Свещена любов

10.

Часовникът до Фюри превключи и цифрите на екрана се подредиха като клечки за зъби: 11:11.

Провери запасите си. Намаляваха и колкото и замаян да беше, получи пристъп на сърцебиене. Когато направи сметката, се опита да пуши по-бавно. Вадеше червен дим от торбичката вече седем часа и ако продължаваше така, щеше да привърши наличното към четири следобед.

Слънцето залязваше в седем и половина. Можеше да бъде в „Зироу Сам“ не по-рано от осем.

Мъртъв период от четири часа. Или, ако трябваше да бъде по-точен, четири часа, през които щеше да живее с по-ясна глава.

Стига да го искаш, обади се Магьосника, мога да ти разкажа приказка за лека нощ. Направо е върхът. Един млад вампир оформил характера си по примера на баща си, който бил алкохолик. Намерил смъртта си в една пряка. Вече е оплакан и забравен. Класика, същински Шекспир.

Освен ако вече не си я чувал, приятелю?

Фюри си пусна ария от „Манон Леско“ и дръпна силно от цигарата си.

Докато тенорът следваше нотите на Пучини, той се замисли за пеенето на Зи. Какъв глас само притежаваше брат му. Наподобяваше църковен орган. Диапазонът му варираше от чисти височини до бас, така дълбок, че да накара ушите ти да кънтят и чуеше ли нещо веднъж, можеше да го възпроизведе безпогрешно: опера, блус, джаз, старомоден рокендрол. Сам си беше своето радио.

Винаги водеше песнопенията в храма на Братството.

Беше му трудно да приеме, че вече никога нямаше да чуе прекрасния му глас в свещената пещера.

Или пък из къщата дори. Бяха минали месеци, откакто Зи не беше пял нищо, вероятно поради тревогите си около Бела и никой не можеше да каже дали импровизираните му концерти щяха да се завърнат или не.

Съдбата на Бела щеше да реши това.

Фюри дръпна отново от цигарата си. Боже, искаше му се да иде и да я види. Искаше да се увери, че е добре. Визуалното потвърждение беше толкова по-добро от „липсата на новини е добра новина“.

Но той не беше в състояние за посещения и не само защото си беше изпържил мозъка. Вдигна ръка и я прокара по белега от веригата, която бяха увили около врата му. Оздравяваше бързо, но не чак толкова, а Бела нямаше проблем със зрението. Нямаше защо да я разстройва.

А и Зи щеше да е с нея. Да се изправи очи в очи с близнака си, беше като да се подложи на автоматичен огън, като се имаше предвид как се бяха разделили в пряката.

Потракване от бюрото го накара да обърне глава.

В другия край на стаята медальонът на Примейла вибрираше. Древният талисман действаше като пейджър. Той го загледа как се движи върху дървения плот, оформяйки малки кръгове, като че си търсеше партньор в лицето на комплекта сребърни четки за коса, поставени до него.

Нямаше да отиде от Другата страна. Нямаше начин. Изригване от Братството му стигаше за един ден.

Довърши цигарата си, стана и излезе от стаята. Когато се озова в коридора, по навик погледна към вратата на Кормия. Беше леко открехната, което не беше типично, и той дочу плющящ звук.

Доближи се и почука по касата.

— Кормия? Добре ли си?

— О! Да… да, добре съм. — Гласът й беше приглушен.

Тя не каза нищо повече и той надникна вътре.

— Вратата ти е отворена. — Не беше ли същински Айнщайн? — Искаш ли да я затворя?

— Нямах намерение да я оставям отворена.

Той се зачуди как ли върви с Джон Матю и попита:

— Имаш ли нещо против да вляза?

— Моля, влезте.

Той бутна вратата и отвори широко.

Виж ти! Кормия седеше с кръстосани крака на леглото и сплиташе влажната си коса. До нея лежеше хавлиена кърпа, което обясняваше дочутия звук, а робата й… робата и беше дълбоко отворена отпред и имаше опасност гърдите й да се покажат.

Какъв ли цвят бяха зърната й?

Той бързо погледна в друга посока. Само за да зърне една-единствена бледолилава роза в кристална ваза на нощното шкафче.

Гърдите му се стегнаха без определена причина и той се намръщи.

— С Джон забавлявахте ли се?

— Да. Той се държа прекрасно.

— Наистина ли?

