Свещена любов

57.

Повече от месец по-късно Кормия се събуди по начина, по който свикваше да посреща падането на нощта.

Фюри бе прилепен до нея и тя осезателно усещаше твърдата му като камък ерекция. Изглежда, още спеше и когато тя се превъртя по корем, за да му направи място, се усмихна, защото знаеше каква ще е реакцията му. Да, той беше върху нея за нула време с тежестта си, която я обгръщаше като плътно, топло одеяло…

Тя изстена, когато той влезе в нея.

— Ммм — прошепна той в ухото й. — Добър вечер, шелан.

Тя се усмихна, изви гръб и той влезе още по-дълбоко.

— Мой хелрен, в добро разположение ли си…

И двамата изпъшкаха при мощния му тласък, с който той проникна в самата й душа. Докато се движеше в нея бавно и сладостно и я захапваше леко с кучешките си зъби, двамата държаха ръцете си, преплели пръсти.

Още не бяха официално бракосъчетани, тъй като имаше много ангажименти покрай Избраниците, които искаха да видят що за свят е този. Но бяха заедно във всеки миг и Кормия не можеше да си представи как са живели разделени.

Всъщност имаше една вечер седмично, когато се разделяха за малко. Фюри посещаваше сбирките на Анонимните наркомани всеки вторник.

Спирането на червения дим беше тежко за него. Често ставаше напрегнат и очите му губеха фокус, но полагаше големи усилия да не се държи раздразнително. През първите две седмици страдаше от дневни изпотявания и макар вече да се разреждаха, на моменти кожата му ставаше свръхчувствителна.

И все пак не бе проявил слабост нито веднъж. Колкото и зле да се чувстваше, не се поддаваше. А беше спрял и алкохола.

За сметка на това правеха много секс. Което напълно я устройваше.

Фюри излезе от нея и я изтъркаля по гръб. После отново се намести в сърцевината й и я целуна настойчиво, а ръцете му обхванаха гърдите й и пръстите му милваха стегнатите й зърна. Тя се притисна към него, после плъзна ръце помежду телата им, обхвана ерекцията му и започна да го гали както той обичаше — от основата до върха, от основата до върха.

На бюрото мобилният му телефон иззвъня, но те не му обърнаха внимание. Тя се усмихна широко и го насочи обратно в себе си. Когато отново станаха едно, пожарът ги обхвана и ритъмът им стана настойчив. Вкопчена в издигащите се и спускащи се рамене на своя любим, тя беше отнесена надалеч от него, с него.

След като трескавата им възбуда отмина, тя отвори очи и срещна топлия жълт поглед, който я караше цялата да пламти.

— Обичам събуждането — каза той и я целуна по устата.

— Аз също…

Противопожарната аларма на стълбището се включи с пронизителен вой, който те караше да искаш да си глух.

Фюри се разсмя и се обърна настрани, като я притисна към гърдите си.

— Пет… четири… три… две…

— Прощааавайте! — извика Лейла от долната площадка.

— Какво беше този път, Избранице? — провикна се той в отговор.

— Бъркани яйца.

Фюри поклати глава и каза тихичко на Кормия.

— Аз пък си помислих, че са били препечените филии.

— Няма как. Тя счупи тостера вчера.

— Така ли?

Кормия кимна.

— Опита се да пъхне парче пица в него. И сиренето направи белята.

— Навсякъде ли потече?

— Навсякъде.

— Няма страшно, Лейла — извика той. — Може да почистиш тигана и да опиташ отново.

— От този тиган май вече нищо не става.

Фюри понижи глас.

— Въобще нямам желание да питам.

— Тия неща не са ли метални?

— Би трябвало.

— Най-добре да отида да помогна. — Кормия седна в леглото и извика: — Ей сега слизам, сестро. Две секунди.

Фюри я придърпа към себе си за целувка, после я пусна. Тя взе бърз душ, светкавично бърз, и излезе, облечена в широки джинси и една от ризите „Гучи“ на Фюри.

Може би поради всичките години, през които беше носила роби, не обичаше впити дрехи. Което напълно удовлетворяваше нейния хелрен, защото той я харесваше в своите дрехи.

