Свещена любов

14.

В къщата на Братството Кормия отново погледна часовника на бюрото си. Джон Матю трябваше да е дошъл да я вземе още преди час и половина, за да гледат филм, и се надяваше, че нещо не се е объркало. Направи още няколко крачки и установи, че тази вечер стаята й се струва прекалено малка, твърде претъпкана, въпреки че нямаше нови мебели и тя беше сама.

Прескъпа Скрайб Върджин, тя преливаше от енергия.

Кръвта на Примейла беше причината.

А също и всепоглъщащата незадоволена потребност.

Спря до прозореца, докосна устни с върховете на пръстите и си припомни вкуса му, усещането за тялото му. Какъв влудяващ прилив на енергия, какъв божествен екстаз. Но защо беше спрял? Този въпрос не спираше да се върти в главата й. Защо не беше продължил? Да, наистина беше привикан чрез медальона, но като Примейл той определяше правилата. Той беше силата на расата, господарят на Избраниците. Можеше да пренебрегне всичко и всеки, стига да желаеше.

Прилошаваше й от единствения възможен отговор. Дали беше постъпил така заради чувствата си към Бела? Дали вярваше, че бе предал любимата си?

Беше трудно да реши кое е по-лошо — той да бъде с нея и с всичките й сестри или да не бъде с никоя от тях, защото сърцето му принадлежи на друга.

Докато се взираше навън в нощта, й се стори, че ще полудее, ако остане в стаята си, и тогава погледът й беше привлечен от вълнистата повърхност на басейна. Нежното движение на водата й напомни за дълбоките вани от Другата страна и обещаваше отмора от налегналите я тревоги.

Кормия излезе и се озова в коридора, преди да разбере, че е напуснала спалнята си. Като се движеше бързо и безшумно с босите си крака, тя се спусна по главното стълбище и премина по мозаечния под на фоайето. Използва вратата на билярдната зала, през която бяха минали с Джон предишната вечер, и излезе от къщата.

Застанала на хладните плочки на терасата, тя наостри сетивата си, а очите й пробягаха по онази част от масивната стена, разположена по периферията на имота, която бе в полезрението й. Нямаше явна опасност. Нищо не се движеше сред цветята и дърветата в градината, освен гъстия нощен въздух.

Хвърли поглед обратно към къщата. От прозорците струеше светлина и тя видя вътре да се движат догени. Имаше кого да повика, ако й беше нужна помощ.

Притвори вратата, повдигна полите на робата си и се затича през терасата към водата.

Басейнът имаше правоъгълна форма и беше обточен със същия черен камък като настилката на терасата. Наоколо имаше платнени шезлонги и масички със стъклени плотове. От едната страна беше поставено някакво черно приспособление с бял резервоар. Цветя в саксии придаваха цвят на обстановката.

Коленичи и провери водата. Повърхността й лъщеше на лунната светлина, може би защото дъното на басейна също беше покрито с черен камък. Не беше изграден като ваните у дома. Дълбочината не се увеличаваше постепенно и тя подозираше, че е значителна. Въпреки това не съществуваше опасност. На равни разстояния по периферията имаше извити дръжки, които биха й помогнали да излезе от водата.

Първо потопи пръстите на крака си, после цялото стъпало.

Повърхността на водата се раздвижи и се появиха малки вълнички, които сякаш я окуражаваха. Отляво имаше стълби с малки стъпала и очевидно по тях се влизаше вътре. Тя се приближи, свали робата си и влезе гола във водата.

Сърцето й препускаше, но водата я прие гальовно, сякаш попадна в меко масло. Кормия продължи да се потапя, докато нежната й прегръдка не я погълна от гърдите до стъпалата.

Колко прекрасно беше.

Инстинктът й подсказа да рита с крака и тя го направи, а тялото й се плъзна напред, сякаш безтегловно. Разпери ръце, после ги прибра към тялото си и установи, че може да избира посоката си на движение. Ръка вдясно, после вляво.

След като приключи с опознаването, Кормия се обърна по гръб и се понесе, загледана в небето. Блещукащите светлинки я накараха да се замисли за своето място в редиците на избраниците и за дълга й да бъде една от многото, молекула — част от цялото. Със сестрите й не се отличаваха една от друга в рамките на общата традиция, на която служеха. Точно както тази равна и гладка вода, непознаваща граници. Също като звездите над главата й, всичките еднакви.

Загледана към небето, й хрумна една от онези случайни и еретични мисли, които я спохождаха. Но този път не беше свързана с архитектурата на сграда, с нечие облекло, нито с харесването или нехаресването на някоя храна.

Тази мисъл проникна дълбоко в съзнанието й и я беляза като грешница и еретичка.

Тя не искаше да бъде една от многото.

Не и за Примейла. Не и за него.