Кормия кимна и върза с бяла сатенена панделка края на плитката си. Дебелият сноп коса блестеше като злато и той се подразни, когато тя започна да увива дългата плитка на тила си. Искаше му се да я погледа още малко, но се наложи да се задоволи с кичурите около лицето й.

Каква хубава картина би се получила, помисли си той, и му се прииска да имаше у себе си хартия и перо.

Странно… Тя изглеждаше различно. Може би, защото лицето й беше порозовяло.

— Какво правихте?

— Аз тичах отвън.

Фюри се намръщи още по-силно.

— Защото нещо те уплаши ли?

— Не, защото бях свободна да го направя.

През главата му пробяга образът й как тича по тревата в задния двор с развята зад гърба си коса.

— А Джон какво правеше?

— Гледаше ме.

Нима?

Преди Фюри да успее да каже нещо, тя продължи:

— Бяхте прав. Много е мил. Тази вечер ще гледаме филм.

— Така ли?

— Показа ми как да използвам телевизора. И вижте какво ми даде. — Тя протегна ръка. Там имаше гривна, изработена от бледолилави мъниста и сребро. — Преди никога не съм имала нещо подобно. Винаги съм носила само перлата на Избраница.

Тя докосна подобната на сълза и преливаща в различни цветове перла, а той присви очи. В погледа й липсваше каквото и да било лукавство, беше чист и прекрасен като лилавата пъпка във вазата.

Вниманието на Джон към нея подчертаваше още по-ясно пренебрежението на Фюри.

— Съжалявам — заговори тя. — Ще сваля гривната.

— Не, подхожда ти. Много.

— Той каза, че е подарък — промърмори тя. — Бих искала да я задържа.

— Така и ще направиш. — Фюри пое дълбоко въздух и огледа стаята, а очите му се спряха върху сложна конструкция, направена от клечки за зъби… и грах? — Какво е това?

— О… да. — Тя бързо отиде до нея, като че искаше да я скрие.

— Какво е?

— Нещо, което беше в главата ми. — Тя се обърна към него. После отново се завъртя.

Фюри се доближи и коленичи до конструкцията. Внимателно прокара пръсти по някои от елементите.

— Прекрасно е. Прилича на скелет на къща.

— Харесва ли ви? — Тя коленичи. — Просто ми хрумна.

— Обичам архитектурата и изкуството. А това е… очертанията са чудесни.

Тя наклони глава, все едно да оцени творението си, и той се усмихна, защото правеше същото с картините си.

Импулсивно каза:

— Би ли искала да отидем в коридора със статуите? Канех се да се поразходя. Точно до стълбището е.

Тя повдигна очи към него и там имаше нещо, което го стъписа.

Може би не тя изглеждаше различно, осъзна той, а по-скоро гледаше на него по друг начин.

По дяволите, може би наистина харесваше Джон. Харесваше в истинския смисъл. Ето тогава вече бъркотията щеше да стане пълна.

— Бих се радвала да дойда с вас — каза тя. — Искам да видя скулптурите.

— Добре. Това е… добре. Да вървим. — Той се изправи на крака и протегна ръка без определена причина.

След миг тя плъзна длан в неговата. Двамата стиснаха здраво ръцете си и той осъзна, че за последен път бяха имали физически контакт онази странна сутрин в леглото му… когато той беше сънувал еротичен сън и се беше събудил върху нея.

— Ще тръгваме ли? — промърмори и я пусна пред себе си през вратата.

Когато излязоха в коридора, Кормия не можеше да повярва, че ръката й е у тази на Примейла. След като беше чакала толкова дълго да останат насаме, беше някак нереално, че сега не само бяха заедно, но имаха и физически контакт.

Когато поеха към мястото, вече посещавано от нея, той пусна ръката й, но остана близо. Протезата му беше едва забележима, просто лек намек в елегантната му походка, а той, както винаги, за нея беше по-прекрасен от всякакво изкуство.

Тя обаче се тревожеше за него, и то не само заради чутото.

Не беше облечен с дрехите, които обикновено носеше по време на хранене. Беше с кожените панталони и ризата, с които се беше бил, които бяха покрити с петна.

Кръв, помисли си тя. Неговата и на враговете на расата им.

Това не беше най-лошото. Около врата му имаше избледняла линия, като че кожата е била наранена там, а също така беше покрит със синини по ръцете и лицето.

