Свещена любов

18.

Кормия не беше нито в стаята си, нито в банята.

Докато Фюри слизаше надолу към фоайето, за да я потърси, в ума му се оформи решение. Ако се натъкнеше на Рейдж, нямаше да задава въпросите, въртящи се в главата му. Проблемите с учениците или с лесърите вече не бяха негова територия и беше по-добре да приеме този факт.

Да получи отговори, отнасящи се до братята и трениращите, вече не беше негово право.

Делата му бяха свързани с Кормия. С нея и останалите Избраници. И беше крайно време да се представи достойно.

Фюри спря рязко, когато стигна до входа на трапезарията.

— Бела?

Съпругата на близнака му седеше на един от столовете с наклонена глава и с ръка върху корема. Дишаше задъхано.

Вдигна поглед към него и се усмихна немощно.

— Здравей.

О, боже.

— Здравей. Какво правиш?

— Добре съм. И преди да кажеш… че трябва да съм в леглото… тръгнала съм натам… — Тя насочи поглед към главното стълбище. — Само че в момента ми се струва малко далече.

От съображения за благоприличие Фюри много внимаваше да не търси целенасочено компанията на Бела извън общите хранения дори преди Кормия да беше дошла в къщата.

Сега обаче моментът не беше подходящ да демонстрира отчужденост.

— Защо да не те отнеса?

Последва мълчание и той се подготви за протестите й. Може би поне щеше да му позволи да я хване под ръка…

— Да, моля.

О… по дяволите.

— Виж ти, колко си разумна.

Той се усмихна, все едно че не беше напълно стъписан, и се доближи към нея. Стори му се лека като перце, когато я вдигна с една ръка през краката и с другата под гърба. Миришеше на рози и още нещо. Нещо… не съвсем редно, като че хормоните й се бяха разбушували заради бременността.

Може би кървеше.

— Как се чувстваш? — попита той с изненадващо спокоен глас, докато я носеше нагоре по стълбите.

— По същия начин. Уморена. Но бебето рита много, което е добре.

— Това е хубаво. — Той стигна до втория етаж и тръгна по коридора със статуите. Бела положи глава на рамото му и потръпна леко, а на него му се прииска да се затича.

Точно когато стигна до спалнята й, вратата в дъното на коридора се отвори. Кормия пристъпи и залитна с широко отворени очи.

— Би ли отворила вратата? — обърна се към нея той.

Тя веднага се забърза и я отвори широко. Отдръпна се и му направи път, за да може да влезе в стаята. Той отиде право до леглото и положи Бела сред чаршафите и завивките.

— Искаш ли нещо за ядене? — попита той, като правеше опит да не повдига въпроса за необходимостта от доктор Джейн.

Искрица от някогашния блясък се появи в очите й.

— Мисля, че именно там е проблемът. Ядох прекалено много. Опразних две кутии шоколадов сладолед.

— Добър избор, ако си решила да се поглезиш.

Той се опита да звучи съвсем естествено, като подхвърли:

— Какво ще кажеш да се обадя на Зи?

— За какво? Просто съм уморена. И преди да попиташ, не, но съм била на крак повече, отколкото ми е позволено. Не го тревожи. Добре съм.

Дори да беше така, той пак щеше да се обади на близнака си. Само че не пред нея.

Хвърли поглед през рамо. Кормия стоеше пред стаята — притихнала, облечена в роба фигура, с изписана тревога на красивото й лице.

Той се обърна отново към Бела.

— Какво ще кажеш за малко компания?

— Бих се радвала. — Тя се усмихна на Кормия. — Записах цял сезон от риалити шоуто „Проджект рънуей“ и точно се канех да го гледам. Искаш ли да се присъединиш?

Кормия срещна неговия поглед и очевидно прочете молбата в очите му.

— Не знам какво е това, но с удоволствие ще остана.

Тя влезе, а той хвана ръката й и прошепна:

— Ще повикам Зи. Ако забележиш, че не й е добре, набери звезда и буквата „З“ на телефона. Това е той.

