Свещена любов

32.

— Тази вечер? — попита Хекс. — Отиваш на север тази вечер?

Рив кимна и продължи да оглежда архитектурните планове за новия си клуб. Листовете хартия бяха опънати на бюрото му и покриваха всички други документи, намиращи се там.

Не. Не искаше точно това. Пространството беше прекалено открито. Искаше разпределение, съставено от безброй малки кътове, където посетителите можеха да потънат в сенките. Разбира се, имаше нужда от дансинг, но не с квадратна форма. Искаше нещо необичайно. Страховито. Загадъчно, заплашително и много елегантно. С атмосфера, напомняща за Едгар Алан По и Джак Изкормвача, но използваните материали щяха да бъдат никелиран хром и черно лъскаво стъкло. Викторианската епоха в съчетание със съвременна готика.

Този боклук пред него напомняше на всеки друг клуб в града.

Бутна чертежите настрани и погледна часовника си.

— Трябва да вървя.

Хекс скръсти ръце пред гърдите си и застана пред вратата на офиса.

— Не, няма да дойдеш.

— Държа.

— Дали не изживявам отново неприятен спомен? Не разигравахме ли същото по-миналата вечер? Както и около още сто други вечери преди това. Отговорът е „не“ и винаги ще остане такъв.

— Защо? — сопна се тя. — Така и не разбрах защо позволяваш на Трез да идва.

— С Трез е различно. — Рив облече самуреното си палто и отвори чекмеджето на бюрото. Новите два четирийсеткалиброви пистолета марка „Глок“ пасваха идеално в кобурите под костюма му.

— Знам какво правиш. С нея.

Рив замръзна на място. После продължи със заниманието си.

— Разбира се, че знаеш. Срещам се с нея, давам й парите и си тръгвам.

— Това не е всичко.

Той оголи кучешките си зъби срещу нея.

— Напротив, всичко е.

— Не е. Това ли не искаш да видя?

Рив изскърца със зъби и й отправи убийствен поглед от другия край на кабинета.

— Няма нищо за гледане. Точка по въпроса.

Хекс не отстъпваше често, но имаше достатъчно здрав разум да не продължава да го притиска. Въпреки гнева, четящ се в очите й, тя каза:

— Промените в графика не вещаят нищо добро. Тя обясни ли ти защо?

— Не. — Той тръгна към вратата. — Става дума за обикновен бизнес, както винаги.

— Това никога не е обикновен бизнес. Забравяш този момент.

Замисли се за всичките години, в които беше ангажиран с тази гадост, и за това, че бъдещето не обещаваше нищо различно.

— Много грешиш по въпроса за забравянето. Повярвай ми.

— Кажи ми, ако тя опита да те нарани, би ли я прострелял смъртоносно?

— Все едно не си ми задавала този въпрос.

Темата на целия разговор го караше да желае да одере кожата си и да я изпрати на химическо чистене. Това, че Хекс насочваше вниманието му към нещо, което той не желаеше да обмисля прекалено, беше абсолютно неприемливо.

Истината беше, че с някаква своя част харесваше онова, което вършеше веднъж месечно. И тази реалност бе абсолютно непоносима, когато бе в света, който обитаваше през повечето време, онзи свят, в който допаминът му позволяваше да съществува, един относително нормален и жизнен свят.

Тази малка частица грозота в сърцето му беше нещо, което със сигурност не възнамеряваше да споделя с никого.

Хекс сложи ръце на кръста си и вирна брадичка — типичната й поза, когато се караха.

— Обади ми се, когато приключиш.

— Винаги го правя.

Той събра чертежите, взе чантата си с вещи, необходими му за един ден и напусна офиса. Трез чакаше в бентлито и когато видя Рив, освободи шофьорското място.

Рив чу в главата си дълбокия и мелодичен глас на мавъра: Ще бъда там след половин час, за да огледам обстановката и да проверя бунгалото.

— Добре.

Кажи ми, че не си взимал медикаменти.

Рив го потупа по рамото.

— Не и през последния час. И, да, имам противоотрова.

Добре. Карай внимателно, загубеняко.

— Не, ще се целя в движещи се камиони и заблудени сърни.

Трез затвори вратата и отстъпи назад. Скръсти ръце пред масивния си торс и се усмихна леко, а белите му зъби се откроиха върху красивото мургаво лице. За миг зелените му като оливин очи проблеснаха — неговият еквивалент на намигане.

