Свещена любов

27.

В спалнята си в имението на братството Кормия седеше на пода пред конструкцията, започната от нея предишната вечер. В ръката си държеше кутийка с клечки за зъби, а до нея имаше купа с грах. Не използваше нито клечките, нито граха. Единственото, което правеше, само добрата Скрайб Върджин знаеше откога, беше да отваря и затваря кутийката… да отваря и затваря… отваря и затваря.

Беше в ступор, от дългото й занимание с капака на кутийката нокътят на палеца й се беше изпочупил до живеца.

Щом не беше вече Първа избраница, нямаше основание да остава тук. Вече не изпълняваше официална функция и по правило трябваше да се върне обратно в Светилището, където да медитира, да се моли и да служи на Скрайб Върджин като всичките си сестри.

Мястото й не беше в тази къща и в този свят. И никога не бе било.

Прехвърли вниманието си от кутийката върху конструкцията, като измерваше отделните единици и мислеше за избраниците и за задълженията им, започвайки от воденето на духовен календар и почитането на Скрайб Върджин до записването на нейните думи и историята й… до раждането на братя и бъдещи избраници.

Представи си живота си в Светилището и го почувства като връщане назад, не като завръщане у дома. И странно, че онова, което би трябвало да я разстройва най-много — провалът й като Първа избраница — изобщо не беше източникът на тревогата й.

Кормия захвърли кутийката с клечки за зъби на пода. Когато падна, капакът й се отвори и няколко от светлите пръчици изскочиха и се разпръснаха под различни ъгли.

Дисхармония. Безпорядък. Хаос.

Тя събра разсипаното от нея, превръщайки бъркотията в ред, и реши, че трябва да направи същото и с живота си. Щеше да говори с Примейла, да опакова трите си роби и да си тръгне.

Когато прибираше последната клечка в кутийката, на вратата се почука.

— Влез — отговори, без да си направи труда да стане.

Фриц подаде глава иззад вратата.

— Добър вечер, Избранице. Нося съобщение от госпожа Бела. Би искала да знае дали ще се присъедините към нея в спалнята й за Първото хранене.

Кормия прочисти гърло.

— Не съм сигурна…

— Ако позволите — промърмори икономът. — Доктор Джейн току-що си тръгна от там. Допускам, че прегледът е предизвикал въпроси. Може би присъствието на Избраница ще успокои бъдещата мамен.

Кормия вдигна поглед.

— Още един преглед? След вчера?

— Да.

— Кажи й, че ще отида веднага.

Фриц почтително наведе глава.

— Благодаря, мадам. Сега трябва да отида да взема някого, но когато се върна, ще ви сготвя. Няма да отсъствам дълго.

Кормия си взе бърз душ, изсуши и прибра косата си и се облече в чиста и огладена роба. Когато излезе от стаята, чу шум от тежки стъпки откъм фоайето и погледна над парапета. Там долу беше Примейлът и крачеше върху мозаечната настилка на пода, изобразяваща ябълково дърво. Беше облечен в черни кожени дрехи и черна риза, а косата му, това богато изобилие от цветове, се открояваше на тъмния фон на широките му рамене.

Той спря и хвърли поглед нагоре, все едно я почувства. Очите му блестяха като цитрини, искрящи и покоряващи.

Докато го наблюдаваше, блясъкът им помръкна.

Кормия беше тази, която се отдръпна и отдалечи, защото се беше наситила да бъде изоставяна. Точно когато се обърна, видя Зейдист да се задава от коридора със статуите. Очите му бяха черни, когато се насочиха към нея, и не се налагаше да пита как е Бела. Не бяха нужни думи, като се имаше предвид мрачното му изражение.

— Канех се да постоя при нея — обърна се тя към брата. — Питала е за мен.

— Знам. Радвам се и ти благодаря.

В последвалото мълчание тя премери с поглед кинжалите, кръстосани на гърдите му. Имаше и още оръжия, макар тя да не можеше да ги види.

Примейлът не носеше никакви. Нямаше кинжали, нито издутини под дрехите. Почуди се къде ли отиваше. Не в Другата страна, защото беше облечен като за този свят. Къде тогава? И за какво?

— Той долу ли ме чака? — попита Зейдист.

— Примейлът ли? — Братът кимна и тя каза: — Да… да, долу е.

Беше странно, че именно тя беше тази, която знаеше местонахождението му… и че именно тя беше попитана.

Замисли се за липсата му на оръжия.

— Грижете се за него — настоя тя, без да се извинява. — Моля ви.

Лицето на Зейдист се напрегна и той наклони глава.

— Да, ще го направя.