Кормия кимна и промълви:

— Ще се погрижа за нея.

Той стисна леко ръката й и каза тихо:

— Благодаря.

След като се сбогува с тях, затвори вратата и се отдалечи на няколко метра по коридора, преди да набере номера на мобилния телефон на Зи. Вдигни, вдигни, вдигни…

Гласова поща.

По дяволите.

— Това не е той. Това не е той!

Застанал под дъжда в задънения край на улицата до „МакГрайдърс“, на господин Д. му се искаше да използва убиеца пред себе си вместо гърбица за убиване на скоростта насред „Трейд Стрийт“.

— Какъв ти е проблемът? — тросна му се лесърът и посочи цивилния вампир в краката си. — Това е третият за тази вечер. Не сме пленявали толкова за цяла година…

Господин Д. обърса острието на автоматичния си нож.

— Никой от тях не е онзи, който ни е нужен. Така че хващайте пътя или ще ви изям топките за вечеря.

Лесърът отстъпи назад, а господин Д. се наведе и разряза якето на цивилния. Мъжът беше в безсъзнание и в доста лоша форма, приличаше на захвърлен костюм, който плаче за химическо чистене.

Целият беше окървавен, а лицето му беше рана до рана и цялото отекло.

Докато ровеше за портфейла му, господин Д. нямаше как да не се съгласи с подчинения си за едно нещо, но го запази за себе си. Беше му трудно да повярва, че се добраха до трима за една вечер, а той пак беше готов да напълни гащите, сякаш е ял прекалено много сливи.

Работата беше там, че нямаше добри новини за Омега и сега дъното на неговите джинси беше на прицел.

— Отнесете го в къщата на „Лоуъл Стрийт“ — нареди той, когато светлосин ван, пълен с подкрепление, влезе в улицата. — Уведомете ме, щом дойде в съзнание. Ще видя дали може да ни каже нещо за онзи, когото издирваме.

— Както кажеш, шефе. — Шефе беше произнесено като „нещастнико“.

Господин Д. се замисли дали да не използва автоматичния си нож и да не одере проклетия мръсник на място. Но след като вече беше заклал един от убийците тази вечер, реши да сгъне острието и да прибере оръжието в джоба на якето си. Оредяването на редиците не беше желателно в момента.

— На твое място бих внимавал с обноските — измърмори.

Двама лесъри излязоха от микробуса и доближиха, за да приберат цивилния.

— Защо? Не сме в Тексас.

— Вярно е. — Господин Д. обездвижи главните мускулни групи на убиеца, сграбчи го за тестисите и усука на топка семейните му скъпоценности. Убиецът изкрещя като доказателство, че дори мъжът да е импотентен, слабото му място си оставаше най-добрият начин да привлечеш вниманието му.

— Въпреки това, не е нужно да си груб — прошепна господин Д., втренчен в изкривеното лице на другия. — Майка ти на нищо ли не те е научила?

Последвалият отговор можеше да е всичко — двайсет и втори псалм, виц за блондинка или списък с покупки. Толкова смисъл имаше в него.

Точно когато господин Д. отдръпна ръката си, всеки квадратен сантиметър от кожата му започна да го сърби.

Страхотно. Нощта ставаше все по-хубава.

— Приберете този — изкомандва господин Д. — После се върнете обратно тук. Не сме свършили за днес.

До момента, когато ванът потегли, той вече беше готов да трие тялото си с шкурка. Нетърпимият сърбеж означаваше, че Омега иска да го види, но къде, по дяволите, биха могли да се срещнат? Намираше се в центъра на града и най-близката собственост на Обществото на лесърите беше на десет минути с кола, а като се имаше предвид, че не носеше добри новини, едва ли и най-малкото закъснение бе уместно.

Господин Д. изтича до „Трейд Стрийт“ и огледа района за изоставени сгради. Реши, че не може да поеме риска за среща с Омега в никоя от тях. Бездомниците бяха навсякъде и в нощ като тази със сигурност търсеха къде да се приютят от бурята. Последното, от което се нуждаеше господин Д., бяха свидетели, били те наркомани, или пияници, особено с оглед на това, че щяха да му трият сол на главата.

