Свещена любов

12.

Падането на нощта над Колдуел изобщо не намали влажността. Господин Д. стоеше в горещата баня на горния етаж на фермерската къща и отстраняваше от корема си направената по-рано превръзка. Марлята беше изцапана с черно. Състоянието на кожата отдолу значително се беше подобрило.

Поне едно нещо в живота му се получаваше. Макар и да беше само едно. По-малко от двайсет и четири часа на лидерския пост и вече имаше усещането, че някой се е изпикал в резервоара му, дал е на кучето му развалено месо и е подпалил плевнята му.

Трябваше да си остане редови войник.

Не че имаше избор.

Хвърли мръсната превръзка в кофата, очевидно използвана от мъртвите за събиране на отпадъци, и реши да не слага нова. Вътрешните увреждания бяха наистина сериозни, като се имаше предвид болката и колко дълбоко беше навлязъл кинжалът. Но за лесърите чревният тракт беше само безполезна плът. Това, че вътрешностите му бяха направени на пихтия, не значеше нищо, стига кървенето да бъдеше овладяно.

Предната нощ едва се беше измъкнал жив от онази пряка. Ако онзи брат с педалските къдрици не беше обуздан, господин Д. беше повече от сигурен, че щеше да бъде разфасован.

Почукване от долния етаж привлече вниманието му. Точно десет часът.

Поне бяха тук навреме.

Той прибра оръжието си, взе каубойската си шапка и пое надолу по стълбите. На черния път отвън бяха паркирани три коли и една таратайка, а на предните стълби стояха две групи от по четирима лесъри. Всеки от тях го надвишаваше с поне трийсет сантиметра и докато влизаха, си личеше, че не бяха особено доволни от повишението му.

— В дневната — нареди той.

Докато осмината минаваха покрай него, домакинът извади своя Магнум 357 и го насочи към последния, влязъл в къщата.

Дръпна спусъка веднъж. Втори път. Трети път.

Звукът беше като от гръмотевица, а не като лекия пукот на деветмилиметровите. Куршумите се забиха в долната част на гърба на лесъра, раздробиха гръбнака му и пробиха дупка в предната част на тялото му. Той тупна тежко на парцаливия килим и оттам се вдигна малък облак прах.

Докато прибираше оръжието си обратно в кобура, господин Д. се замисли кога ли за последно бе пускана прахосмукачка в къщата. Вероятно непосредствено след построяването й.

— Боя се, че трябва да изясня кой е шефът тук — каза той и заобиколи гърчещия се убиец.

Докато мазната му черна кръв напояваше кафявия килим, господин Д. стъпи на главата му и извади парчето тапет с прогорения от Омега образ на издирвания.

— Искам да се уверя, че всички внимавате — каза той и развя хартията пред тях. — Намерете този вампир. В противен случай ще ви застрелям един по един и ще си събера нов отряд.

Убийците се втренчиха в него в колективно мълчание, като че притежаваха един мозък, работещ трескаво, за да възприеме новите правила.

— Стига сте гледали мен. Погледнете това. — Той тикна рисунката в лицата им. — Доведете ми го. Жив. Или се кълна в моя бог и спасител, че ще си намеря нови ловни кучета и ще ги нахраня с вас. Разбрахме ли се?

Те кимнаха един по един, а онзи на земята изпъшка.

— Добре. — Господин Д. насочи дулото на магнума си към главата на лесъра и я пръсна, като окончателно го прати по дяволите. — Да вървим.

На около двайсет и пет километра на изток, в съблекалнята на подземния тренировъчен център Джон Матю се влюби. Не беше нещо, което очакваше да се случи точно там.

— Чифт „Ед Харди“ — обяви Куин и извади маратонките. — За теб са.

Джон се протегна и ги взе. Супер, наистина бяха върхът. Черни. С бели подметки. На всяка имаше по един череп и знака на Харди в цветовете на дъгата.

— Иха! — извика един от другите трениращи на път към вратата. — Откъде ги взе?

Куин палаво размърда вежди към него.

— Жестоки, а?

На Куин са, помисли си Джон. Вероятно си беше умирал да ги обуе и бе спестявал за тях.

— Пробвай ги, Джон.

— Страхотни са, но наистина не мога.

Когато и последният им съученик напусна помещението и вратата се затвори, Куин престана да се държи наперено. Взе маратонките, сложи ги в краката на Джон и вдигна очи към него.

— Съжалявам, задето те притесних вчера. Като бяхме в „Абъркромби и Фич“ с онова момиче… Държах се като глупак.

— Всичко е наред.

