Свещена любов

22.

Леш, синът на Омега, беше прероден и от гърлото му се откъсна вик.

В неясна умопомраченост той се завърна в света, точно както се беше появил в него преди двайсет и пет години — гол, стенещ и покрит с кръв. Само че този път в тялото на напълно развит мъж, а не на бебе.

Краткият момент на осъзнаване премина бързо и беше последван от агония, във вените му потече киселина, всеки сантиметър от него се разяждаше отвътре навън. Притисна стомаха си с ръце, превъртя се на една страна и повърна черна течност върху износения дървен под. Прекалено изтощен от гаденето, той не си направи труда да се почуди къде е, какво му се е случило и защо бълваше нещо, наподобяващо старо машинно масло.

Насред зашеметяващата го дезориентация, парализиращото гадене и сляпата паника, която беше неспособен да контролира, му се притече спасител. Ръка погали гърба му и продължаваше отново и отново, топлата длан влезе в ритъм, който забави бясното препускане на сърцето му и успокои съзнанието и стомаха му. Когато бе в състояние, отново се обърна по гръб.

Пред замъгления му поглед придоби очертания черна полупрозрачна фигура. Лицето беше ефирно — красив мъж, на вид малко над двайсет години, но злобата в призрачните му очи правеше образа ужасяващ.

Омега. Това трябва да беше Омега.

Това беше злото от религията и фолклора.

Леш започна отново да крещи, но призрачната ръка се протегна към него и нежно докосна неговата. Той се успокои.

У дома, помисли си Леш. У дома съм си.

Обзе го истерия заради убедеността си, че е прав. Не си беше у дома. Беше… Със сигурност преди не беше виждал тази мизерна стая.

Къде беше, по дяволите?

— Опусни се — прошепна Омега. — Спомените ще се върнат в съзнанието ти.

Така и стана. Видя съблекалнята в тренировъчния център… и Джон, този сбъркан женчо, чиято мръсна малка тайна беше разкрил. После двамата започнаха да се налагат един друг, докато… Куин… Куин беше прерязал гърлото му. Мили боже… дори можеше да почувства как се беше свлякъл на пода в помещението с душовете, облицованият с плочки под беше твърд и мокър. Преживяваше отново обзелия го шок и си спомни как сложи ръце на гърлото си и започна да хрипти, защото се задушаваше, гърдите му се стегнаха… кръвта му… давеше се в собствената си кръв… но после го зашиха и го изпратиха в клиниката, където…

По дяволите, беше умрял, нали така? Лекарят го върна към живот, но определено беше умрял.

— И точно така те открих аз — промърмори Омега. — Смъртта ти беше това, което ме призова.

Но защо би го искало това въплъщение на злото?

— Защото си мой син — каза Омега с променен от благоговение глас.

Син? Син?

Леш поклати бавно глава.

— Не… не…

— Погледни ме в очите.

Когато връзката беше осъществена, пред него изникнаха още сцени. Образите се сменяха като страници на книга. Последвалата история го накара едновременно да се свие уплашено и да диша по-лесно. Той беше син на злото. Роден от жена вампир, държана против волята й в същата тази къща преди повече от двайсет години. След раждането му беше оставен на сборен пункт на вампирите, открит от тях и отведен в клиниката на Хавърс… откъдето по-късно беше осиновен от семейството си на базата на договор, за който той никога не беше узнал.

И сега, достигнал зрелост, той се връщаше при баща си.

У дома.

Докато Леш се бореше да осмисли наученото, почувства глад и кучешките му зъби се издължиха в устата му.

Омега се усмихна и погледна през рамо. Един лесър с размерите на четиринайсетгодишно момче седеше в ъгъла на мърлявата стая. Подобните му на плъх очи наблюдаваха Леш, а дребното му тяло беше напрегнато като навита на спирала змия.

— А сега да преминем към услугата, която ще изпълниш — обърна се Омега към убиеца.

Дяволът протегна призрачната си ръка и повика дребосъка.

Лесърът не вървеше, а по-скоро се плъзна. Краката и ръцете му бяха като парализирани, тялото му беше повдигнато над пода и преместено. Безцветните му очи изскочиха и започнаха да се въртят панически, но Леш имаше да мисли за други неща, а не за страха на това създание, което му бе представено. Долови сладкия аромат на лесъра, седна и оголи кучешките си зъби.