Ривендж потегли, доволен, че Трез му беше подкрепление. Мавърът и брат му Ай Ем можеха да се похвалят с колекция от трикове, способни да впечатлят дори един симпат. Все пак те бяха членове на кралското семейство на с’Хисбе на Сенките.

Рив погледна към часовника в колата. Трябваше да се срещне с Принцесата в един през нощта. Като се имаше предвид, че пътуването на север щеше да отнеме два часа, а сега беше единайсет и петнайсет, щеше да му се наложи да кара като прилеп, избягал от ада.

Замисли се за Хекс. Дори не искаше да знае откъде тя бе научила за секса… и се надяваше да продължи да уважава желанието му и да не се спотайва в сенките.

Тормозеше се, задето тя бе наясно, че той е чисто и просто една курва.

От една страна, Фюри не можеше да повярва, че думите „Аз съм девствен“ бяха излезли от устата му. От друга, се радваше, че ги беше изрекъл.

Нямаше представа какво мисли Кормия. Тя беше напълно притихнала.

Беше се отдръпнал достатъчно, че да прибере пениса си в панталона и да закопчае ципа, после оправи нейната роба, като съедини двете половини и закри красивото й тяло.

В настъпилата помежду им тишина той крачеше из стаята, като изминаваше разстоянието между вратата и насрещната стена и после обратно.

Очите й следяха всяко негово движение. Боже, за какво ли си мислеше?

— Предполагам, това няма никакво значение — заговори той. — Не знам защо изобщо го споменах.

— Как е възможно… Съжалявам. Не е уместно…

— Не, нямам нищо против да обясня. — Той млъкна, тъй като не беше сигурен дали тя е чела за миналото на Зейдист. — Положих клетва за въздържание, когато бях млад. За да направя себе си по-силен. И се придържах към нея.

Не съвсем, приятелю, припя Магьосника. Защо не й кажеш за онази уличница? Кажи й за проститутката, на която плати в „Зироу Сам“ и я отведе в тоалетната, но не можа да доведеш нещата докрай.

Колко типично за теб, да бъдеш така необикновен. Единственият покварен девственик на планетата.

Фюри спря пред нарисуваното на черната дъска. Беше съсипал всичко.

Взе парче тебешир и започна да рисува бръшлян първо върху краката.

— Какво правите? — попита тя. — Разваляте я.

О, скъпа, отговори Магьосника. Колкото и добре да рисува, повече го бива да унищожава.

Не след дълго прекрасното й тяло беше покрито с одеяло от бръшлянови листа. Когато свърши, той отстъпи от черната дъска.

— Веднъж опитах да правя секс. Не се получи.

— Защо не? — попита тя с напрегнат глас.

— Не беше както трябва. Не бях направил правилен избор. Спрях.

Тя замълча за кратко и после се надигна от масата.

— Точно както постъпихте сега с мен.

Той бързо се завъртя.

— Не, това не е…

— Вие спряхте, не е ли така? Избрахте да не продължите.

— Кормия, не защото…

— За коя се пазите? — В очите й се четеше огромно разочарование. — Или причината са фантазиите ви за Бела? Това ли ви спира? Ако е така, искрено съчувствам на Избраниците. Но ако въздържанието ви кара да сте така изолиран, тогава съчувствам на вас. Тази сила е лъжлива.

Тя беше права. Толкова беше права.

Кормия прибра косата си в кок, наблюдавайки го, горда като кралица, докато я захващаше с фиби на мястото й.

— Връщам се обратно в Светилището. Желая ви всичко най-добро.

Тя се обърна, а той се втурна след нея.

— Кормия, почакай…

Тя дръпна ръката си, когато той се опита да я хване.

— Защо да чакам? Какво точно ще се промени? Нищо. Вървете и бъдете с останалите. Ако можете. Ако не можете, трябва да отстъпите мястото си на друг, който да даде на расата ни нужната й сила.

Тя затвори вратата след себе си.

Застанал сам насред празната класна стая, докато смехът на Магьосника кънтеше в ушите му, той почувства, че светът около него се свива, така че миналото, настоящето и бъдещето започнаха да го задушават… превръщайки го в една от статуите в обраслата и мъртва градина на семейния му дом.

Тази сила е лъжлива…

В обгърналата го тишина той продължаваше да чува изречените от нея думи в главата си, отново и отново.