— Не, не е. Бях в лошо настроение и си го изкарах на теб, а това не е наред.

Такъв беше Куин, случваше се да си изпусне нервите, но винаги се връщаше, караше те да се чувстваш най-важната за него личност на света и искрено съжаляваше, когато наранеше нечии чувства.

— Държа се идиотски, но не мога да ги приема.

— В обор ли си отгледан? Не бъди грубиян, момчето ми. Това е подарък.

Блей поклати глава.

— Вземи ги, Джон. Така или иначе ще загубиш този спор, а това ще ни спести театралниченето му.

— Театралничене? — Куин скочи и зае позата на римски оратор. — Какво разбирате вие, младежо? На две магарета сламата не можете да разделите.

Блей се изчерви.

— Хайде стига…

Куин се хвърли към Блей, вкопчи се в раменете му и се овеси с цялата си тежест.

— Задръж ме. Обидата ти ме остави бездиханен. Аз съм като изтъкан.

Блей изпъшка и се опита да задържи Куин да не се стовари на пода.

— Казва се истукан.

— Изтъкан звучи по-добре.

Блей се мъчеше да не се усмихне, правеше опит да не покаже, че е във възторг, но очите му блестяха като сапфири, а страните му поруменяха. Като се смееше, без да издава звук, Джон седна на една от пейките, измъкна чифт бели чорапи и ги нахлузи под новите си стари джинси.

— Сигурен ли си, Куин? Защото имам чувството, че ще ми бъдат по мярка и може да си промениш решението.

Куин внезапно пусна Блей и изпъна дрехите си с рязко дръпване.

— А сега ме обиждаш и на чест. — С лице към Джон той взе позиция за фехтовка.

— Туше.

Блей се засмя.

— Това е ан гард, глупако.

Куин хвърли поглед през рамо.

— И ти ли, Баруте?

— Бруте.

— Я бягай на батута, тъкмо е за перверзници като теб. — Куин се ухили широко, безкрайно горд, че е такъв гадняр. — Обуй проклетите маратонки и да приключваме с това, преди да се е наложило да включим Блей към апарат за командно дишане.

— Ти си за санаториум.

— Не, благодаря, обядвах обилно.

Маратонките му бяха напълно по мярка и някак го накараха да се почувства по-висок, въпреки че още не се беше изправил.

Куин кимна и го огледа, като че се любуваше на произведение на изкуството.

— Изглеждат стегнати. Може би трябва да разхлабиш малко връзките. Трябва да започнеш да носиш вериги. Направи си пиърсинг като моя и като добавиш повече черно в облеклото…

— Знаете ли защо Куин харесва черното?

Те всички обърнаха глави и погледнаха към душа. Леш беше излязъл оттам, държеше бяла хавлиена кърпа пред интимните си части, а от масивните му рамене се стичаше вода.

— Защото Куин е далтонист. Нали така, братовчеде? — Леш се приближи бавно към шкафчето си и го отвори със замах, така че вратата му се блъсна в тази на съседното. — Знае, че има разноцветни очи, защото са му казали.

Джон се изправи и разсеяно отбеляза, че маратонките бяха стабилни и не се хлъзгаха. Което, предвид втренчения поглед на Куин в голия задник на Леш, вероятно щеше да е предимство в следващата секунда и половина.

— Да, Куин е различен, нали така? — Леш измъкна чифт камуфлажни панталони и тениска и после демонстративно сложи златен пръстен с герб на показалеца на лявата си ръка. — Има такива, които така и не успяват да се впишат. Жалка гледка е, като продължават да опитват.

Блей прошепна:

— Да си вървим, Куин.

Куин изскърца със зъби.

— Затваряй си плювалника, Леш. Сериозно говоря.

Джон пристъпи към приятеля си и изписа:

— Да вървим у Блей и да разпуснем. Става ли?

— Джон, хрумна ми един въпрос. Докато онзи тип те е изнасилвал на стълбището, ти крещял ли си с ръце? Или само си дишал тежко?

Джон замръзна шокиран. Също и двамата му приятели.

Никой не помръдваше. Никой не дишаше.

В съблекалнята стана толкова тихо, че капките от душа звучаха като удари на барабан.

Леш затвори вратата на шкафчето си с усмивка и погледна към другите двама.

— Четох медицинския му картон. Всичко е вътре. Бил е изпратен в клиниката на Хавърс за терапия, защото имал изявени симптоми на — Леш изписа кавички във въздуха — посттравматичен стрес. Та кажи, Джон, когато онзи те чукаше, опита ли да крещиш? Опита ли се, Джон?