— Този цвят много ти отива — промърмори той, докато тя сплиташе косата си.

— Харесваш бледолилаво значи? — извърна се към него тя и срещна блестящия му жълт поглед.

— О, да. Харесвам го. Ела тук, Избранице.

Тя постави ръце на кръста си, когато отдолу се разнесоха звуци от пиано. Което означаваше, че Селена е станала.

— Трябва да сляза долу, преди Лейла да е подпалила къщата.

Фюри се усмихна с онази усмивка, когато си я представяше много, много гола.

— Ела тук, Избранице.

— Какво ще кажеш да сляза и да се върна с храна?

Фюри с цялата си наглост отметна чаршафа и обхвана с ръце твърдия си, наедрял член.

— Само ти имаш онова, за което съм гладен.

Към хора от шумове, долитащ от долния етаж, се прибави и прахосмукачка, така че нямаше съмнение кой още е станал и се е разшетал. Амалия и Феония всеки ден хвърляха чоп коя да използва прахосмукачката „Дайсън“. Нямаше значение дали килимите в къщата на Ривендж имаха нужда от чистене или не, прахосмукачката постоянно работеше върху тях.

— Две секунди — каза тя, като добре знаеше, че ако влезе в обхвата на ръцете му, двамата отново ще се вкопчат един в друг. — После се връщам и можеш да нахраниш устата ми, ставали?

Масивното тяло на Фюри потрепна и той извърна очи към тавана.

— О, да, това е… О, да, това е много добър план.

От телефона му се разнесе припомнящо звънене и той със стон посегна към нощното шкафче.

— Добре, върви сега, че иначе няма да те пусна оттук още час. Или четири часа.

Тя се засмя и тръгна към вратата.

— Мили… Боже.

Кормия се обърна.

— Какво има?

Фюри бавно седна в леглото, като държеше телефона така, сякаш струваше далеч повече от четиристотинте долара, които бе платил за него предишната седмица.

— Фюри?

Той обърна екранчето към нея.

Съобщението беше от Зейдист: Роди се момиченце. Преди два часа. Нала. Надявам се вие да сте добре. Зи.

Тя прехапа устна и положи ръка върху рамото му.

— Трябва да отидеш в имението. Трябва да го видиш. Да ги видиш.

Фюри преглътна мъчително.

— Да. Не знам. Мисля, че разумното сега е… да не отивам там. С Рот можем да уговорим каквото трябва по телефона и… Да. По-добре да не ходя.

— Ще отговориш ли на съобщението?

— Да.

Той придърпа чаршафа нагоре и остана да се взира в телефона.

След миг тя каза:

— Искаш ли аз да го направя вместо теб?

Той кимна.

— Ако обичаш. Напиши го от името на двама ни.

Тя го целуна по върха на главата и после написа: Благославяме теб, твоята шелан и малкото ви. Духом сме с вас, изпращаме ви много обич. Фюри и Кормия.

На следващата вечер Фюри бе изкушен да пропусне сбирката на Анонимните наркомани. Силно изкушен.

И сам не знаеше кое го накара да отиде. Не разбра как стана.

Искаше единствено да си запали, за да не усеща болката. Но колко сбъркано бе да страда? Малкото на близнака му беше дошло на света живо и здраво, Зи вече беше баща, Бела бе преживяла раждането… Най-логичното беше той да е възторжен и облекчен. Та нали за това се бяха молили и той, и всички останали?

Без съмнение единствен той имаше тази ненормална реакция към събитието. Останалите в Братството сигурно вдигаха тостове за Зи и новородената му дъщеря и всякак глезеха Бела. Празненствата щяха да продължат със седмици и Фриц щеше окрилен да приготвя специалитети и да организира церемонии.

Фюри го виждаше като наяве. Главният вход на имението щеше да е украсен с лъскави драперии в зелено — родовия цвят на Зи — и тъмнолилаво — този на рода на Бела. На всяка врата щеше да виси венец от цветя, дори по дрешниците и килерите, като символ на това, че Нала успешно се е появила в отсамната страна. В камините дни наред щяха да горят ароматни дърва и да изпускат червени пламъци, за да е силна кръвта на малкото сладурче.