— Ще нахраниш сина ми — заяви Омега на убиеца.

Леш не дочака съгласие. Протегна се, сграбчи малкия мръсник за тила и го придърпа към потръпващата си челюст. Захапа здраво и всмука дълбоко. Кръвта беше сладка като меласа и също така гъста. Вкусът не напомняше на онова, с което беше свикнал, но напълни стомаха му и му даде сила, а именно такава беше целта.

Той се хранеше, а Омега започна да се смее, отначало тихо, после гръмко, докато къщата не се затресе от мощта на налудничавото му убийствено ликуване.

Фюри закрепи цигарата на ръба на пепелника и погледна към сътвореното от перото му. Изображението беше потресаващо, и го не само заради темата.

Беше от най-добрите му работи, появявали се някога на хартия.

Жената върху кремавото платно се беше излегнала върху сатенени чаршафи, а главата и раменете й бяха облегнати на възглавниците.

Едната й ръка беше над главата, със заровени в дългата коса пръсти. Другата лежеше отстрани до нея, а дланта й беше положена между бедрата. Гърдите й бяха напрегнати, малките им зърна стърчаха, а устните й бяха полуотворени приканващо. Същото важеше и за краката й. Единият беше сгънат в коляното, стъпалото му беше извито, а пръстите бяха сгърчени, като че в очакване на нещо прекрасно.

Взираше се право напред, гледаше към него.

Нарисуваното не беше просто небрежна скица. Рисунката беше напълно завършена до последния щрих, светлосенките изразяваха съвършено съблазънта, излъчвана от жената. Резултатът беше триизмерно въплъщение на секса, мигове преди оргазма, всичко, желано от един мъж у чувствената му партньорка.

Завърши още един щрих и си каза, че това не е Кормия.

Не, не беше Кормия… Не беше никоя конкретна жена, просто сборен образ на всички сексуални атрибути, от които се беше отказал заради въздържанието си. Това беше идеалът за женственост, който би желал да има при първия си път. Измислена любовница, едновременно даваща и предлагаща, понякога нежна и податлива, а друг път ненаситна и палава.

Не беше реална.

И не беше Кормия.

Той изпусна дим и изруга, намествайки в пижамата възбудения си член, после угаси цигарата.

Това бяха такива пълни глупости. Пълни. Глупости. Нямаше съмнение, че е Кормия.

Хвърли поглед към медальона на Примейла, лежащ на бюрото му, припомни си разговора с Директрис и отново изруга. Страхотно. Сега, когато Кормия вече не беше негова Първа избраница, беше решил, че я желае. Биваше си го неговия късмет.

Боже.

Той се обърна към нощното си шкафче, сви си нова дебела цигара и я запали. С цигарата между устните си той се захвана да рисува бръшляна, като започна от прекрасните пръсти на краката. Докато добавяше листо след листо и покриваше рисунката, имаше чувството, че ръцете му се плъзгат по гладките й крака, по корема и гърдите й.

Беше толкова увлечен от въображаемите ласки, които й даряваше, че усещането, че се задушава, което обикновено го обземаше, докато покриваше рисунките си, не се появи, преди да е стигнал до лицето.

Поспря за кратко. Това наистина беше Кормия, а не само нейно подобие, какъвто беше случаят с портрета на Бела. Чертите бяха изцяло тези на Кормия, от формата на очите й до плътната долна устна и разкошната й коса.

И тя го наблюдаваше. Желаеше го.

О, боже…

Той бързо изрисува бръшлянови листа върху лицето й и после се загледа в начина, по който беше съсипал лика й. Растението я скриваше изцяло и дори излизаше от контурите на тялото. Беше я погребал, без да я полага в земята.

През съзнанието му премина образът на градината около къщата на родителите му във вида, в който я беше заварил, когато отиде да ги погребе.

Боже, още си спомняше съвсем ясно онази нощ. Особено миризмата на тлеещия огън.

Гробът, който бе изкопал, беше отстрани — дупка в земята като отворена рана сред бръшляна, покрил градината. Беше погребал вътре и двамата си родители, въпреки че налице беше само едно тяло. Наложи се да изгори останките на майка си. Когато я откри, се беше разложила до такава степен в леглото си, че не бе успял да я изнесе от сутерена. Запали онова, което беше останало от нея там долу, където беше лежала, и започна да реди свещени слова, докато димът не го задави и не му се наложи да излезе.