Тя се замисли за казаното от краля. Опасен за себе си и за останалите.

— Дариъс колекционираше изкуство — каза Примейлът, докато минаваха покрай кабинета на Рот. — Както всичко останало в къщата, статуите принадлежаха на него. Сега са собственост на Бет и Джон.

— Джон е син на Дариъс, син на Марклън?

— Да.

— Чела съм за Дариъс. — Беше чела също и че Бет, кралицата, е негова дъщеря. Но не се споменаваше нищо за Джон Матю. Странно… Като син на воин, той би трябвало да бъде в списъка с потомството на братята, намиращ се на първата страница.

— Чела си биографията на Ди?

— Да. — Беше отишла да търси информация за Вишъс, брата, на когото беше обещана първоначално. Ако знаеше кой ще бъде истинският Примейл, тя би потърсила в редиците кожени томове книгата за Фюри, син на Агъни.

Примейлът се спря в началото на коридора със статуите.

— Какво правите, когато някой брат умре? — попита той. — Какво става с книгите му?

— Скрайб Върджин маркира всички празни страници с череп символ крих, а датата се отбелязва на първата страница на първия том. Има и церемония. Изпълнихме такава за Дариъс и очакваме… със съжаление, подобна за Тормент, син на Харм.

Той кимна и продължи напред, сякаш не бяха обсъждали нищо важно.

— Защо питате? — поинтересува се тя.

Последва мълчание.

— Статуите са от гръко-римската епоха.

Кормия придърпа яката на робата си по-високо около шията.

— Така ли?

Примейлът отмина първите четири фигури, включително и напълно голата, слава на Скрайб Върджин, но спря пред една с липсващи части.

— Малко са пострадали, но като се има предвид, че са на повече от две хиляди години, истинско чудо е, че нещо изобщо е оцеляло. Надявам се, че голотата не те смущава.

— Не. — Но се радваше, че той не знаеше как я беше докосвала. — Мисля, че са красиви, без значение дали са покрити или не. И не ме е грижа, ако имат дефекти.

— Напомнят ми за мястото, където израснах.

Тя зачака с ясното съзнание колко много й се искаше той да завърши мисълта си.

— Защо?

— Имахме скулптури. — Той се намръщи. — Обаче бяха покрити с пълзящи растения. Също и цялата градина. Всичко беше обрасло с тях.

Примейлът пое отново напред.

— Къде сте отраснали? — попита тя.

— В Древната страна.

— Родителите ви…

— Скулптурите са купени през четирийсетте и петдесетте години. Тогава Дариъс беше привлечен от триизмерното изкуство и тъй като винаги е мразил съвременните творби, купи тези.

Стигнаха до края на коридора, той спря пред вратата на една от спалните и се загледа в нея.

— Уморен съм.

В тази стая се намираше Бела, помисли си тя. Беше очевидно заради изражението му.

— Яли ли сте? — попита Кормия и си помисли колко хубаво би било да го отведе в противоположната посока.

— Не помня. — Той погледна надолу към краката си, обути в тежки ботуши. — Мили… боже. Не съм се преоблякъл. — Гласът му прозвуча кухо, сякаш осъзнаването на този факт го беше изпразнило от съдържание. — Трябваше да се преоблека, преди да дойдем тук.

Посегни, каза си тя. Посегни и хвани ръката му. Така, както той улови твоята.

— Трябва да се преоблека — каза тихо Примейлът. — Наистина трябва да го направя.

Кормия пое дълбоко въздух и протегна ръка, за да докосне неговата. Беше студена на допир. Плашещо студена.

— Да се върнем обратно в стаята ви — предложи тя. — Да си вървим.

Той кимна, но не помръдна и преди да се усети, тя го поведе. Или поне тялото му. Чувстваше, че съзнанието му се е отправило някъде другаде.

Отведе го обратно в стаята му, до облицованата с мрамор баня и когато го накара да спре, той остана на същото място, без да помръдва, пред двойната мивка и голямото огледало. Докато тя пускаше водната струя, която наричаха душ, той чакаше не толкова с търпение, колкото с безразличие.

Когато струята потече достатъчно топла върху ръката й, тя отново се обърна към него.

— Ваша светлост, всичко е готово. Можете да се изкъпете.

Жълтите му очи бяха устремени право напред към едно от огледалата, но той сякаш не разпознаваше красивото си лице. Като че там стоеше непознат. Непознат, на когото той не се доверяваше.