Не и за самата себе си.

В другия край на града Куин седеше на леглото и се взираше в мобилния телефон в дланта си. Написа съобщение, едновременно адресирано до Блей и Джон, и само трябваше да го изпрати.

Струваше му се, че седи тук от часове, но вероятно беше минал само един. След като си взе душ, за да отмие кръвта на Леш от себе си, се настани в стаята си в очакване на предстоящото.

По някаква причина се сети за единственото хубаво нещо, сторено някога от родителите му за него. Беше се случило преди три години. Убеждаваше ги с месеци да го пуснат при братовчед му Сакс в Кънектикът. Сакстън беше преминал преобразяването си и беше малко необуздан, така че естествено това го правеше герой в очите на Куин. И естествено, родителите му не одобряваха Сакс, нито пък семейството му, защото не се влияеше от социалните ограничения, които глимерата сама си налагаше.

Куин беше умолявал и настоявал, без да постигне абсолютно нищо с усилията си, и изведнъж, най-неочаквано, баща му го уведоми, че ще стане на неговото и може да замине на юг за уикенда.

Радост. Абсолютна радост. Опакова багажа си три дни по-рано и когато се качи в колата по мръкнало и тя прекоси границата на Кънектикът, се почувства като господар на света.

Да, беше мило от страна на родителите му.

Разбира се, после бе научил причината за разрешението им.

Преживяването със Сакс не се беше оказало особено приятно. Беше пил на екс с братовчед си в събота през деня и се бе почувствал ужасно зле от смъртоносната комбинация между „Йегермайстер“ и шотове с водка, така че родителите на Сакс настояха незабавно да се прибере вкъщи, за да дойде на себе си.

Един от догените им беше натоварен да се погрижи за позорното му завръщане и което бе още по-лошо, налагаше му се да моли да спират, за да повръща. Достойнството му беше пощадено единствено благодарение на съгласието на родителите на Сакс да не казват на неговите, при условие че той сам признаеше всичко, когато бъдеше стоварен пред входната врата. Явно те също не искаха да се разправят с майка му и баща му.

Когато догенът паркира пред къщата, Куин вече беше решил да каже, че се е почувствал зле, което беше истина, и е помолил да бъде докаран у дома, което не беше истина и никога нямаше да бъде.

Само че нещата не се подредиха точно така.

Всички лампи в къщата светеха и звучеше музика, идваща от шатра, опъната в задния двор. На всеки прозорец имаше запалени свещи, във всяка стая се движеха гости.

— Добре, че успяхте да пристигнете навреме — каза догенът зад волана с присъщия за прислугата бодър тон. — Би било жалко да пропуснете това.

Куин слезе от колата с багажа си в ръка и дори не забеляза кога шофьорът е потеглил.

Разбира се, помисли си той. Баща му се оттегляше от поста лийдайър на глимерата след забележителна служба като ръководител на Съвета на принцепсите. С това празненство честваха труда му и преминаването на поста в ръцете на бащата на Леш.

Това беше причината за суетнята на прислугата през последните няколко седмици. Той беше решил, че майка му е обхваната от поредния си пристъп за основно чистене, но не. Цялото това лъскане и полиране на къщата се бе оказало подготовка за тази вечер.

Куин се запъти към задния двор, като се движеше в сенките, хвърляни от живия плет, и тътреше раницата си по земята. Шатрата беше прекрасна. Полилеите хвърляха блещукащо отражение върху красиво декорираните с цветя и свещи маси. Сатенени панделки бяха привързани към всички столове, а по алеите между групите от места за сядане бяха постлани персийски пътеки. Както можеше да се предположи, всичко бе решено в тюркоазно и жълто — фамилните цветове на родителите му.

Загледа се в лицата на празнуващите и разпозна всеки от тях. Целият му род беше тук, както и видните семейства от глимерата. Всички гости бяха облечени официално, жените — в дълги рокли, а мъжете — в смокинги. По-младите се стрелкаха със закачливи погледи, а по-възрастните седяха отстрани и се усмихваха.

Той стоеше в мрака и се чувстваше като част от вещите в къщата, които не бяха харесвани и затова бяха прибрани, преди да са пристигнали гостите. Още един безполезен и грозен предмет, затворен в скрина, та никой да не го види. И не за първи път му се прииска да притисне с пръсти очните си ябълки и да унищожи онова, което беше съсипало него.

Изведнъж живата музика замлъкна и баща му пристъпи към микрофона, поставен в предната част на покрития с паркет дансинг. Всички гости се скупчиха наоколо, а майката на Куин, брат му и сестра му се доближиха, за да застанат зад баща му. Сиянието по лицата на четиримата нямаше нищо общо с блещукащите светлини.

