Свещена любов

51.

В Далечната страна, в имението на Братството, Джон Матю седеше в кресло срещу леглото, на което спеше Тор. Братът не беше помръднал, откакто се бяха прибрали преди много часове.

Изглежда, беше масово явление тази вечер. Сякаш всички в къщата спяха, нападнати от колективно изтощение.

Всички, освен Джон. И освен ангела, който обикаляше из съседната стая за гости.

Джон никога не бе очаквал да се почувства по-едър от Тор. Не беше се и надявал да стане по-силен физически. И в никой случай не беше си помислял, че някога ще се грижи и ще носи отговорност за него.

А всичко това бе в сила сега, и то в голяма степен, тъй като Тор като нищо бе отслабнал с трийсет килограма. Имаше лицето и тялото на някой, който е отишъл на война и е получил смъртоносни рани.

Джон си мислеше колко странно е всичко това. Отначало му се искаше братът веднага да се свести, но сега се боеше да види тези очи отворени. Не знаеше дали би понесъл отчуждението му. Естествено, то щеше да е разбираемо предвид всичко, което Тор бе изгубил, но… би убило Джон.

А и докато Тор още спеше, нямаше опасност Джон да рухне и да се разплаче.

В стаята имаше дух. Красива червенокоса жена в напреднала бременност. Уелси беше с тях. Въпреки смъртта си беше с тях, с тях бе и нероденото й дете. Тя никога нямаше да е далеч, тази шелан на Тор. Двамата бяха неразделни в живота, така щеше да е и в смъртта. Тор можеше и да диша още, но тя със сигурност не беше вече между живите.

— Ти ли си това?

Джон бързо премести поглед към леглото.

Тор беше буден и го гледаше през полумрака, който ги делеше.

Джон бавно се изправи и изпъна фланелката и джинсите си.

— Това съм аз, Джон. Джон Матю.

Тор не каза нищо, само продължаваше да го оглежда от горе до долу.

— Минах през трансформацията — продължи да жестикулира Джон, чувствайки се като глупак.

— Имаш ръста на Ди. Грамаден си.

Господи, гласът му бе точно какъвто го помнеше. Плътен като басовия регистър на църковен орган и също така завладяващ. Имаше и разлика обаче. Думите звучаха някак кухо, не като преди.

А може би причината беше пустотата зад сините очи.

— Наложи се да си купя нови дрехи. — Боже господи, той беше идиот. — Може би… може би си гладен? Донесох сандвичи с ростбиф и бисквити с шоколадов крем. Някога ти бяха любими…

— Не съм гладен.

— А нещо за пиене? Имам термос с кафе.

— Не. — Тор погледна към банята. — Дявол да го вземе, вътрешна тоалетна. Отдавна не бях ползвал такава. И не, нямам нужда от помощ.

Беше болезнено да наблюдава тази картина, сякаш дошла от далечното бъдеще, която Джон не бе очаквал да види още стотици години — Тор като старец.

Братът хвана с трепереща ръка завивките и сантиметър по сантиметър ги смъкна от голото си тяло. Последва пауза. После спусна крака на пода. След нова пауза се надигна и широките му някога плещи се напрегнаха, за да понесат тегло, малко по-голямо от това на скелет.

Не вървеше, а тътреше крака като грохнал старец с наведена глава, прегънат гръбнак и разперени ръце, сякаш очакваше всеки момент да падне.

Вратата се затвори. Чу се пускането на вода в тоалетната. После зашумя вода от душа.

Джон се върна на креслото, в което беше седял, като се усещаше празен отвътре и не само защото не беше ял от предишната нощ. Съзнанието му беше обзето от тревога. Дишането му бе белязано от нея. Ритъмът на сърцето му се диктуваше от безпокойство.

Това бе обратната страна на отношенията родител — дете, при която синът се тревожеше за бащата.

При положение, разбира се, че тази връзка още съществуваше между него и Тор. Той не беше сигурен. Братът се взираше в него като в непознат.

Кракът на Джон потропваше и отмерваше секундите, докато потъркваше с длани бедрата си. Странно, всичко друго, което се бе случило, дори епизодът с Леш, изглеждаше нереално и маловажно. Съществуваше само настоящето с Тор.

Когато вратата се отвори, близо час по-късно, той замръзна.

Тор беше с халат, косата му беше в по-добър вид, но брадата още бе в безпорядък.

Със същата несигурна, клатушкаща се походка той се върна до леглото и се просна на него със стон, като се намести непохватно върху възглавниците.

— Мога ли да направя нещо за теб…

— Не така исках да свърша, Джон. Няма да се преструвам пред теб. Не такъв… искам да бъда.

— Спокойно — изписа със знаци Джон. — Спокойно.

Настана продължително мълчание, през което той водеше наум разговора, който му се щеше да проведе с Тор: Куин и Блей вече живеят тук. Родителите на Куин са мъртви, а Леш е… Не знам какво да кажа за него… Има една жена, която харесвам, но далеч не е лъжица за моята уста. В момента водим война и много ми липсваш, защото искам да се гордееш с мен… а също съм и уплашен и тъгувам за Уелси. Питам се добре ли си.

И най-важното… Моля те, кажи, че няма да заминеш пак. Никога. Имам нужда от теб.

Вместо това се изправи и с жестове изрече:

— Най-добре да те оставя да си починеш. Ако имаш нужда от нещо…

— Добре съм.

— Добре. Да. Добре…

Джон подръпна тениската си и тръгна към вратата с усещането, че не може да диша.

Само дано не срещнеше някого по пътя към стаята си…

— Джон.

Той спря и се извърна.

Когато срещна тъмносините очи на Тор, усети как коленете му омекват.

Тор затвори очи и разпери ръце.

Джон изтича до леглото и с всички сили се вкопчи в баща си. Зарови лице в някога тъй мощните гърди и се вслуша в сърцето, което още биеше в тях. От двамата той стискаше по-здраво и не защото Тор беше безчувствен, а защото не му достигаха сили.

И двамата плакаха, докато не им остана дъх за повече.