Докато пожарът се вихреше в каменната й стая, той вдигна баща си и го отнесе отвън при гроба. Когато пламъците погълнаха всичко, което бяха успели да достигнат, Фюри помете пепелта и я положи в голяма бронзова урна.

Количеството й беше значително, защото той беше изгорил матрака и завивките заедно с нея.

Урната беше положена редом с баща му и после той ги покри с пръст.

След това изгори цялата къща. Изравни я със земята. Цялото място беше прокълнато и той беше убеден, че дори ужасяващо високата температура на пламъците не беше достатъчна, за да пречисти инфекцията от лош късмет.

След като си тръгна, последната му мисъл беше, че няма да мине много време, преди бръшлянът да покрие останките от дома му.

Няма съмнение, че я изгори, заговори Магьосника в главата му. Но беше прав, това не прогони проклятието. Всички онези пламъци не пречистиха нито тях, нито теб, нали така, приятел? Само те превърнаха и в подпалвач освен в провален спасител.

Остави цигарата настрана, смачка рисунката, постави си протезата и отиде до вратата.

Не можеш да избягаш от мен и от миналото си, злорадо додаде Магьосника. Ние сме като бръшляна в онази градина, винаги сме с теб, покриваме те, потулваме проклятието, тегнещо над главата ти.

Хвърли рисунката и изведнъж се почувства твърде уплашен, за да стои сам.

Когато излезе в коридора, за малко да събори Фриц. Икономът отскочи назад навреме, за да опази купата с… грах? Грах във вода?

Конструкциите на Кормия, помисли си Фюри, докато водата в съда се плискаше.

По сбръчканото лице на Фриц се появи широка усмивка, въпреки че едва беше успял да удържи купата.

— Ако търсите Избраницата Кормия, тя е в кухнята за Последното хранене със Зейдист.

Зи? Какво, по дяволите, правеше тя със Зи?

— Те са заедно?

— Мисля, че господинът пожела да говори с нея насаме относно Бела. Затова в момента изпълнявам задълженията си другаде. — Фриц се намръщи. — Добре ли сте, сър? Имате ли нужда от нещо?

Какво ще кажеш за присаждане на нова глава?

— Не, благодаря.

Догенът се поклони и влезе в стаята на Кормия, а от фоайето се разнесоха гласове. Фюри отиде до балкона и се наведе над обкования със злато парапет.

Рот и доктор Джейн стояха в основата на стълбището и призрачното изражение на Джейн беше напрегнато като гласа й.

— … апарат за ултразвук. Виж, знам, че решението не е най-доброто, защото не обичаш външни лица на територията ни, но нямаме друг избор. Отидох до клиниката. Не само че не искат да го приемат, но настояват да знаят къде е.

Рот поклати глава.

— Боже, не можем просто да го доведем.

— Да, можем. Фриц може да го докара с мерцедеса. И преди да възразиш, учениците идват в тренировъчния център всяка седмица от миналия декември насам. Той няма да се досети къде се намира. А колкото до глупостите на глимерата, не е нужно да знаят, че той е тук. Може да умре, Рот. И не искам това да тежи на съвестта на Джон, а ти?

Кралят изрече тихо дълга ругатня и се озърна наоколо, като че очите му имаха нужда да вършат нещо, докато той напрягаше мозъка си над създалата се ситуация.

— Добре. Организирай докарването му с Фриц. Прегледай го и го оперирай, но после трябва да бъде изведен възможно най-бързо. Не давам и пет пари за мнението на глимерата. Тревожи ме прецедентът. Не можем да си позволим да се превърнем в хотел.

— Разбрано. Чуй, искам да помогна на Хавърс. За него е прекалено тежко да организира сам новата клиника и да се грижи за пациентите. Това означава, че ще отсъствам в някои дни.

— Вишъс съгласен ли е да поемеш такъв риск?

— Решението не е негово и ти го казвам единствено от учтивост. — Жената се изсмя сухо. — Не ме гледай така. Вече съм мъртва. Лесърите не могат да ме убият отново.

— Никак не е смешно.

— Черният хумор е част от цената на това да имаш лекар вкъщи. Приеми го.

Рот се изсмя.