— Моля за вниманието ви — заговори баща му на Древния език. — Бих искал да изкажа почитта си към първите семейства, присъстващи тук тази вечер… — Последваха аплодисменти. — Към членовете на Съвета. — Нови аплодисменти. — А също и към всички присъстващи, представляващи ядрото на глимерата, и към членовете на моя род. — Още аплодисменти. — Последните ми десет години като лийдайър бяха предизвикателство, но постигнахме значителен прогрес и знам, че наследникът ми ще поеме управлението с твърда ръка. След неотдавнашното провъзгласяване на краля е още по-важно защитата на нашите интереси да бъде ръководена с необходимото внимание и грижа. Чрез непрестанната работа на Съвета идеалите на нашата раса ще се превърнат в реалност, въпреки недостойните отцепници, които не схващат важните проблеми така добре като нас…

Присъстващите демонстрираха шумно одобрението си, а бащата на Леш вдигна тост. Бащата на Куин прочисти гърлото си и хвърли поглед към тримата стоящи зад него. С малко задавен глас той изрече:

— За мен беше чест да служа на глимерата… и макар че постът ще ми липсва, трябва да призная, че възможността да прекарвам повече време със семейството ми ме радва безгранично. Те са центърът на живота ми и искам да им благодаря, задето изпълват сърцето ми всеки ден с топлота и светлина.

Майката на Куин му изпрати въздушна целувка и запърха с мигли. Брат му се беше издул като паун от гордост, а очите му бяха изпълнени с почит. Сестра му ръкопляскаше и подскачаше, от което къдриците й се полюшваха весело.

В този миг отхвърлянето му като син, брат и член на семейството беше така пълно, че нито дума, казана на него или за него, не би могла да увеличи горчивата му тъга.

Куин бе откъснат от спомените си от рязкото почукване на баща му по вратата. То го изтръгна от хватката на миналото и прогони сцената от съзнанието му.

Той натисна бутона за изпращане на съобщения на телефона си, прибра го в джоба и каза:

— Влез.

Но не баща му отвори вратата. Беше същият доген, който му бе съобщил, че тази година няма да ходи на бала на глимерата.

Когато слугата се поклони, Куин не възприе това като израз на уважение. Догените се покланяха на всички. Дори ако трябваше да попречат на миеща мечка да се рови в боклука, преди да я прогонят, щяха да се сгънат в кръста.

— Предполагам, че трябва да напусна къщата — отбеляза Куин, докато прислужникът бързо правеше характерните движения с ръцете, за да се предпази от дяволското око.

— При цялото ми уважение — отговори догенът с чело, насочено към пода, — баща ви помоли да се изнесете от имота.

— Страхотно. — Куин се изправи със сака в ръка, в който беше прибрал колекцията си от тениски и четирите си чифта джинси.

Метна го на рамо и се почуди колко ли дълго щяха да плащат мобилния му телефон. От няколко месеца чакаше да бъде отрязан. Още откакто му спряха джобните.

Имаше чувството, че късметът на клетъчния му телефон беше свършил точно както неговият.

— Баща ви помоли да ви предам това. — Догенът не се изправи, докато протягаше ръка, за да подаде дебел хартиен плик.

Изпитваше почти неустоимо желание да каже на слугата да си прибере проклетото нещо и да го прати по въздушна поща право в задника на баща му.

Но Куин взе плика и го отвори. Прегледа документите и спокойно ги прибра обратно вътре. Подпъхна ги в колана на кръста си и каза:

— Ще отида да изчакам колата, която ще ме откара.

Догенът се изправи.

— В края на алеята, ако нямате нищо против.

— Да. Разбира се. Чудесно. Където и да е. Трябва ти кръв от мен, нали?

— Ако бихте били така любезен… — Догенът протегна месингова чаша, инкрустирана с черно стъкло.

Куин използва швейцарското си ножче, тъй като ловният нож му беше отнет. Прокара острието по дланта си и изцеди няколко червени капки в чашата.

Щеше да бъде изгорена след напускането му като част от ритуала за пречистване.

Не просто се отричаха от дефектния. Избавяха се от дявола.

Куин напусна стаята си, без да погледне назад и пое по коридора. Не се сбогува със сестра си, макар да я чу, че се упражнява на флейта, не прекъсна рецитираните от брат му стихове на латински, не се отби в дневната на майка си, където тя говореше по телефона. И продължи да върви уверено, отминавайки кабинета на баща си.

Всички подкрепяха прогонването му. Доказателството беше в плика.

Когато слезе на първия етаж, не затръшна входната врата. Нямаше нужда от демонстрации. Те всички знаеха, че си тръгва, и по тази причина всички бяха така заети, вместо да пият чай в дневната.

