутилки бира „Сам Адамс“.

Блей взе подадената му бира, после трепна и потърка рамото си.

Джон отвори новата бутилка и отпи. После я остави и въздъхна.

— Тревожа се за Кормия.

— Няма да я нарани. — Куин седна на масата. — На нас може и да ни е изкопал гробовете, но нея няма да я пипне.

Джон надникна в трапезарията.

— Затръшваха се врати. Силно.

— Много хора са под покрива на тази къща… — Куин вдигна очи към тавана, сякаш решаваше на ум трудна математическа задача. — Включително и ние тримата. Ти да видиш.

Джон се изправи.

— Трябва да отида да проверя. Няма… да се бутам да преча. Само да се уверя, че всичко е наред.

— Идвам с теб — каза Куин и понечи отново да стане.

— Не, ще стоиш тук. И преди да си тръгнал да ме поучаваш, майната ти. Това е моят дом и не е нужно някой постоянно да ми ходи по петите.

— Добре, добре, добре. — Куин отклони поглед към Блей. — Тогава ние отиваме в санитарния пункт. Там ще ни намериш.

— Защо ще ходим в санитарния пункт? — попита Блей, без да вдига очи.

— Защото още ти тече кръв и ти трябва първа помощ.

Куин настойчиво впери поглед в Блей, а той — в бирата си.

— Просто ми обясни как да го намеря — измърмори Блей.

— И как ще си почистиш и превържеш сам гърба?

Блей отпи продължително от бирата си.

— Хубаво. Но искам първо да си допия бирата. И трябва да хапна нещо. Умирам от глад.

— Добре. Каква храна искаш?

И двамата бяха решили да го раздават корави и лаконични.

— Ще се видим долу тогава — каза им със знаци Джон и тръгна. Да му се не види, неразбирателството между приятелите му сякаш нарушаваше космическия порядък. Не биваше да е така.

Джон излезе през трапезарията и почти тичешком изкачи голямото стълбище. На втория етаж долови мирис на червен дим и чу оперна музика от стаята на Фюри — онази, лиричната, която обикновено пускаше.

Не беше фон като за тежка разправия. Може би просто всеки си беше отишъл в стаята след скарването?

Джон се промъкна до вратата на Кормия и се ослуша. Нищо. Само въздухът, който идеше от нея в коридора, бе наситен със сладкия аромат на цветя.

Като реши, че няма нищо лошо просто да провери дали Кормия е добре, Джон почука лекичко на вратата. Отговор не последва и той подсвирна.

— Джон? — обади се тя.

Той отвори вратата, защото предположи, че това се очаква от него… Замръзна на прага.

Кормия лежеше върху разбърканите завивки и чаршафи на леглото. Беше гола, с гръб към вратата и имаше кръв… по вътрешната страна на бедрата й.

Тя надигна глава, погледна през рамо и побърза да се покрие.

— О, Скрайб Върджин!

Придърпа завивката до брадичката си, а Джон стоеше все така в пълен шок и съзнанието му се опитваше да си обясни сцената.

Беше я наранил. Фюри я беше наранил.

Кормия поклати глава.

— О… Проклятие!

Джон примигна, после пак… Видя себе си в юношеските си години в мръсния вход след края на онова, което му бе сторено.

Тогава и неговите бедра бяха изпоцапани от вътрешната страна.

Изражението му трябва силно да я бе разтревожило, защото тя протегна ръка към него.

— Джон… о, Джон, не… Добре съм… Добре съм, повярвай ми, аз…

Джон се обърна и спокойно излезе навън.

— Джон!

Когато беше малък и безпомощен, нямаше как да отмъсти на нападателя си. Но сега, каза си, докато изминаваше трите метра до вратата на Фюри, беше в положение да отмъсти за своето минало и за настоящето на Кормия. Сега беше достатъчно едър и як. Сега можеше да отмъсти за някого, станал жертва на по-силен от него.

— Джон! Не! — извика Кормия, втурнала се от стаята си навън.

Джон не почука. Какво ти чукане? В този момент юмруците му искаха да срещнат друго, а не дърво. Искаха да срещнат плът.

Като отвори със замах вратата на Фюри, видя братът да седи на леглото си с цигара между устните. Очите им се срещнаха, по лицето на Фюри бяха изписани вина и угризение.

Това окончателно реши нещата.

С беззвучен рев Джон се втурна през стаята, а Фюри не направи абсолютно нищо, за да спре атаката. Нещо повече, братът сам се изложи на ударите и падна върху възглавниците, докато Джон го блъскаше с юмруци по устата, по очите, по брадичката отново и отново.

Някой пищеше. Жена.

Дотичаха и други.

Викаше се. Много и силно.