На двайсет и четвъртия час след раждането всички в къщата щяха да отнесат на гордите родители огромни панделки със семейните си цветове. Те щяха да бъдат завързани на люлката на Нала като символ на обещанията да й дават закрила в живота й. Щяха да тръгват от възглавничката, на която бе положена драгоценната й главица, и да се спускат до пода като буйна река от обич.

Нала щеше да получи в дар скъпоценни бижута, щеше да е увита в плюш и да е прегръщана от нежни ръце. Щеше да е почитана и благославяна като истинско чудо, каквото и беше, и раждането й щеше навеки да топли сърцата, които го бяха очаквали с надежда и страх.

Да… Фюри не знаеше какво го отведе в общинския център. Не знаеше какво му помогна да отвори вратата и да слезе в сутерена. Не знаеше какво го накара да остане.

Но знаеше, когато се върна при къщата на Ривендж, че не може да влезе вътре.

Седна в плетено кресло на задната тераса, под звездите. В съзнанието му нямаше нищо. И все пак имаше всичко.

По някое време се появи Кормия и положи ръка на рамото му, както правеше винаги, когато отгатваше, че е дълбоко замислен. Той целуна дланта й, после тя го целуна по устата и се прибра вътре, вероятно да се върне към чертежите за новия клуб на Ривендж.

Нощта беше тиха и много студена. От време на време се извиваше вятър и минаваше през върховете на дърветата, а есенните листа отговаряха с дружелюбно шумолене, сякаш радостни от вниманието.

В къщата зад себе си чуваше бъдещето. Избраниците протягаха ръце към новия за тях свят, научаваха неща за него и за себе си. Беше много горд с тях и наистина се чувстваше Примейл по древната традиция, в смисъл че би убил, за да защити жените си, и би сторил всичко за всяка от тях.

Но това беше бащинска любов. Любов като към спътница пазеше само и единствено за Кормия.

Фюри потърка гърдите си, оставил часовете да се нижат с тяхната си скорост и вятърът да вее със своята си мощ. Луната се издигна до върха на небето и започна да се спуска. Някой в къщата пусна оперна музика. Друг, слава богу, я смени с хип-хоп. Чу се течаща вода от душ. После шумът потъна в грохота на прахосмукачката. Отново.

Живот. В цялото му всекидневно величие.

И нямаше как да се възползваш от него, ако седиш неподвижно в сянката, все едно дали в прекия, или преносния смисъл, защото тогава се оказваш в капана на наркоманския мрак.

Фюри докосна протезата си. Беше изкарал дотук само с половин крак. А да живее до края на живота си без близнака и братята си… и с това щеше да се справи. Имаше много, за което да е благодарен, до голяма степен то щеше да го компенсира.

Нямаше винаги да се чувства тъй празен.

Някой в къщата отново пусна опера.

О, по дяволите. Този път — Пучини.

„Che Gelida Manina“.

От целия богат избор, който имаха, как можаха да се спрат тъкмо на арията, която гарантирано щеше да го накара да се чувства още по-зле? Господи, не беше слушал „Бохеми“, откакто… от цяла вечност. И звуците на тази тъй обичана мелодия така притиснаха гърдите му, че не можеше да диша.

Фюри се вкопчи в облегалките на креслото и понечи да стане. Просто не можеше да слуша тенора. Разкошният, богат глас му напомняше толкова много за…

От гората се появи Зейдист. Пееше.

Той пееше. Този тенор звучеше в ушите на Фюри, не компактдиск от къщата.

Гласът на Зи се извисяваше и утихваше, следвайки арията, докато той крачеше напред през тревата и с всяка идеално резонираща фраза се приближаваше все повече. Вятърът се превърна в негов оркестър и отвяваше неземните звуци от устата му над поляната и дърветата, над планината, та чак до рая, където единствено би могъл да се роди такъв талант.

Фюри се изправи и сякаш гласът на близнака му, а не собствените му крака го бяха вдигнали от креслото. Това беше благодарността, останала неизречена. Така изразяваше признателност за спасяването си и уважение към изживяния дотук живот. Беше ликуващият химн на горд баща, комуто липсваха думи да изрази своите чувства пред брат си и можеше да се изкаже единствено чрез музиката.