Можеше да се обзаложи, че се бяха събрали веднага щом догенът ги бе известил, че вече е вън от къщата. Сигурно пиеха „Ърл Грей“ и похапваха сладки. Обзалагаше се, че са си отдъхнали с облекчение, а после щяха да започнат да се оплакват колко трудно ще им бъде да държат главите си изправени след онова, което беше сторил на Леш.

Куин тръгна по дългата алея. Когато стигна до металната порта, тя беше отворена. След като излезе, тя се затвори шумно зад него, като че го беше изритала в задника.

Лятната нощ беше гореща и влажна, а на север проблясваха светкавици.

Бурите винаги идваха от север, помисли си той. Това важеше и за лятото, и за зимата. През студените месеци имаше толкова много сняг, че…

Леле. Толкова му се бе разхлопала дъската, че си дрънкаше сам за времето.

Пусна сака на бордюра до краката си.

Може би трябваше да напише съобщение на Блей да дойде да го вземе. Да се дематериализира с тежкия си сак, щеше да е сложна работа, а така и не беше получил кола. Но не бързаше за никъде.

Точно посегна за телефона си, и той издаде звук. Имаше съобщение от Блей. Ела да живееш у нас. Ще дойда да те взема.

Започна да пише отговор, но се сети за плика и спря. Прибра телефона в сака, метна багажа си на рамо и пое по пътя. Вървеше на изток, защото натам водеше шосето. Изборът му да свърне наляво го беше повел натам.

Сега вече наистина беше сирак. Подозренията му се бяха превърнали в реалност. Винаги беше смятал, че е осиновен или нещо такова, защото никога не се беше вписвал в семейството си, и то не заради различния цвят на очите. Беше замесен от друго тесто. И така си беше открай време.

Част от него искаше да се разгневи, задето го бяха изхвърлили от къщата, но какво друго беше очаквал? Тъй или иначе, не го брояха за един от тях, а това, че беше посегнал на братовчед си с ловен нож, макар и основателно, беше абсолютно непростимо.

Освен това щеше да струва скъпо на родителите му.

В случай на нападение — или убийство, ако Леш умреше — ако пострадалият беше член на глимерата, той или семейството му получаваха сума, съотносима с положението на жертвата. Млад мъж, преминал преобразяването си, при това първороден син в едно от семействата на Основателите? Само смъртта на член на Братството или бременна високопоставена жена биха стрували повече. И сумата се дължеше от родителите му, а не от Куин, тъй като не беше минала една година от преобразяването му.

За щастие, тъй като формално се водеше непълнолетен, нямаше да бъде осъден на смърт. Но въпреки това със сигурност щеше да има присъда и с живота му беше окончателно свършено.

На ти сега житейски обрат. Беше изхвърлен от глимерата, от семейството си, от тренировъчната програма. Освен нескопосана смяна на пола, не знаеше какво друго още можеше да направи, за да погуби напълно идентичността си.

Ситуацията беше такава, че до сутринта трябваше да реши къде да отиде, за да изчака участта си. Първият очевиден избор би бил Блей, но приютяването на изхвърлен от глимерата би съсипало социалния статус на семейството му, така че той отпадаше. Джон също не можеше да го прибере. Той живееше с Братството, а това означаваше, че местопребиваването му бе строго секретно и не можеше да има посетители, а още по-малко гост с преспиване.

Който беше заклал съученик. И очакваше оранжевия си костюм.

Боже… Джон. Онези глупости, казани от Леш. Надяваше се да не са истина, но се опасяваше, че бяха.

Винаги беше смятал, че Джон се дърпа от жените, защото е по-смотан в общуването и от Блей. Но сега? Очевидно приятелят му имаше сериозни проблеми… и Куин се почувства като гадняр от космическа величина, задето така го беше дразнил на тема секс.

Нищо чудно, че Джон никога не искаше да води жени в тоалетната на „Зироу Сам“.

Проклетият Леш.

Нямаше значение какви щяха да са последствията от стореното с онзи нож. Не би променил нищо. Леш си беше мръсник от първия ден и на Куин от години му се щеше да го натика в миша дупка. Но да нападне Джон така. Наистина се надяваше да умре. И то не само защото на света щеше да има един злобен мръсник по-малко.

Истината беше, че Леш имаше голяма уста и докато дишаше и можеше да изрече онова, което знаеше, Джон не беше в безопасност. Онези от глимерата биха приели такъв факт като пълна липса на мъжественост. Ако Джон се надяваше да стане пълноправен член на Братството и да получи уважение от аристокрацията, ако се надяваше да създаде семейство, никой не биваше да научава, че е бил насилен от мъж, а още по-малко от човек.

По дяволите, това, че насилникът е бил човек, правеше нещата неизмеримо по-лоши. В очите на глимерата хората бяха плъхове на два крака. Да бъдеш надвит от един такъв? Непростимо.

Не, помисли си Куин докато вървеше сам, не би променил нищо от стореното.