Свещена любов

56.

Скрайб Върджин имаше проблеми с контрола.

Което не беше нещо лошо за една богиня, сътворила цял свят в света, история в рамките на вселенската история.

Наистина. Никак не беше лошо.

Може би дори бе нещо добро… в крайна сметка.

Скрайб Върджин се понесе над земята към тайното кътче в частната си обител и с мисълта си отвори двойната врата. Отвътре се изсипа лека мъгла и като вятър изду сатенената й роба. При утаяването й се видя дъщеря й Пейн, чието силно тяло бе застинало безжизнено във въздуха.

Пейн бе същата като баща си — агресивна, пресметлива и пълна с мощ.

Опасна.

Сред Избраниците не бе имало място за жена като Пейн. Не бе имало място за нея и в света на вампирите. И в името на всеобщата безопасност Скрайб Върджин бе изолирала тук дъщеря си, която не пасваше никъде.

Имай вяра в сътвореното от теб.

Думите на Примейла отекваха в съзнанието й още от мига, в който ги бе изрекъл. И те изваждаха наяве истина, погребана дълбоко под съкровените мисли и страхове на Скрайб Върджин.

Животът на мъжете и жените, които тя бе създала от биологичния запас със силата на волята си, благодарение на еднократно дадения й дар, не можеше да бъде систематизиран по рафтове като книгите в библиотеката на Светилището. Вярно, редът бе нещо привлекателно с оглед на сигурността и безопасността, произтичащи от него. Ала природата и същността на живите създания беше объркана и непредсказуема и не се поддаваше на подвързване.

Имай вяра в сътвореното от теб.

Скрайб Върджин можеше да види много предстоящи събития, цял низ от победи и трагедии, но те бяха просто зрънца пясък на обширен бряг. Нямаше поглед към по-широките рамки на съдбата. Тъй като бъдещето на расата, родена от нея, бе твърде тясно свързано със собствената й съдба, не беше по силите й да знае дали нейния народ го чака разцвет или гибел.

Единствената й власт беше над настоящето и Примейлът бе прав. Обичните й чеда не живееха добре и ако нещата си останеха такива, скоро щяха напълно да изчезнат.

Промяната беше единствената им надежда за бъдещето.

Скрайб Върджин повдигна черната качулка на главата си и я остави да падне назад. Протегна ръка и прати топъл поток от молекули през неподвижния въздух към дъщеря си.

Белезникавите като лед очи на Пейн, толкова подобни на тези на близнака й Вишъс, рязко се отвориха.

— Дъще — промълви Скрайб Върджин.

Отговорът не я изненада.

— Майната ти.