— Толкова си вироглава. Нищо чудно, че Ви се влюби в теб. — Кралят отново стана сериозен. — Ще съм напълно директен. Вироглава или не, аз командвам тук. Това имение и всички в него са моя отговорност.

Жената се усмихна.

— Боже, напомняш ми за Мани.

— Кой?

— Бившият ми шеф. Главен хирург е в „Свети Франсис“. Двамата бихте си паснали отлично. Или… може би не. — Джейн се протегна и сложи прозрачната си длан върху масивната, покрита с татуировки ръка на краля. Когато контактът се осъществи, тя се превърна в плътна материя от върха на главата до пръстите на краката. — Рот, не съм глупава и няма да сторя нещо необмислено. С теб искаме едно и също, а то е всички да са в безопасност и това включва представителите на расата, които не живеят тук. Никога няма да работя за теб или за когото и да било, защото това не е в природата ми. Но съм повече от сигурна, че ще работя заедно с теб. Става ли?

Усмивката на Рот преливаше от уважение и той кимна веднъж, най-близкото до поклон, правено някога от краля.

— Мога да го понеса.

Джейн тръгна към подземния тунел, а Рот погледна нагоре към Фюри.

Не каза нищо.

— За Леш ли говорехте? — попита Фюри с надеждата, че хлапето е било открито.

— Не.

Фюри зачака да чуе име. Когато кралят само се обърна и тръгна нагоре по стълбите, взимайки по две стъпала наведнъж с плавната си спокойна походка, стана ясно, че такова няма да бъде произнесено.

Дела на Братството, помисли си Фюри.

Които някога бяха и твои, както Магьосника беше така любезен да му припомни. Докато главата ти не хвръкна.

— Точно бях тръгнал към теб — излъга Фюри, доближи се до краля и реши, че неофициалния доклад за случилото се в клиниката очевидно вече беше напълно излишен. — Няколко Избраници ще се отбият да ме видят.

Кралят смръщи вежди зад черните си очила.

— Значи си завършил церемонията с Кормия? Не би ли трябвало да се срещаш с жените от Другата страна?

— Скоро ще започна да го правя. — По дяволите, не беше ли това самата истина?

Рот скръсти ръце пред огромния си гръден кош.

— Чух, че си се представил по мъжки в клиниката тази вечер. Благодаря за това.

Фюри преглътна тежко.

Когато си брат, никога не чуваш благодарности от краля за свършеното от теб, защото просто изпълняваш задълженията си и онова, за което си роден и отгледан. Може да чуеш „само така“, задето си сритал нечий задник, или да получиш някакво несръчно мъжкарско съчувствие, ако си пострадал… но никога не ти благодарят.

Фюри прочисти гърло. Не можеше да се накара да отговори „за нищо“ и затова само промърмори:

— Зи свърши основната работа, а също и Рив, който случайно беше там.

— Да, ще благодаря и на Ривендж. — Рот се обърна към кабинета си. — Този симпат се оказа железен.

Фюри наблюдаваше как двойните врати бавно се затварят и помещението, намиращо се отвъд тях, се скрива от погледа му.

Когато той самият се обърна, за да си тръгне, пред очите му попадна величественият таван над фоайето — воините, изрисувани там, бяха така горди.

Обзалагам се, че ще си също така зле и в секса, подхвърли Магьосника. Сега тичай да намериш Кормия, за да й кажеш, че я харесваш толкова много, че я отстраняваш от играта. Погледни я в очите и й кажи, че ще правиш секс със сестрите й. С всичките. С всяка една от тях.

Освен с нея.

А на себе си кажи, че постъпваш добре спрямо Кормия, като й разбиваш сърцето. Защото това е причината да бягаш от нея. Видял си как те гледа и знаеш, че е влюбена в теб, но си негодник.

Кажи й. Кажи й всичко.

Докато Магьосника редеше истина след истина, Фюри слезе на първия етаж, влезе в билярдната зала и взе бутилка „Мартини“ и бутилка джин „Бифийтър“. Грабна и буркан с маслини, чаша за мартини и…

Кутийката с клечки за зъби го накара да се замисли за Кормия.

Отново пое към горния етаж, но все още се боеше да остане сам. Обаче го беше страх и да бъде в компанията на други.

Единственото, което знаеше, беше, че има един абсолютно сигурен начин да накара Магьосника да млъкне, и той щеше да го използва.

Докато не изгуби съзнание.