Свещена любов

8.

Сред проблемите на срама беше, че всъщност той не те правеше по-нисък или по-тих, нито по-малко забележим. Само ти се възприемаш така.

Фюри се изправи в двора на имението и се загледа в извисяващата се пред него фасада на дома на Братството. Беше мрачно сива, с безброй тъмни прозорци и напомняше закопан до врата гигант, недоволен от това, че е засипан с пръст.

Не беше готов да влезе в къщата, както и тя не беше готова да го приеме.

Усети повей и погледна на север. Нощта беше типична за август в северната част на щата Ню Йорк. Наоколо все още беше лято, дърветата бяха отрупани с листа, фонтанът работеше, а от двете страни на входа имаше насадени цветя. Въздухът обаче беше различен. Малко по-сух. И малко по-хладен.

Сезоните също както и времето бяха непреклонни в хода си.

Не че в това имаше нещо лошо. Сезоните отмерваха хода на времето. Точно както часовниците и календарите.

Остарявам, помисли си той.

Съзнанието му се впусна в посока, по-неприятна от ритането по задника, което вероятно го очакваше в къщата, и той премина през вестибюла, за да се озове във фоайето.

Гласът на кралицата прозвуча от билярдната зала, съпроводен от мекото потракване на топките и няколко глухи почуквания с щеката. Последва смях и ругатня с бостънски акцент, което означаваше, че Бъч, иначе способен да победи всеки в къщата, беше загубил от Бет. Отново.

Заслушан в тях, Фюри не можеше да си припомни последния път, когато беше играл билярд или просто беше прекарвал време с братята. Дори да се случеше, не се отпускаше напълно. Никога не го правеше. За него животът беше монета, на която от едната страна имаше нещастие, а на другата — предстоящо нещастие.

Нужна ти е нова цигара, приятел, изръмжа Магьосника. А още по-добре би ти дошла цяла бала. Това няма да промени факта, че си нещастен глупак, но пък увеличава шансовете ти да запалиш леглото, когато загубиш съзнание.

Фюри реши, че ще може да се справи с мъмренето, и тръгна нагоре. Ако имаше късмет, вратата на Рот щеше да е затворена.

Но не беше и кралят седеше на бюрото си.

Рот вдигна поглед от лупата, която държеше над някакъв документ. Дори през слънчевите очила се виждаше, че е бесен.

— Очаквах те.

В главата на Фюри Магьосника развя черната си роба и се настани на шезлонг, застлан с човешка кожа. Заменям кралството си за пуканки и ментови бонбони. Това ще бъде зрелищно.

Фюри влезе в кабинета, като очите му едва забелязваха сините стени, кремавата копринена дамаска на диваните и бялата мраморна рамка на камината. Носещата се във въздуха миризма на лесър му подсказа, че Зейдист е бил тук.

— Предполагам, че Зи вече е говорил с теб — подхвана той, защото нямаше смисъл нещата да не се наричат с истинските им имена.

Рот остави лупата и се изтегна зад бюрото си в стил Луи XIV.

— Затвори вратата.

Фюри затвори двойната врата.

— Искаш ли аз да говоря първи?

— Не, вече достатъчно си говорил. — Кралят вдигна масивните си ботуши и ги стовари върху деликатното бюро. Те се приземиха на плота като гюлета. — Много говориш.

Фюри зачака изброяването на провалите му от учтивост, а не от любопитство. Отлично знаеше в каква ситуация е: търсеше си смъртта навън, беше приел ролята на Примейл, но не завършваше церемонията, взимаше прекалено много участие в живота на Зи и Бела, не обръщаше достатъчно внимание на Кормия, пушеше непрекъснато…

Фюри насочи цялото си внимание към краля и зачака глас, различен от този на Магьосника, да изреди паденията му.

Но не се случи нищо такова. Рот не каза абсолютно нищо.

Което явно означаваше, че проблемът е толкова очевиден, та псе едно да сочиш избухваща бомба и да кажеш: Колко е шумна. Сигурно ще остави пукнатина на пътя, нали?

— Всъщност, размислих — рече Рот. — Ти ми кажи какво да правя с теб. Какво, по дяволите, да те правя?

Фюри не отговори и Рот измърмори:

— Нямаш ли отговор? И ти ли не знаеш какво трябва да се направи?