Със сигурност. Това. Беше. Кошмар, помисли си Джон.

Леш се засмя и напъха краката си във войнишки кубинки.

— Погледнете се. И тримата сте застинали на място като пълни глупаци. Откачени малоумници.

Тонът на Куин прозвуча по-различно от всякога. В него нямаше перчене или неовладян гняв. Само ледена омраза.

— По-добре се моли това да не стигне до нечии уши. На когото и да било.

— Иначе какво? Хайде, Куин, аз съм първороден син. Баща ми е по-голям брат на твоя. Наистина ли мислиш, че можеш да ми направиш нещо? Съмнявам се, момчето ми. Съмнявам се.

— Нито дума, Леш.

— Както и да е. Сега ме извинете. Изчезвам от тук. Вие тримата ме лишавате от воля за живот. — Леш отиде до вратата. Както винаги спря и погледна през рамо, като приглади русата си коса. — Сигурен съм, че не си викал, Джон. Обзалагам се, че си питал за още. Умолявал си…

Джон се дематериализира.

За първи път в живота си се премести от едно място на друго със силата на волята си. Прие форма пред Леш и блокира пътя му към изхода с тялото си. Погледна към приятелите си и оголи кучешките си зъби. Леш беше негов и само негов.

Те двамата кимнаха и боят започна.

Леш беше подготвен за първия удар, напрегнат, с вдигнати юмруци, стъпил здраво на земята. По тази причина, вместо да замахне, Джон се наведе, хвърли се напред, хвана мръсника в здрава хватка през кръста и го запрати към стената с шкафчетата.

Леш не беше стъписан ни най-малко и отвърна с ритник, който почти размаза лицето на Джон. Джон отскочи тромаво назад, за да избегне удара, а после нападна отново и хвана Леш за гърлото, притискайки брадичката му с палци, с което блокира челюстта му. Удари с глава носа на Леш и от него бликна кръв като от гейзер, но Леш не беше впечатлен. Усмихна се, докато кръвта се стичаше надолу в устата му, и удари Джон отдясно, с което запрати черния му дроб на мястото на белите дробове.

Продължаваха да си разменят юмруци и се блъскаха в шкафчета, пейки и кошчета за боклук. По някое време двама от съучениците им се опитаха да влязат, но Блей и Куин ги избутаха навън и затвориха вратата.

Джон сграбчи косата на Леш, опъна я назад и го захапа за рамото. Дръпна с всичка сила и отдели част от плътта. Двамата се завъртяха, Леш събра двата си юмрука в едно и удари Джон в слепоочието. Силата на удара го запрати към душовете, но Джон успя да възвърне равновесието си. За жалост рефлексите му не бяха достатъчно бързи, за да избегне следващия удар. Все едно че го бяха уцелили с бейзболна бухалка. Осъзна, че Леш някак се беше сдобил със старомоден месингов бокс, вероятно за да компенсира по-големите размери на Джон. Още един удар се стовари върху лицето на Джон и изведнъж фойерверките пред погледа му бяха като тези на четвърти юли. Преди да успее да примигне, за да проясни зрението си, беше запратен към облицованата с плочки стена и притиснат в гръб.

Леш се протегна към предницата на панталоните му.

— Какво ще кажеш за повторение, Джон? — заговори дрезгаво другият. — Или предпочиташ само хора в задника си?

Усещането от притискащото го отзад гигантско тяло накара Джон да замръзне.

Би трябвало да го изпълни с енергия. Би трябвало да го влуди. Вместо това той се превърна в някогашното крехко момче, безпомощен и ужасен, оставен на милостта на някой много по-едър от него. Мигом се озова на олющената стълбищна площадка, притиснат към стената, уловен в капан, немощен.

В очите му започнаха да напират сълзи. Не, не това… Не отново. Отнякъде се чу боен вик и тежестта беше отстранена от него.

Джон падна на колене и повърна на мокрия каменен под.

Когато престана да му се гади, падна на една страна и се сви в ембрионална поза. Трепереше като страхливец, какъвто беше.

Леш лежеше на пода вдясно от него… и гърлото му беше прерязано. Опитваше се да диша, опитваше се да спре кръвта, но не се получаваше.

Джон погледна нагоре ужасен.

Куин стоеше запъхтян над двамата. В дясната си ръка държеше окървавен ловен нож.

— О, боже… — продума Блей. — Куин, какво направи, по дяволите?

Това беше лошо. Това беше фатално лошо. За всички тях. Нещо, започнало като свада… беше твърде вероятно да завърши като убийство.