Няколко пресечки по-нататък той се озова пред строителна площадка, оградена от триметрова ограда. Следеше издигането на сградата от предишната пролет. Първо от нищото беше изникнал скелетът. После стъкло беше облякло гредите и колоните като кожа. А след това беше изградена нервната система чрез монтирането на кабели и тръби. Бригадата беше спряла да работи нощем, което значеше, че бе открил точно каквото търсеше.

Господин Д. се засили и скочи, улови с две ръце горния ръб на оградата, после прехвърли тялото си над нея. Приземи се в клекнало положение и остана неподвижен.

Никой не се доближи към него, нито дотичаха кучета. Той угаси няколко покрити с решетки лампи със силата на волята си и се промъкна в сенките до вратата, която за късмет беше отключена.

Зданието миришеше на гипсова мазилка. Той влезе дълбоко навътре, а стъпките му отекваха наоколо. Разпределението беше като на стандартна офис сграда. Голямо открито пространство, което скоро щеше да се изпълни с прегради и бюра. Горките нещастници. Не би могъл да понесе работа на бюро. Първо, защото не го биваше с книгите, и второ, ако не виждаше небето, имаше чувството, че ще се разкрещи.

Когато се озова дълбоко във вътрешността на сградата, той падна на колене, свали каубойската си шапка и се подготви за наказанието.

Точно когато се разкриваше за своя господар, поредната буря напомни за приближаването си. Някъде из центъра на града удари гръм и после рикошира във високите сгради наоколо. Идеален момент. Пристигането на Омега прозвуча като поредната гръмотевица, когато господарят си проправи път в колдуелската действителност, изникващ от нищото, като че изскочил от езеро. При окончателното му идване близката околност потрепна и се намести обратно, сякаш бе от гума.

Бялата роба се отпусна около черното призрачно тяло на Омега и господин Д. се подготви да произнесе цяла реч на тема „правим, каквото можем“.

Но Омега заговори първи.

— Намерих онова, което ми принадлежи. Смъртта му беше начинът. Дай ми четирима от мъжете, осигури всичко необходимо и отиди в къщата да я подготвиш за ритуала по приемането.

Добре, но не точно това очакваше да излезе от устата на господаря му.

Господин Д. се изправи и извади телефона си.

— Имам група на трета улица. Ще им наредя да дойдат.

— Не, аз ще ги взема и ще пътуват с мен. Когато се върна в къщата, ти ще ми асистираш в онова, което ще се случи, и после ще отслужим ритуала.

— Да, господарю.

Омега протегна ръце, а ръкавите на бялата му роба се разпериха като криле.

— Ликувай, задето силата ни ще се увеличи десетократно. Синът ми се завръща у дома.

След тези си думи Омега се издигна и изчезна, а след отпътуването му на бетонния под падна свитък навита хартия.

— Син? — Господин Д. се чудеше дали е чул правилно. — Син?

Той се наведе и взе свитъка. Списъкът в него беше дълъг и донякъде потискащ, но не включваше нищо екзотично.

Евтини и лесни за доставяне неща. Евтини и достъпни. Което беше добре, защото портфейлът му застрашително изтъняваше.

Той прибра списъка в якето си и нахлупи каубойската шапка.

Син?

В другия край на града, в подземната клиника на Хавърс, Рив чакаше в кабинета за прегледи без каквото и да било търпение. Погледна часовника си за осемстотин и петдесети път и се почувства като автомобилен състезател, чийто екип от механици се състои от деветдесетгодишни.

Какво изобщо правеше тук? Допаминът вече действаше и паниката беше отшумяла. Чувстваше се нелепо с мокасините си „Бали“, висящи от кушетката за прегледи. Всичко беше нормално и под контрол. За бога, ръката му щеше да се излекува. Това, че ставаше бавно, вероятно означаваше, че има нужда да се храни. Бърз сеанс с Хекс и щеше да е като нов.