— Мисля, че и двамата знаем какъв е отговорът.

— Не съм толкова сигурен. Ти как мислиш, че трябва да постъпя?

— Изключи ме от дежурствата за известно време.

Отново настана мълчание.

— Това ли решаваме да направим? — попита Фюри. Наистина имаше нужда да си запали една.

Двата ботуша на Рот се опряха при пръстите.

— Не знам.

— Това означава, че искаш да се бия? — Такъв изход би бил по-добър, отколкото изобщо можеше да се надява. — Ще ти дам думата си…

— Майната ти. — Рот скочи рязко и заобиколи бюрото. — Казал си на близнака си, че се прибираш тук, но се обзалагам, че си отишъл да се видиш с Ривендж. Обещал си на Зи да спреш тази история с убийците и не го направи. Обяви, че ще станеш Примейл, а не си такъв. Разправяш как се прибираш в стаята си да поспиш, но всички знаем какво правиш там. Наистина ли очакваш да приема думата ти за нещо?

— Кажи ми какво искаш да направя.

Зад очилата бледите и нефокусирани очи на краля търсеха отговор.

— Не съм сигурен, че принудително отстраняване и терапия биха ти помогнали, защото не би направил нито едно от двете.

Смразяващ страх се промъкна като мокро куче в душата на Фюри.

— Ще ме изхвърлиш ли?

Беше се случвало в историята на Братството. Не често. Но се беше случвало. Сети се за Мърдър… Да, той беше последният изритан.

— Не е така просто — отговори Рот. — В какво положение би поставило това Избраниците? Примейлът винаги е бил член на Братството, и то не само заради потеклото си. А и Зи не би го приел добре, въпреки че в момента ти е много ядосан.

Страхотно. Спасителната му мрежа бе това, че трябваше да предпазят близнака му от полудяване и да осигурят на Избраниците мъжката им курва.

Кралят отиде до прозореца. Навън дърветата се поклащаха от излезлия вятър.

— Ето какво мисля. — Рот повдигна очилата от носа си и потърка очи, като че имаше главоболие. — Трябва…

— Съжалявам — каза Фюри, защото това беше единственото, което можеше да предложи.

— Аз също. — Рот остави очилата да се настанят на мястото си и поклати глава. Върна се при бюрото и седна. Челюстта му беше стегната също както и раменете. Отвори едно чекмедже и извади черен кинжал.

Този на Фюри. Онзи, който беше оставил в пряката.

Явно Зи беше намерил проклетото нещо и го беше донесъл у дома.

Кралят завъртя оръжието в ръката си и прочисти гърло.

— Дай ми и другия. Отстранен си за постоянно. Дали ще се видиш с психотерапевт или не, и как вървят нещата с Избраниците, не е моя работа. Няма да ти давам съвети, защото истината е, че ще направиш каквото решиш. Нищо, за което настоявам или моля, няма да промени това.

Сърцето на Фюри спря за миг. Сред всички варианти, преминали през главата му, за това, как би протекла тази конфронтация, нямаше такъв, при който Рот просто се оттегля.

— Все още ли съм един от братята?

Кралят се загледа в кинжала и това даде на Фюри отговора от три думи — само по име.

Някои неща нямаше нужда да бъдат произнасяни на глас, нали така?

— Ще говоря със Зи — измърмори кралят. — Ще кажем, че излизаш в отпуск. Вече няма да се биеш и няма да присъстваш на събранията.

Фюри се почувства, сякаш падаше от сграда и току-що бе видял името си изписано на паважа долу.

Вече нямаше предпазни мрежи. Нямаше обещания за нарушаване. Занапред кралят щеше да го приема като нещо отделно от всички тях.

Хиляда деветстотин трийсет и втора, помисли си. Беше останал в Братството само седемдесет и шест години.

Вдигна ръка към гърдите си, обхвана с длан дръжката на втория кинжал, извади оръжието с едно движение и го остави върху светлосиньото бюро.

Поклони се на краля си и напусна, без да каже нито дума.

Браво, извика Магьосника. Колко жалко, че родителите ти са мъртви, приятелю. Биха се насладили на този миг на слава. Я почакай, защо да не ги върнем?

В съзнанието му се явиха два образа — на баща му, изгубил съзнание в стая, пълна с празни бутилки от бира, и на майка му, легнала на леглото с лице, извърнато към стената.