Джон отвори уста да извика за помощ. Естествено от нея не излезе нищо.

— Ще доведа някого — каза Блей и изтича навън.

Джон седна, съблече тениската си и се наведе над Леш. Дръпна ръцете му настрани, притисна плата към раната и се помоли кръвта да спре. Леш срещна погледа му и после повдигна собствените си ръце, като че да помогне.

— Лежи неподвижно — произнесе Джон с устни. — Просто лежи. Чувам, че идва някой.

Леш закашля и от устата му се стече кръв по долната устна и брадичката. Беше навсякъде.

Това им се беше случвало и преди, каза си Джон. Двамата се бяха били точно в тази баня и тогава също целият под беше в кръв, но после всичко се оправи.

Не и този път, предупреди го вътрешен глас. Не и този път.

Завладя го паника и той започна да се моли за живота на Леш. После се помоли времето да се върне назад. После пожела това да се окаже сън…

Някой стоеше изправен над него и викаше името му.

— Джон?

Погледна нагоре. Беше доктор Джейн, личният лекар на Братството и шелан на Вишъс. Прозрачното й призрачно лице беше спокойно, а гласът й — равен и вдъхващ спокойствие. Когато коленичи, тялото й придоби плътност като телата на всички останали.

— Джон, трябва да се отдръпнеш, за да мога да го огледам. Пусни го и отстъпи назад. Свършил си добра работа, но трябва да се погрижа за него веднага.

Той кимна, но се наложи тя да докосне ръцете му, за да го накара да пусне тениската.

Някой го вдигна на крака. Блей. Да, беше Блей. Разпознаваше го по афтършейва.

В помещението имаше много присъстващи. Рейдж беше при душовете, а до него стоеше Вишъс. И Бъч беше тук. Куин… Къде беше Куин?

Джон се огледа и го видя в другия край. Окървавеният нож беше изчезнал от ръката му, а Зейдист се беше надвесил над него.

— Ще стоиш под домашен арест в къщата на родителите си — заяви Зейдист на Куин. — Ако той умре, ще отговаряш за убийство.

Рейдж се приближи към Куин, явно на мнение, че острият тон на Зейдист не подобрява положението.

— Хайде, синко, да идем до шкафчето за нещата ти.

Рейдж беше този, който изведе Куин от съблекалнята, а Блей ги последва.

Джон не помръдна от мястото си. Моля те, нека Леш оживее. Моля те…

Не му харесваше начинът, по който доктор Джейн клатеше глава, докато обработваше раната на момчето. Лекарската й чанта беше отворена и отвътре изникваше инструмент след инструмент, а тя се опитваше да затвори гърлото на Леш.

— Кажи ми.

Джон подскочи и обърна глава. Беше Зи.

— Кажи ми как се случи, Джон.

Джон погледна надолу към Леш и си припомни сцената. О, боже… Не искаше да обяснява. Въпреки че Зейдист знаеше за миналото му, не можеше да събере сили да сподели с брата причината за избухването на Куин. Може би защото още не можеше да повярва, че миналото му бе изплувало просто така. Може би защото старият кошмар се беше възродил.

А може би беше страхливец, неспособен да се застъпи за приятелите си.

Обезобразената уста на Зи се стегна.

— Чуй ме, Джон. Куин е в голяма беда. По закон все още е малолетен, но това е нападение с цел убийство на първороден син. Семейството ще го преследва дори Леш да оцелее, и ще трябва да знаем какво се е случило тук.

Доктор Джейн се изправи.

— Затворих раната, но съществува риск да получи удар. Искам да отиде в клиниката на Хавърс. Спешно.

Зи кимна и извика двама догени, които дойдоха с носилка.

— Фриц чака в колата. Аз ще отида с тях.

Докато вдигаха Леш, братът закова мрачен поглед в Джон.

Ако искаш да спасиш приятеля си, ще трябва да ни разкажеш за случилото се.

Джон наблюдаваше как групата изнася Леш от помещението.

Вратата се затвори и той почувства коленете си да треперят. Хвърли поглед към локвата кръв в центъра на банята.

В ъгъла имаше маркуч, използван за ежедневното почистване. Джон наложи на краката си да го отведат до мястото, където той беше притиснат до стената. Размота го, включи го към душа, пусна водата и завъртя дюзата. Движеше струята плавно напред-назад, сантиметър по сантиметър, отмивайки кръвта към канала, където тя се оттичаше с бълбукане.

Напред и назад. Напред и назад.

Цветът на плочките премина от червен в розов и накрая стана бял. Но това не премахна случилото се. Ни най-малко.