Така че наистина беше по-добре да си върви.

Единственият проблем се състоеше в това, че Хекс и Трез чакаха на паркинга. Ако не излезеше от тук с грижовно направена превръзка върху убожданията от игли, щяха да му сритат задника обратно вътре.

Вратата се отвори и влезе медицинска сестра. Жената беше облечена в бяла, пристегната в кръста престилка, бели чорапи и бели обувки с меки подметки, истинско олицетворение на професията, което бе в унисон със старомодните похвати и стандарти на Хавърс. Докато затваряше вратата, беше забила глава в медицинския му картон и въпреки че без съмнение четеше написаното там, той беше напълно наясно, че другата причина бе да не се налага да срещне погледа му.

Всички сестри се държаха така в негово присъствие.

— Добър вечер — заговори тя сковано, докато прехвърляше страниците. — Ще взема кръвна проба, ако не възразявате.

— Звучи добре. — Поне нещо се случваше.

Той съблече наполовина самуреното си палто и измъкна ръка от ръкава на сакото си, а тя се суетеше наоколо, като изми ръцете си и нахлузи ръкавици.

Никоя от сестрите не обичаше да си има работа с него. Беше въпрос на женска интуиция. Макар в картона му да не се споменаваше, че е наполовина симпат, те долавяха злото у него. Сестра му Бела и Мариса бяха единствените изключения, защото и двете умееха да пробудят добрата му страна. Държеше на тях и те го чувстваха. Колкото до останалата част от расата, анонимните индивиди не означаваха нищо за него и по-красивият пол някак го усещаше.

Сестрата се доближи до него с малък поднос с шишенца и гумен турникет и той нави ръкав. Тя действаше бързо и не каза нито дума, докато изтегляше кръвта, а после се отправи към вратата с възможно най-бърза крачка.

— Колко още трябва да чакам? — попита той, преди тя да е успяла да се измъкне.

— Пристигна спешен случай. Ще мине известно време.

Вратата се затвори с хлопване.

По дяволите. Не искаше да оставя клуба си без надзор цяла вечер. При отсъствието на Хекс и Трез… Да, това никак не беше добре. Ай Ем беше надежден, нямаше спор, но дори корави типове като него имаха нужда от подкрепление, когато се изправеха пред тълпа от четиристотин души, намиращи се под влияние на алкохол и наркотици.

Рив извади телефона си и набра Хекс. Поспори с нея около десет минути. Не беше забавно, но поне уби малко време.

Тя не се съгласи той да си тръгне, но поне прие с Трез да се върнат в клуба.

Разбира се, това стана едва когато той даде директна заповед на двамата поотделно.

— Хубаво — тросна се тя.

— Хубаво — отвърна той и сложи край на разговора.

Тикна телефона в джоба си. Изруга няколко пъти. Отново извади проклетото нещо и написа съобщение: Съжалявам, че съм такъв гадняр. Прости ми.

Точно когато го изпрати, от нея дойде друго съобщение: Умееш да си такъв гадняр. Закарах те там само защото ме е грижа за теб.

Нямаше как да не се засмее, особено след като тя написа още едно съобщение: Простено ти е, но все пак си гадняр.

Рив отново прибра телефона в джоба си и се озърна наоколо, като отбелязваше мислено шпатулите в стъкления буркан до умивалника, апарата за кръвно налягане, висящ на стената, и бюрото с компютъра в ъгъла. Беше идвал в това помещение и преди. Беше влизал във всички кабинети.

С Хавърс имаха отношения между пациент и лекар от доста време и това беше сложна работа. Ако някой се сдобиеше с доказателства, че наоколо има симпат, пък бил той и само наполовина такъв, по закон трябваше да докладва за него, с цел той да бъде отстранен от общността и пратен в колонията на север. А това би съсипало всичко. Така че всеки път, когато Рив посещаваше клиниката, се ровеше из мозъка на добрия доктор и отваряше, както обичаше да се изразява, личния си сандък на тавана на Хавърс.