Фюри се прибра в стаята си, извади запасите си, сви си цигара и я запали.

След случилото се тази вечер и с Магьосника, чийто нетърпим глас отекваше в главата му, той или трябваше да пуши, или да крещи. Така че реши да пуши.

В другия край на града Хекс не беше никак щастлива, докато придружаваше Ривендж през задния изход на „Зироу Сам“ до бронираното му бентли. Рив не изглеждаше по-добре, отколкото тя се чувстваше. Шефът й представляваше мрачна тъмна сянка в дългото си кожено палто, докато се движеше бавно по алеята.

Тя отвори за него вратата на шофьора и го изчака да се настани на седалката с помощта на бастуна си. Въпреки двайсет градусовата температура на нощта, той пусна отоплението и придърпа яката на палтото си по-високо към врата — знак, че последната доза допамин спира да действа. Винаги отиваше, без да е приемал медикаменти. Иначе не беше безопасно.

Така или иначе, не беше безопасно.

През всичките двайсет и пет години тя беше настоявала да го придружава за подкрепа при посещенията на изнудвачката му, но той винаги я отрязваше и затова се научи да си държи устата затворена. Цената на мълчанието й обаче беше лошото настроение.

— След това в тайната си квартира ли ще отидеш?

— Да.

Тя затвори вратата и остана загледана в него, докато потегляше. Не й казваше къде се провеждат срещите, но тя знаеше приблизителното местоположение. Джипиес системата в колата показваше, че се движи към северната част на щата.

Боже, мразеше онова, което му се налагаше да върши.

Благодарение на грешка, допусната от нея преди две и половина десетилетия, на Рив му се налагаше да се превръща в курва всеки първи вторник от месеца, за да ги защити.

Принцесата симпат, която обслужваше, беше опасна. И ненаситна за него.

В началото Хекс беше очаквала, че двамата ще бъдат набелязани за депортиране към колонията на симпатите. Но кучката се беше оказала по-хитра. Ако ги бяха заточили, щяха да са късметлии да оцелеят и шест месеца въпреки силата си. Мелезите не можеха да се мерят с чистокръвните, а и Принцесата беше омъжена за собствения си чичо.

А той беше най-жадният за власт и притежания деспот, който някога се бе раждал.

Хекс изруга. Нямаше представа защо Рив не я бе намразил и не можеше да си представи как успяваше да понесе такъв секс. Но имаше чувството, че именно тези нощи бяха причината той да се грижи така добре за момичетата си. За разлика от обикновения сводник, той отлично разбираше какво изпитват проститутките. Знаеше точно какво е да легнеш с някого, когото не желаеш, само защото притежава нещо, което ти е нужно. Било то пари или мълчание.

Хекс продължаваше да търси изход, но ситуацията беше още по-нетърпима заради това, че Рив беше спрял опитите си да се освободи. Смятаното някога за кризисна ситуация сега вече беше новата реалност. Две десетилетия по-късно той все още правеше секс, за да ги защити, и все така вината беше на Хекс. Всеки първи вторник от месеца той отиваше да стори нещо немислимо с някого, когото мразеше… това беше животът им.

— По дяволите — каза тя на празната улица. — Кога ще се промени това?

Единственият отговор, който получи, беше порив на вятъра, запратил в нейна посока страници от вестник и найлонови торбички.

Когато влезе обратно в клуба, очите й се настроиха към примигването на лазерите, ушите й поеха откачената музика, а кожата й регистрира леко понижаване на температурата.

ВИП зоната беше относително спокойна, имаше само постоянни клиенти, но тя размени погледи с двамата охранители, които й кимнаха, за да покажат, че е чисто. Огледа момичетата, обслужващи сепаретата. Наблюдаваше сервитьорките, разтоварващи подносите си, сервирайки поредното питие. Провери нивото на алкохола в бутилките зад ВИП бара.

Когато стигна до велуреното въже, огледа тълпата в основната част на клуба. Танцуващото множество се движеше като неспокоен океан — надигаше се, спускаше се, разделяше се и пак се събираше. Новосформиращи се двойки и тройки се въртяха по периферията, лазерите отскачаха от засенчени лица и тела, слети в едно.