Кормия се поклони и се обърна към коридора със статуите, но тихият глас на Зейдист я накара да се закове на място.

— Бебето почти не мърда. От снощи.

Кормия хвърли поглед през рамо и й се прииска да можеше да стори повече.

— Ще пречистя стаята. Това правим от Другата страна, когато… Ще пречистя стаята.

— Не й казвай, че знаеш.

— Няма. — Кормия искаше да протегне ръка към мъжа, но вместо това каза: — Ще се погрижа за нея. Вървете и вършете каквото имате да вършите с него.

Братът наведе глава и тръгна надолу по стълбите.

Във фоайето Фюри потърка гърдите си и се протегна в опит да се отърве от болката в тях. Беше изненадан колко неприятно се почувства от това, че Кормия му обърна гръб.

Всъщност направо му призля.

Замисли се за избраницата, която беше срещнал на зазоряване. Разликата между нея и Кормия беше очевидна. Селена беше нетърпелива да стане Първа избраница. Очите й блестяха, докато го оглеждаше, сякаш беше бик медалист. Наложи му се да призове цялото си добро възпитание, за да остане в една стая с нея.

Тя не беше лоша жена и красотата й беше безспорна, но тази й екзалтираност… сякаш искаше да скочи в скута му още там, на момента, и да пристъпи към целта. Беше го уверила, че е повече от готова да служи на него и на традицията… и че „всяка клетка от тялото й го желае“.

Но очевидно се отнасяше за пениса му.

А в края на тази вечер щеше да дойде друга.

Мили. Боже.

Зейдист се появи горе на стълбището и бързо слезе при него с яке в ръка.

— Да вървим.

Като зърна свъсените вежди на близнака си, Фюри реши, че нещо с Бела не беше наред.

— Бела…

— Няма да говоря с теб по този въпрос. — Зи закрачи бързо през фоайето. — Двамата само ще си вършим работата.

Фюри се намръщи и го последва, а ехото от стъпките им беше като от два, а не от четири крака. Въпреки че Фюри носеше протеза, двамата със Зи винаги бяха имали същата широка крачка, стъпваха еднакво от петата към пръстите и движеха по един и същи начин ръцете си.

Близнаци.

Но подобието свършваше с биологията. В живота двамата бяха поели в различни посоки.

И двете недобри.

С внезапно променена логика Фюри видя нещата в различна светлина.

По дяволите, през цялото време се беше упреквал за съдбата на Зи… през цялото време беше живял в студената, изпиваща сянка на семейната им трагедия. Беше страдал, дявол да го вземе… той също беше страдал и още страдаше. И докато той уважаваше светостта на връзката между близнака му и Бела, брат му го беше прихванало нещо и се държеше с него като с непознат. По-скоро като с враг.

Когато пристъпи навън в покрития с чакъл двор, той се закова на място.

— Зейдист.

Зи продължи да върви към ескалейда.

— Зейдист.

Близнакът му спря с ръце на кръста, но не се обърна.

— Ако става дума за гадостите ти с лесърите, не се опитвай да се извиняваш.

Фюри вдигна ръка и разхлаби яката на ризата си.

— Не е това.

— Не искам да чувам и за червения дим. Нито за изхвърлянето ти от Братството.

— Обърни се, Зи.

— Защо?

Последва дълга пауза. После той процеди през зъби:

— Ти никога не каза „благодаря“.

Зи извърна рязко глава.

— Моля?

— Ти. Никога. Не. Ми. Благодари.

— За какво?

— За това, че те спасих. По дяволите, отървах те от онази пачавра, господарката ти, и от тормоза й. А ти никога не ми благодари. — Фюри се приближи до брат си, а гласът му зазвучаваше все по-силно и по-силно. — Издирвах те цял проклет век и после те измъкнах от там и ти спасих проклетия живот.

Зейдист се наклони напред и насочи пръста си като дуло на пистолет.

— Искаш признание, задето си ме спасил? Не чакай с притаен дъх. Никога не съм те молил за услуга. Всичко се дължи на комплекса ти за добър самарянин.

— Ако не те бях измъкнал, нямаше да имаш Бела!

— Да, и сега тя не би била застрашена от смърт! Искаш благодарност? По-добре сам се потупай по рамото, защото аз не съм в настроение да го правя точно сега.

Думите отлетяха в нощта, като че търсеха други уши, в които да попаднат.

Фюри примигна, а после от устата му излязоха думи, напиращи там от много време.

— Погребах родителите ни сам. Аз бях единственият, погрижил се за телата им, единственият, помирисал дима от изгарянето…

— А аз никога не съм ги познавал. За мен те бяха чужди, а също и ти, когато се появи…

— Те те обичаха.