Упражнението не беше много различно от изтриването на спомени в съзнанието на хората, но процесът беше по-дълбок. След като докараше доктора до транс, Рив изтегляше информацията за себе си и „състоянието“ си и Хавърс беше способен да го лекува адекватно, но без неприятните социални усложнения. Когато прегледът свършеше, Рив „опаковаше багажа си“ от мозъка му и прилагаше допълнителни мерки за сигурност, като го заключваше здраво в мозъчната кора на лекаря в очакване на следващия път.

Беше ли подло? Да. Имаше ли друга възможност? Не. Нуждаеше се от лечение. Не беше като Хекс, която успяваше да потиска потребностите си сама. Макар че един бог знаеше как го прави.

Рив се изправи. По гърба му пропълзя гъдел, инстинктите му изпращаха сигнал, подобен на звън от будилник.

Дланта му напипа бастуна и той слезе от леглото, приземявайки се на двата си безчувствени крака. Пътешествието до вратата изискваше три крачки, той сграбчи бравата и я натисна. Коридорът беше празен и в двете посоки. Далече вляво сестринският пост и чакалнята имаха делови вид както винаги. Вдясно имаше стаи за пациенти, а отвъд тях двойните врати водеха към моргата.

Никаква драма.

Да… Нямаше нищо не на място. Всеки от медицинския персонал се движеше с определена цел. Някой се закашля в съседния кабинет. Шумът от климатичната инсталация създаваше непрестанен тих фонов шум.

Той присви очи, изкушен да използва способностите си на симпат, но беше прекалено рисковано. Едва се беше стабилизирал.

Кутията на Пандора трябваше да остане затворена.

Върна се обратно в кабинета за прегледи, извади телефона си и започна да набира Хекс, за да я повика обратно в клиниката, но вратата се отвори, преди да е успял да се свърже.

Зет му Зейдист показа глава през вратата.

— Чух, че си тук.

— Здравей. — Рив остави телефона настрана и преглътна пристъпа на параноя, съпътстващ двойните дози. Това бе то, радостта от страничните ефекти.

По дяволите.

— Кажи ми, че не си тук заради Бела.

— Не. Тя е добре. — Зи затвори вратата и се облегна на нея, с което на практика ги заключи заедно вътре.

Очите на брата бяха черни. Което означаваше, че е вбесен.

Ривендж придърпа бастуна и го подпря пред себе си, в случай че му потрябваше. Той и Зи се разбираха добре, като се изключеха някои малки проблеми в началото на връзката му с Бела, но нещата винаги можеха да се променят. И като се имаше предвид мрачният му поглед, който като че идваше от вътрешността на крипта, явно беше станало точно това.

— Имаш нещо на ум ли? — попита Рив.

— Искам да ми направиш лична услуга.

Думата услуга вероятно не беше използвана на място.

— Казвай.

— Искам да престанеш да търгуваш с близнака ми. Ще му спреш доставките. — Зи опря ръце на кръста си. — Ако не го направиш, ще се погрижа да ти е невъзможно да продаваш нещо повече от сламки за коктейли в твоята дупка.

Рив почука с края на бастуна си по масата за прегледи и се почуди дали Зейдист би променил тона си, ако знаеше, че приходите от клуба спасяват брата на неговата шелан от колонията за симпати. Зи беше наясно какъв е, но си нямаше и представа за игрите на Принцесата.

— Как е сестра ми? — попита Рив провлечено. — Добре ли се справя? Спокойна ли е? Това е важно за нея, нали? Да не й се причиняват излишни тревоги.

Очите на Зейдист се присвиха до цепки, а обезобразеното му лице беше като извадено от нечий кошмар.

— Не мисля, че искаш да се стига дотам.

— Ако навредиш на бизнеса ми, ще има последствия и за нея. Повярвай ми. — Рив задържа бастуна си в изправена позиция. — Близнакът ти е възрастен мъж. Ако имаш проблеми с порока му, може би трябва да говориш с него.