— Ваша светлост? — повтори тя. Тази негова вцепененост беше плашеща и ако не беше изправен, тя би проверила дали сърцето му бие. — Ваша светлост, душът.

Можеш да го направиш, каза си тя.

— Позволявате ли да ви съблека, Ваша светлост?

Той кимна леко, тя пристъпи към него и посегна колебливо към копчетата на ризата му. Разкопча ги едно по едно, а черната тъкан постепенно се разтваряше, за да изложи на показ широките му гърди. Когато стигна до пъпа му, дръпна края на ризата, за да я освободи от кожените панталони, и продължи да я разкопчава. Той стоеше неподвижен през цялото време, с очи, заковани в огледалото, и не помръдна дори когато тя разтвори ризата и я смъкна от раменете му.

Той беше прекрасен на слабото осветление в банята и засенчваше всички статуи. Гръдният му кош беше огромен, раменете му бяха три пъти по-широки от нейните. Белегът с форма на звезда от едната страна на гърдите му изглеждаше като гравиран върху иначе гладката и неокосмена кожа и на нея й се искаше да докосне мястото и да проследи с пръсти линиите, сочещи от центъра навън.

Искаше да притисне устните си към това място. Да ги притисне към сърцето му. Към символа на Братството.

Остави ризата на ръба на дълбоката вана и изчака Примейлът да продължи с разсъбличането. Той не направи нищо подобно.

— Да… сваля ли панталоните ви?

Той кимна.

Пръстите й трепереха, докато разхлабваше токата на колана и после откопчаваше копчетата на кожените му панталони. Тялото му се поклащаше леко напред-назад заради нейното подръпване и тя беше впечатлена от това, колко беше едър.

О, Скрайб Върджин, миришеше невероятно.

Медният цип се плъзна бавно надолу и на нея й се наложи да държи двете части на панталона заедно заради ъгъла, под който работеше. Когато ги пусна, той се отвори широко. Под кожените панталони носеше стегнати черни слипове, което беше облекчение.

Донякъде.

Издутината на пениса му я накара да преглътне мъчително.

Тъкмо се канеше да го попита дали да продължи, когато погледна нагоре и осъзна, че той не бе на себе си. В буквалния смисъл. Или трябваше да продължи започнатото, или той щеше да иде под душа полуоблечен.

Докато смъкваше панталоните надолу под бедрата му, погледът й се закова в мъжкия му орган. Тя си спомняше усещането, когато го бе притиснал към тялото й в съня си. Това, което виждаше сега, в онзи момент й се беше сторило с много по-големи размери и беше твърдо, докато се търкаше в бедрото й.

Дължеше се на възбудата. Строгата лекция на предишната Директрис във връзка с ритуала по съчетаването им, беше дала пълни подробности за случващото се с мъжете, готови за секс.

Също така й беше обяснила за болката, изпитвана от жените.

Наложи си да спре да мисли за тези неща, коленичи, за да довърши работата си с панталоните, и осъзна, че първо трябваше да свали ботушите от краката му. Борейки се с гънките кожена материя около глезените му, тя успя да свали единия ботуш, като се опря на него и го принуди да прехвърли тежестта си. Започна да се труди върху другия крак… и установи, че той беше изкуственият.

Продължи започнатото, без да спира и за миг. Недъгът му нямаше значение за нея, въпреки че й се щеше да знае как е пострадал така жестоко. Сигурно се бе случило по време на бой. Да жертва толкова много за расата им…

Панталоните бяха свалени по същия начин като ботушите. Чрез поредица от странни подръпвания, които Примейлът като че не забелязваше. Той просто стоеше върху мраморния под, на който крак тя поискаше, стабилен като дъб. Когато най-накрая хвърли поглед нагоре, върху тялото му бяха останали само две неща — слипове с надпис „Калвин Клайн“ и металната протеза, заместваща липсващата част между коляното и пода.

Тя отиде до кабината с водната струя и отвори вратата.

— Ваша светлост, падащата вода ви очаква.

Той обърна глава към нея.

— Благодаря.

Бързо свали бельото си и тръгна гол към нея.

Дъхът на Кормия спря. Масивният му член висеше мек и дълъг между краката.

— Ще останеш ли, докато се къпя? — попита той.

— Какво… Такова ли е желанието ви?

— Да.

— Тогава… Да, ще остана.