— Толкова много, че са спрели да ме търсят! Майната им! Мислиш, не знам, че е спрял ли? Върнах се и проследих пътя си от изгорената от теб къща. Знам колко далече е стигнал баща ни, преди да се предаде. Мислиш, че ме е грижа за него ли? Той ме е оставил да си отида!

— Ти беше по-реален за тях от мен! Ти беше навсякъде из къщата. Ти беше всичко за тях.

— Дрън-дрън, Фюри! — възнегодува Зи. — Да не си посмял да се правиш на жертва пред мен. Имаш ли някаква представа какъв беше животът ми?

— Загубих крака си заради теб.

— Сам си избрал да тръгнеш след мен! Ако не ти харесва начинът, по които са се развили събитията, не си го изкарвай на мен.

Фюри изпусна въздух тежко, напълно смаян.

— Неблагодарен мръсник. Неблагодарен нещастник… Опитваш се да ми кажеш, че предпочиташ да беше останал с господарката си? — Не последва нищо, освен мълчание и той поклати глава. — Винаги съм смятал, че жертвите, направени от мен, са си стрували. Въздържанието. Паниката. Физическите загуби. — Гневът му нарастваше. — Да не споменавам начина, по който ми разбъркваше мозъка, при безбройните случаи, когато ме молеше да те пребивам почти до смърт. И сега ми казваш, че би предпочел да останеш роб?

— Заради това ли е всичко? Искаш да отговоря на самоунищожителното ти поведение с благодарност? — Зи се засмя тихо и отсечено. — Мислиш, че ми доставя удоволствие да гледам как се убиваш с пушене и пиене? Мислиш, че ми харесва видяното онази нощ в пряката? — Зи изруга. — Майната ти. Няма да взема участие в това. Събуди се, Фюри. Самоубиваш се. Откажи се от търсенето на опори и изричането на лъжи и се загледай хубаво в себе си.

Някъде дълбоко в ума си Фюри осъзна, че разправията им е много закъсняла. А и брат му имаше своите основания. Същото обаче важеше и за него.

Той отново поклати глава.

— Не мисля, че е прекалено много да искам някакво признание. Бях невидимият в това семейство през целия си живот.

Настъпи дълго мълчание. После Зи изрече злобно:

— Слез от кръста, за бога. На някой друг му е нужен.

Пренебрежителният му тон отново възпламени гнева на Фюри и юмрукът му полетя по своя собствена воля към Зи, чиято челюст изпука като при удар с бейзболна бухалка, завършил с хоумрън.

Зи залитна и се приземи върху ферарито на Рейдж.

Когато брат му се изправи, Фюри вече беше настървен за бой и размаха юмрука си. Само след миг щяха да се вкопчат в зловеща схватка, разменяйки си удари вместо обидни думи, докато единият не се сринеше на земята или пък и двамата.

И докъде точно би ги довело това?

Фюри бавно снижи ръце.

В този момент мерцедесът на Фриц мина през дворната порта.

Осветен от фаровете му, Зейдист намести якето си и отиде със спокойна крачка до шофьорската врата на своя ескалейд.

— Ако не бях дал обещание на Кормия, щях да ти разцепя устата.

— Какво?

— Качвай се в проклетата кола.

— Какво й каза?

Зейдист се настани зад волана, а черните му очи бяха вперени в нощта като остриета на ножове.

— Приятелката ти се тревожи и ме помоли да обещая, че ще се грижа за теб. И за разлика от други, аз държа на думата си.

Опа!

— А сега се качвай. — Зи блъсна вратата от своята страна.

Фюри изруга и се приближи до колата точно когато мерцедесът стигна до тях и Куин слезе от задната седалка. Момчето ококори широко очи, когато видя имението.

Очевидно е тук, за да бъде съден, помисли си Фюри и бързо се плъзна на седалката до своя смълчан близнак.

— Знаеш къде е къщата на родителите на Леш, нали? — попита Фюри.

— Разбира се, че знам.

Размина се без „млъквай“.

Когато ескалейдът потегли към портите, гласът на Магьосника прозвуча изключително сериозно в главата на Фюри: Трябва да си герой, за да спечелиш благодарност, а ти не си рицар в лъскави доспехи. Само искаш да си такъв.

Фюри погледна навън през прозореца, а гневните думи, разменени между него и Зи, още кънтяха в съзнанието му също като онзи изстрел в пряката.

Направи услуга на всички и си тръгни, продължи Магьосника. Просто си върви, приятел.

Искаш да си герой? Направи така, че да не им се налага да се разправят с теб никога повече.