— Какво става, по дяволите? — прогърмя гласът на Рот.

Джон нищо не чуваше. Съсредоточен бе върху задачата да пребие Фюри. Братът не беше вече негов учител и приятел, беше звяр и насилник.

По чаршафите течеше кръв.

Така му се падаше.

Най-после някой успя да откъсне Джон — Рейдж, беше Рейдж — и Кормия изтича към Фюри. Но той не й позволи да го докосне и се изтъркаля настрани.

— Дяволите да го вземат! — изкрещя Рот. — Стига толкова!

Оперната музика беше в пълен дисонанс със сцената, величествената й красота никак не пасваше с окървавеното лице на Фюри, с яростта на Джон, със сълзите на Кормия.

— Какво те прихвана, а? — надвеси се заплашително Рот към Джон.

— Заслужавах си го — каза Фюри, като избърса окървавената си устна. — Малко ми беше дори.

— Не е вярно — намеси се Кормия, вдигнала реверите на халата си високо на шията. — Беше по взаимно съгласие.

— Не беше — поклати глава Фюри. — Не беше.

Цялото тяло на краля се вцепени. С тих и напрегнат глас той попита Кормия:

— Кое беше по взаимно съгласие?

Докато присъстващите в стаята местеха поглед от единия към другия, Джон не откъсваше очи от Фюри. В случай че Рейдж разхлабеше хватката си, пак щеше да се нахвърли върху брата. Без значение кой присъстваше.

Фюри бавно се изправи до седнало положение и трепна от болката. Лицето му започваше да се подува.

— Не лъжи, Кормия.

— Дай на себе си този съвет — рязко отвърна тя. — Примейлът не стори нищо нередно…

— Глупости, Кормия, взех те насила…

— Не е вярно…

Още някой се намеси в спора. После и друг. Дори Джон се включи, като с устни сипеше ругатни към Фюри и се опитваше да се измъкне от Рейдж, притиснал го с цялата си тежест.

Рот грабна от бюрото тежък кристален пепелник и го запрати с все сила към стената. Той се пръсна на хиляди парченца и остави в мазилката дупка колкото глава.

— Само някой да каже и дума още, ще направя същото с черепа му, ясно ли е?

Всички притихнаха. И останаха смълчани.

— Ти — посочи Рот към Джон. — Махни се оттук, докато изясня каква е работата.

Джон поклати глава, без да го е грижа, че може да последва съдбата на пепелника. Искаше да остане. Трябваше да остане. Някой трябваше да закриля…

Кормия се приближи до него и стисна силно ръката му.

— Ти си достоен мъж и със сигурност вярваш, че браниш честта ми, но се вгледай в очите ми и открий истината за станалото.

Джон се втренчи в лицето на Кормия. Прочете тъга, но такава, каквато изпитваш, като се озовеш в нерадостна ситуация. Видя още решимост и целеустремена сила.

Нямаше страх. Нито задушаващо отчаяние. Нито ужасен срам.

Не беше в състояние като неговото след случката.

— Върви — промълви тя. — Всичко е наред. Наистина.

Джон погледна към Рот, който му кимна.

— Не знам на какво си се натъкнал, но възнамерявам да разбера. Остави на мен да се занимая с това, синко. Ще оправя нещата за нея. А сега всички вън.

Джон стисна ръката на Кормия и излезе с Рейдж и останалите. В секундата, когато бе отвън, вратата се затвори и той чу тихи гласове.

Не отиде далеч. Не можа. Стигна пред кабинета на Рот, където коленете му омекнаха и той се стовари на един от античните столове край стената. След като увери всички, че е добре, отпусна глава и забави дишането си.

Миналото беше оживяло в главата му, извикано от картината, която завари в стаята на Кормия.

Затварянето на очите не помогна. Опитите да си внуши спокойствие не помогнаха.

Докато се бореше да оправи покривката на канапето, осъзна, че са минали много седмици от последната им разходка със Зейдист в гората. Бременността на Бела напредваше, а редом с това растеше тревогата и мълчаливите им походи, които някога правеха всяка нощ, съвсем се бяха разредили.

Точно от това имаше нужда сега.

Вдигна глава, погледна към коридора със статуите и се запита дали Зейдист въобще беше в къщата. Вероятно не, защото не присъстваше в стаята по време на драмата. При всичките убийства, които бяха станали тази нощ, братът без съмнение бе имал доста работа на бойното поле.

Джон се изправи и се прибра в стаята си. Щом се озова вътре, се просна на леглото и прати съобщения на Куин и Блей, че ляга да спи. Щяха да ги получат, щом излезеха от тунела.

Втренчи се в тавана и се замисли… за числото три. Все лоши неща произтичаха от това число и невинаги свързани със смърт.