Тази вечер заведението беше сравнително слабо посетено, но с напредването на седмицата посетителите се увеличаваха, за да достигнат максималния си брой в събота. За нея като шеф на охраната петъците бяха най-натоварени, тъй като всички идиоти изпускаха парата от тежката работна седмица, като взимаха прекалено много наркотици, като или предозираха, или започваха свади.

Независимо от деня обаче, като се имаше предвид, че различните видове зависимости носеха основните приходи на клуба, проблеми можеха да възникнат във всеки един момент всяка нощ.

Хубавото беше, че работата й харесваше. Рив се занимаваше с продажбата на наркотици, алкохол и жени, управляваше флотата си от букмейкъри за спортни залагания, свързани с мафията във Вегас, и поемаше множество специални поръчки от типа „принудително наказание“. Нейната грижа бе всичко в клуба да бъде под контрол и бизнесът да върви с възможно най-малък контакт между полицията и постоянните посетители.

Точно се канеше да отиде и да провери долния етаж, когато забеляза, че на входа се появиха онези, които наричаше „момчетата“.

Отстъпи назад в сянката и проследи с поглед как тримата млади вампири се приближиха към ВИП зоната, преминаха отвъд велуреното въже и се насочиха към задната част. Винаги сядаха на масата на Братството, ако беше свободна. Правеха го или по стратегически причини, тъй като тя се намираше близо до изхода за евакуация, или им беше наредено от съответните висшестоящи да сядат там и да се държат прилично.

Под „висшестоящи“ имаше предвид краля Рот.

Да, момчетата не приличаха на средностатистическите наперени младежки компании, каза си тя, докато те се настаняваха. По много причини.

Онзи с разноцветните очи настървено търсеше върху коя мадама да се приземи и верен на себе си, след като поръча бира „Корона“, се насочи към общата част на клуба да се огледа за обект. Червенокосият остана, което също не беше изненада. Той беше съвършеният бойскаут, праволинеен като чертожна линия. Това събуждаше подозренията й и я караше да се чуди какво ли се криеше под имиджа му на примерен младеж.

От тримата обаче истинският проблем представляваше немият. Казваше се Терър, известен още като Джон Матю, и кралят му беше настойник. А това, що се отнасяше до Хекс, превръщаше хлапето в скъп порцелан, озовал се в съблекалнята на бейзболисти. Случеше ли му се нещо, с клуба беше свършено.

Хлапето наистина се беше променило през последните няколко месеца. Беше го виждала като претранс, съвсем мършав и слаб, напълно уязвим, но сега беше наистина едър мъж… А големите мъже създаваха ядове, ако решаха да развъртят юмруци. Засега Джон се придържаше към стила „седя и наблюдавам“. Очите му бяха прекалено стари за това младо лице и издаваха, че е преминал през гадни неща. И именно тези гадни неща наливаха масло в огъня, когато някой си изпуснеше нервите.

Онзи с разноцветните очи на име Куин, син на Лохстронг, се върна с две навити блондинки, които очевидно бяха избрали цвета на дрехите си така, че да подхожда на коктейлите им „Космополитен“ — и двете бяха облечени оскъдно в розово.

Рижият, Блейлок, не беше много ентусиазиран, но това не беше проблем, защото Куин имаше ентусиазъм и за двамата. Би му стигнал и за Джон Матю, но той не се включваше в играта. Поне Хекс не го беше виждала.

След като приятелите на Джон изчезнаха към дъното с дашните момичета, Хекс се приближи към него без особена причина. Той се напрегна, когато срещна погледа й, но той винаги правеше така и също така винаги я наблюдаваше. Когато си шеф на охраната, повечето посетители обичат да знаят къде си.

— Как е? — попита тя.

Той повдигна рамене и започна да си играе с бутилката „Корона“. Със сигурност му се иска да имаше етикет, който да чопли, помисли си тя.

— Имаш ли нещо против да те попитам нещо?

Той ококори леко очи, но отново вдигна рамене.

— Защо никога не ходиш отзад с момчетата? — Не беше нейна работа, разбира се, и още по-важно, не знаеше защо я интересува. Майната му… Може би беше свързано с това, че бе първият вторник от месеца. Мъчеше се да се отърве от собствените си мисли. — Момичетата те харесват — побърза да добави. — Виждала съм как те оглеждат. И ти ги гледаш, но винаги оставаш тук.