— Ще се разбера с Фюри. Но искам думата ти. Не му продавай повече.

Рив се загледа в бастуна си, застанал във въздуха в перфектен баланс. Отдавна беше намерил покой в бизнеса си, без съмнение, с помощта на природата си на симпат. Беше превърнал в морален императив необходимостта да се възползва от слабостта на другите. Оправдаваше търговията си с наркотици с факта, че изборът на клиентите му няма нищо общо с него. Ако съсипваха живота си заради продаваното от него, това беше тяхно собствено право, при това не много различно от други социално приемливи начини, по които околните се самоунищожаваха. Като например да се тъпчат с храна, докато си докарат сърдечно заболяване заради рекламите на „Макдоналдс“. Или да се напиват, докато не стигнат до чернодробна недостатъчност, благодарение на добрите хора, произвеждащи бира. Или да залагат на хазарт, докато не загубят къщите си.

Наркотиците бяха стока, а той беше бизнесмен и зависимите щяха да намерят унищожението си някъде другаде, ако неговите врати се затвореха. Най-доброто, което можеше да стори, беше да се убеди, че боклукът, купен от него, няма опасни примеси и чистотата му е постоянна, за да могат да премерят правилно дозите си.

— Искам думата ти, вампире — настоя Зейдист.

Рив погледна към ръкава, покриващ лявата му ръка, и се замисли за изражението на Хекс, когато видя какво си е причинил. Странен паралел. Това, че неговата гадост му беше предписана, не означаваше, че не може да злоупотребява с нея.

Рив вдигна очи, после затвори клепачи и спря да диша. Простря се във въздуха между себе си и брата и проникна в съзнанието му. Да… зад гнева му се криеше същински ужас.

И спомени… за Фюри. Случка от преди време… около седемдесет години… смъртно легло. Това на Фюри.

Зи увиваше близнака си с одеяла и го прибутваше към горящия огън. Беше разтревожен… За първи път, откакто беше загубил душата си поради робството, гледаше на някого със загриженост и жалост. Попи горящото от температура чело на Фюри, взе оръжието си и тръгна.

— Вампире… — измърмори Рив — виж ти колко грижовен си бил.

— Разкарай се от проклетото ми минало.

— Ти си го спасил, нали? — Рив отвори очи. — Фюри е бил болен. Отишли сте при Рот, защото не е имало къде другаде да идете. Злодеят в ролята на спасител.

— За твоя информация съм в ужасно настроение, а ти ме караш да освирепявам.

— Така сте се озовали в Братството. Интересно.

— Искам думата ти, Гълтачо на грехове. Не отегчителни приказки.

Движен от нещо, което не искаше да назове, Рив положи ръка на сърцето си. Произнесе ясно на Древния език:

— Тук ти давам клетвата си. Никога вече родният ти брат близнак няма да излезе от моето заведение с наркотици у себе си.

По белязаното лице на Зейдист проблесна изненада. После кимна.

— Казват никога да не вярваш на симпат. Ще заложа на онази половина от теб, която те прави брат на моята Бела. Разбираш ли ме?

— Добър избор — промърмори Рив и свали ръката си. — Защото именно с тази половина дадох обещанието. Кажи ми нещо. Как ще се увериш, че не купува от друг?

— Честно казано, нямам представа.

— Късмет тогава.

— Ще ми е нужен. — Зейдист тръгна към вратата.

— Зи?

Братът хвърли поглед през рамо.

— Долавял ли си лоши вибрации тази вечер?

Зи се намръщи.

— Да, но къде му е новото на това? Не съм долавял добри от бог знае колко време.

Вратата се затвори, а Рив отново сложи ръка на сърцето си. Проклетото нещо блъскаше като лудо без видима причина. Вероятно беше добре, че щеше да го види лекар. Без значение колко време щеше да отнеме.

Експлозията разтърси клиниката с тътен, подобен на гръмотевица.