Три пъти си беше изпускал нервите през последната година и бе нападал някого.

Два пъти Леш, веднъж Фюри.

Ти си неуравновесен, каза един глас.

Само дето винаги беше имал причини, и то основателни. Първия път Леш се беше нахвърлил на Куин. Втория път Леш направо си го изпроси. А третия път… косвените улики изобилстваха и що за мъж отминаваше жена в такава ситуация, без да действа?

Ти си неуравновесен.

Затвори очи и се помъчи да не си припомня онова стълбище в мръсната сграда, където бе живял сам. Мъчеше се да не си припомня шума от онези обувки на стъпалата, сякаш втурнали се към него. Мъчеше се да не си припомня плесента, локвата урина, смесената миризма на пот и одеколон, която го удари в носа, докато му правеха онова…

Не можеше да се отърси от спомените. Особено за миризмите.

Плесента бе по стената, до която бе притиснато лицето му. Урината бе неговата собствена, стекла се по вътрешната страна на бедрата му и по панталоните, смъкнати със сила до коленете му. Смесицата от пот и одеколон идеше от нападателя му.

Сцената бе тъй прясна в паметта му, сякаш се случваше сега. Съвсем осезателно чувстваше тялото си каквото бе тогава, виждаше стълбището тъй ясно, като стаята, в която се намираше сега. Прясно… прясно… прясно… Нямаше крайна дата за годност върху опаковката на ужасната случка.

Не беше нужно да е дипломиран психолог, за да се досети, че избухливият му нрав се корени във всичко онова, което задържа у себе си.

За пръв път в живота си искаше да поговори с някого.

Е, не буквално.

Искаше да се върне онзи, който го разбираше. Искаше баща си.

След изпълнението на Джон в стил Оскар де ла Оя17 Фюри усещаше лицето си, сякаш беше печено на шиш и после поръсено със сол.

— Слушай, Рот… не се ядосвай на Джон.

— Беше недоразумение — каза Кормия на краля. — Нищо повече.

— Какво се случи между вас двамата?

— Нищо — отвърна Кормия. — Абсолютно нищо.

Кралят ни най-малко не й се върза, което доказваше, че безстрашният им водач не е лишен от ум, но в момента Фюри нямаше сили да спори и доказва истината. Само попипваше разбитата си уста, докато Рот не спираше да говори, а Кормия, бог знае защо, не спираше да го защитава.

Рот мяташе светкавици иззад тъмните си очила.

— Нима трябва да строша още нещо, та да ви накарам и двамата да престанете с глупостите? Как така нищо! Джон е луда глава, но не и…

Кормия прекъсна краля.

— Джон изтълкува погрешно каквото видя.

— А какво видя?

— Нищо. Щом аз казвам нищо, значи е така.

Рот я огледа, сякаш търсеше следи от побой. После стрелна строго Фюри.

— А ти какво имаш да ми кажеш?

Фюри поклати глава.

— Тя не е права. Джон не е изтълкувал погрешно…

Кормия се намеси с остър тон:

— Примейлът ненужно се товари с вина. Моята чест не бе накърнена по никакъв начин и вярвам, че аз мога да преценя това, не той.

След миг кралят наклони глава настрани и изрече:

— Както желаете.

— Благодаря, Ваше Величество. — Тя направи пред него дълбок поклон. — А сега ви оставям.

— Да пратя ли Фриц с храна?

— Не, тръгвам си от тази страна. Връщам се у дома. — Тя отново се поклони и русата й коса, още влажна от къпането, се плъзна през рамото й и докосна пода. — Желая и на двама ви всичко най-добро и отправям своите почитания към останалите в този дом. Ваше Величество. — Тя пак се поклони на Рот. — Ваша светлост. — Последва поклон към Фюри.

Фюри скочи от леглото и изтича, обзет от паника, но Кормия сякаш се изпари, преди да успее да я хване.

Отиде си. Просто така.

— Ще ме извиниш ли? — каза той на Рот. Не прозвуча като молба, но въобще не го беше грижа.

— Мисля, че не бива да си сам точно сега — мрачно рече Рот.

Последва разговор, размениха се фрази, които вероятно успокоиха Рот донякъде, защото той си тръгна.

Когато кралят излезе, Фюри застана насред стаята неподвижен като статуя, взрян в отпечатъка на пепелника в стената. Вътрешно се гърчеше, но външно нищо не помръдваше у него. Задушаващият бръшлян бе плъзнал под кожата му, не върху нея.

Стрелна поглед към часовника. Оставаше само час до зазоряване.

Тръгна към банята да се почисти със съзнанието, че трябва да го направи много бързо.