Джон Матю така се изчерви, че тя можеше да види руменината му въпреки слабото осветление.

— Да не си вече обвързан? — промърмори, обзета от още по-силно любопитство. — Кралят избрал ли ти е жена?

Той поклати глава.

Добре, трябваше да го остави на мира. Горкото момче беше нямо. Как очакваше да й отговори?

— Искам си питието веднага! — прогърмя нечий мъжки глас въпреки силната музика и Хекс се озърна. Две сепарета по-нататък някакъв наежен фукльо се държеше агресивно със сервитьорката и явно се канеше да се покаже като пълен простак.

— Извини ме — обърна се Хекс към Джон.

Гръмогласният нахалник се протегна и дръпна полата на сервитьорката, а горкото момиче залитна, не успя да удържи подноса си и коктейлите се разлетяха наоколо.

— Казах да ми дадеш питието веднага.

Хекс застана зад сервитьорката и я задържа на крака.

— Не си прави труда. Той си тръгва.

Мъжагата скочи от мястото си и се изправи пред нея в пълния си ръст от сто деветдесет и пет сантиметра.

— Така ли?

Хекс се доближи до него, докато гърдите й не се опряха в ребрата му. Закова поглед в него, а способностите й на симпат напираха да се проявят, но тя се концентрира върху металните шипове, впити в бедрата й. Черпейки сила от болката, която сама си причиняваше, тя успяваше да пребори природата си.

— Тръгваш си веднага — заговори тя меко, — или аз ще те извлека за косата.

Дъхът на мъжа беше като престоял сандвич с риба тон.

— Мразя лесбийки. Винаги си мислите, че сте по-корави, отколкото сте в действителност.

Хекс сграбчи мъжа за китката, завъртя го в кръг и опря ръката му в средата на гърба. После го подсече с крак в глезените и той изгуби равновесие. Просна се като говежди бут върху килима и задъхано изруга.

Тя бързо се наведе, хвана намазаната му с гел коса с едната си ръка, а с другата яката на сакото му. Докато го влачеше към страничния изход, постигаше няколко неща едновременно: правеше сцена, упражняваше насилие и побой, и увеличаваше риска от сбиване, ако приятелчетата му от Лигата на дръвниците решаха да се намесят. От време на време трябваше да прави шоу. Всички привилегировани мръсници във ВИП зоната гледаха, а също така и нейните биячи, които бяха с избухлив нрав, както и работещите момичета, повечето с проблеми с овладяването на гнева по разбираеми причини.

Понякога й се налагаше да си цапа ръцете, за да поддържа реда.

И предвид продукта за коса, използван в изобилие от този устатко, трябваше добре да ги измие, когато свършеше с него.

Щом стигна до страничния изход в съседство с масата на Братството, тя се спря да отвори вратата, но Джон стигна до нея пръв. Като същински джентълмен той я отвори със замах и я задържа с дългата си ръка.

— Благодаря — каза тя.

Отвън тя метна устатия загубеняк по гръб и пребърка джобовете му. Той лежеше и мигаше като уловена риба на дъното на лодка. Обискът беше още едно нарушение от нейна страна. Имаше властта на полицай на територията на клуба, но улицата технически беше собственост на общината. В този случай обаче нямаше значение къде прави претърсването. Беше си незаконно, ако нямаше сериозни основания да го подозира в притежание на наркотици или скрито оръжие.

Според закона не можеше да преравяш джобовете на някого само защото е тъпанар.

О… Това беше един от случаите, в които инстинктът й се отплати. В съседство с портфейла му откри добър запас от кокаин, както и три таблетки екстази. Поклати целофанените торбички пред погледа на мъжа.

— Мога да ти уредя арест. — Той започна да заеква и тя се усмихна. — Да, да, не са твои. Не знаеш как са се озовали у теб. Невинен си като двегодишно дете. Но погледни над тази врата.

Мъжът не реагира достатъчно бързо, тя хвана здраво брадичката му и извъртя лицето му в желаната посока.

— Виждаш ли мигащото червено око? Това е охранителна камера. Така че този боклук… — Тя приближи пакетчетата към камерата, после отвори портфейла. — … Тези два грама кокаин и три таблетки екстази, появили се от горния джоб на сакото ти, господин… Робърт Финли… са дигитално документирани. Я виж ти! Имаш две красиви дечица. Биха предпочели утре да закусват с теб, а не да се хранят с бавачката, докато жена ти се опитва да те измъкне от затвора.