— О, по дяволите… Зи — прошепна Фюри сред целия този разкош.

Когато солото стигна зенита си и наситеният с емоции тенор прозвуча с цялата си мощ, от мрака изплуваха силуети и придобиха очертанията на всички членове на Братството. Рот. Рейдж. Бъч. Вишъс. До един бяха облечени в бели церемониални роби в чест на двайсет и четвъртия час от раждането на Нала.

Зейдист изпя последната изящна нота на арията, изправен точно пред Фюри.

Когато финалната фраза „Vi piaccia dir“24 отлетя в безкрайността, Зи вдигна ръка.

На вятъра се развя огромна панделка от сатен в зелено и златно.

Кормия се приближи точно в нужния момент. Ръката й, обгърнала кръста на Фюри, бе единственото, което го задържа прав.

Зейдист произнесе на Древния език:

— Ще почетете ли двамата раждането на дъщеря ми с цветовете на рода си и с обичта в сърцата си?

Зи се поклони дълбоко и подаде панделката.

Фюри пое развяващите се ленти от сатен и продума с дрезгав глас:

— За нас е чест да почетем с цветовете си раждането на твоята дъщеря.

Зи се изправи и беше трудно да се каже кой пристъпи пръв към другия.

Най-вероятно и двамата го направиха едновременно.

Никой не каза нищо, докато трая прегръдката им. Понякога думите бяха недостатъчни, чашките на буквите и черпаците на граматиката не можеха да поберат сърдечните чувства.

Братството заръкопляска.

Фюри хвана ръката на Кормия и я придърпа към себе си.

После се обърна към близнака си:

— Кажи ми, има ли тя жълти очи?

Зи се усмихна и кимна.

— Да, има. Бела казва, че прилича на мен… което значи, че прилича на теб. Ела да видиш дъщеричката ми, братко. Върни се, за да се запознаеш с племенницата си. Край люлката й има огромна празнина и искаме вие двамата да я запълните.

Фюри придърпа Кормия към себе си и остави ръката й да помилва гърдите му. Пое дълбоко дъх и обърна поглед към Зи.

— Това е любимата ми опера и любимата ми ария.

— Знам. — Зи се усмихна на Кормия и цитира началото: — „Колко е студена твоята ръчица, ще позволиш ли да я стопля?“ Сега и ти имаш ръчица, която да топлиш в своята.

— Същото може да се каже и за теб, братко.

— Самата истина. Благословена истина. — Зи стана сериозен. — Моля те… ела да я видиш… Но ела също да видиш и нас. Липсваш на братята. Липсваш на мен.

Фюри присви очи и изведнъж всичко се намести в ума му.

— Ти си бил, нали? Ти дойде при общинския център. Ти ме гледаше как седнах на люлката.

Зи промълви с пресекващ глас:

— Дяволски много се гордея с теб.

— Аз също — рече Кормия.

Колко съвършен бе този миг, помисли си Фюри. Пред него беше близнакът му, до него стоеше неговата шелан, а от Магьосника нямаше и помен.

Знаеше, че ще помни този момент на пълна хармония до последния си ден също тъй живо и ярко, както го изживяваше сега.

Фюри целуна продължително своята шелан по челото в знак на благодарност. После се усмихна на Зейдист.

— С удоволствие. Ще дойдем при люлката на Нала с удоволствие и почит.

— А панделките ви?

Той погледна към разкошно преплетените панделки в зелено и златно, символизиращи съюза му с Кормия. Внезапно тя го прегърна по-силно, сякаш помислила си точно същото.

А именно, че двете си отиваха идеално.

— Да, братко. Непременно ще дойдем с панделките си. — Той се вгледа дълбоко в очите й. — А пък ако има и време за церемония по съчетаването, би било прекрасно, защото…

Нататък думите му потънаха сред ръкопляскане и одобрителни възгласи от страна на Братството. Но Кормия схвана същественото. Никога не беше виждал на лицето на жена по-красива и широка усмивка от нейната, докато бе вперила очи в него.

Очевидно беше схванала какво имаше предвид той.

Ще те обичам вечно невинаги трябва да се каже гласно, за да се разбере.