Свещена любов

55.

Хекс си тръгна от клуба в четири и дванайсет минути през нощта. Чистачите се бяха заловили да прахосмучат, мият и лъскат. Те щяха да затворят вратите, а тя бе подготвила алармата за автоматично активиране в осем часа. Чекмеджетата на касите бяха празни, а офисът на Ривендж бе не просто заключен, а напълно недостъпен.

Дукатито й я чакаше в частния сектор на гаража, където беше паркирано и бентлито, когато на Ривендж не му трябваше кола. Тя изкара навън черния мотор, качи се на него, когато вратата се затвори с трясък, и го запали с ритник.

Никога не носеше каска.

Облечена беше както винаги в кожени бричове и рокерско яке.

Моторът ръмжеше между краката й и тя пое по дългия път към дома си, като криволичеше из лабиринта от еднопосочни улици в центъра, а после излезе на „Нортуей“. Караше с над сто и шейсет, когато профуча край полицейска кола, паркирана под боровете край магистралата.

Никога не включваше светлините.

Това обясняваше защо, ако радарът на онзи със значката я бе засякъл и той не спеше, не я бе погнал с колата. Трудно се преследва нещо, което не виждаш.

Имаше две места в Колдуел, където да положи глава — сутеренен апартамент в центъра, когато й бе нужно уединение, и изолирано двустайно бунгало на река Хъдсън.

Черният път към имота й на брега си беше просто пътека, поради това, че не бе разчиствала храсталаците през последните трийсет години. В дъното на буренясалата алея сред парцел от седем акра се намираше рибарската хижа от двайсетте години — къща, изградена стабилно, но без стремеж към красота. Гаражът беше самостоятелна постройка вдясно и тъкмо той бе наклонил везните, когато за пръв път оглеждаше имота. Беше жена, която обичаше да държи солиден стрелкови арсенал подръка, а складирането му извън къщата намаляваше риска някой път да хвръкне във въздуха в съня си.

Моторът отиде в гаража. Тя се прибра в къщата.

Влезе в кухнята и се наслади на мириса на дома си — на стари борови греди по тавана и стените и на кедър от вградените шкафове за ловджийски принадлежности.

Нямаше охранителна система. Не хранеше доверие към тях.

Имаше себе си. А това винаги се беше оказвало достатъчно.

След като изпи чаша нес кафе, влезе в спалнята и съблече кожените си дрехи. Като остана по черен спортен сутиен и бикини, легна на голия под и стисна зъби.

Колкото и да беше корава, винаги й трябваше един миг да се отпусне.

Когато беше готова, посегна към гривните от бодлива тел, впити в кожата и мускулите на бедрата й. Механизмът се отвори с щракване и тя изстена, когато в раните й нахлу кръв. Със замъглено зрение се завъртя настрани и сви тяло, докато дишаше през устата.

Само така можеше да контролира природата си на симпат. Болката беше нейното самолечение.

Когато кожата й стана лепкава от кръвта, а нервната система на тялото й се пренастрои, я разтърси приятен гъдел. Приемаше го като награда за проявата на сила, за издръжливостта си. Разбира се, всичко беше химия, самопроизведени ендорфини препускаха във вените й, но усещането бе вълшебно.

В моменти като този се изкушаваше да купи мебели за къщата си, но лесно устояваше на импулса. Дървеният под беше по-лесен за почистване.

Дишането й се успокояваше, сърцето забавяше ритъма си и мозъкът й тъкмо започваше да функционира, когато нещо щракна в главата й и обърна тенденцията към стабилизиране.

Джон Матю.

Джон Матю… този негодник. Та той беше кажи-речи дванайсетгодишен, за бога. Къде му беше умът, та се опитваше да я сваля?

Представи си го, както беше застанал под лампите в тоалетната, с лице на боец, не на юноша, с тяло на мъж, способен да доставя наслада, не някогашното срамежливо и потиснато създание.

Пресегна се настрани, придърпа панталоните си и извади сгънатата книжна салфетка, която й беше дал. Разгъна я и прочете написаното от него.

Другия път, като го правиш, кажи името ми. Ще свършиш по-мощно.

Тя изръмжа и смачка проклетата хартийка. На крачка беше да стане и да я изгори.

Вместо това ръката й се спусна между бедрата.

Когато слънцето изгря и лъчите му огряха спалнята й, Хекс си представи Джон Матю, легнал по гръб под нея, а онова, което видя под джинсите му, да посреща тласъците на желанието й…

Не можеше да повярва, че си фантазира това. Ненавиждаше го, задето й го внуши, и направо би го заклала, ако можеше.

Ала изрече името му.

Два пъти.