Тя прибра портфейла обратно в сакото му и задържа наркотиците.

— Предлагам да решим проблема, като поемем в различни посоки. Никога вече не идвай в моя клуб. А аз няма да пратя миниатюрните ти топки в затвора. Какво ще кажеш? Сделка или не?

Докато той размишляваше дали да приеме предложението на банката, или да отвори друга кутия, Хекс се изправи и отстъпи леко назад, за да може да замахне с крак, ако се наложеше. Не мислеше, че ще се стигне дотам. Телата на хората, възнамеряващи да се съпротивляват, бяха напрегнати, а погледите им — остри. Устаткото беше съвсем отпуснат и очевидно егото му се беше изпарило.

— Върви си у дома — нареди му тя.

И той я послуша.

Докато се отдалечаваше тромаво, Хекс прибра наркотиците в задния си джоб.

— Хареса ли ти представлението, Джон Матю? — попита, без да се обръща.

Когато погледна през рамо, дъхът й спря. Очите на Джон блестяха в мрака… Младежът се взираше в нея по начина, по който го правят мъжките вампири, жадни за секс. Сериозен секс.

Мили… боже. Той вече не беше малкото момче, което тя познаваше.

Дори без да осъзнава, че го прави, тя проникна в съзнанието му благодарение на част от природата си на симпат. Той си представяше себе си на легло с омачкани чаршафи, с ръце върху гигантския си член и с нея в съзнанието си, докато се изпразваше.

Беше го правил много пъти.

Хекс се обърна и тръгна към него. Когато го доближи, той не отстъпи назад и това не я изненада. В този миг той не беше непохватният младеж, който би избягал. Беше самец, който я посрещаше в упор.

А това беше… О, дяволите да я вземат, не беше възбуждащо. Ама никак.

Мамка му.

Като вдигна поглед към него, смяташе да го посъветва да насочи искрящите си сини очи към човешките жени в клуба и да не се занимава с нея. Възнамеряваше да каже, че далеч не е неговият тип и по-добре да спре с фантазиите си. Искаше да го предупреди, точно както беше направила с всички други, като се изключеше полумъртвият Бъч О’Нийл, преди да стане член на Братството.

Вместо това изрече с тих глас:

— Следващия път, като си мислиш за мен по този начин, кажи името ми, когато свършваш. Така ще е още по-възбуждащо.

Тя отърка рамо в гърдите му, когато посегна да отвори вратата на клуба.

Усети тежкото му дишане в ухото си.

Когато се върна към работа си, си каза, че тялото й е разгорещено заради положеното усилие, докато влачеше нещастника навън.

Нямаше абсолютно нищо общо с Джон Матю.

След влизането на Хекс в клуба Джон остана да стои отвън като пълен идиот. Което беше напълно логично, тъй като почти цялата кръв от мозъка му се беше озовала в члена му, в чисто новите, но стари на вид джинси. Останалата част беше в лицето му.

Това значеше, че главата му е празна.

Откъде, по дяволите, знаеше тя какво прави той, докато мисли за нея?

Един от маврите, охраняващи офиса на Ривендж, се приближи към него.

— Влизаш или излизаш?

Джон се затътри обратно към сепарето, довърши бирата си на две глътки и се зарадва, когато една сервитьорка му донесе нова, без дори да е поръчвал.

Хекс се беше изгубила в централната част на клуба и той я потърси с поглед, като се опитваше да я зърне през водната стена, отделяща ВИП зоната.

Макар че не му бяха нужни очите, за да знае къде се намира тя. Можеше да я почувства. Сред множеството тела в клуба той знаеше точно кое принадлежи на нея. Тя беше до бара.

Боже, мисълта, че се беше справила с два пъти по-едър от нея мъж, без да пролее капка пот, разпалваше желанието му. Фактът, че не изглеждаше обидена от фантазиите на Джон за нея, му носеше облекчение. А това, че искаше той да произнесе нейното име при кулминацията, беше… Щеше му се да се случи на мига.

Май това даваше отговор на въпроса дали предпочита слънчева светлина, или гръмотевици. И също така с какво щеше да се занимава, когато се прибереше у дома.