Свещена любов

25.

Далече на север в планината Адирондак, точно преди зората да се появи над хълмовете Садълбек, мъжът, уловил сърната предишната нощ, преследваше друга. Бавен и с несигурни движения, той осъзнаваше, че ролята на ловец, която се опитваше да играе, беше пълна пародия. Силата, получена от кръвта на животното, вече бе недостатъчна. Тази вечер, когато напусна пещерата си, той се чувстваше толкова слаб, че не беше сигурен дали изобщо би успял да се дематериализира.

Което означаваше, че не би могъл да се доближи достатъчно до плячката си. А това значеше, че няма да се храни. От това следваше… че е ударил часът му.

Толкова странно. Беше се чудил, беше си представял, всеки го прави от време на време, как точно щеше да умре. Какви биха били обстоятелствата? Щеше ли да боли? Колко време щеше да отнеме? Беше предполагал, предвид задълженията му, че би се случило в битка.

Вместо това щеше да стане тук, в тази тиха гора, причинено от блестящото великолепие на изгрева.

Изненада.

Еленът пред него вдигна тежката си корона от рога и се готвеше да си тръгне. Като събра малкото му останала енергия, мъжът си наложи да премине разстоянието, делящо го от животното… не последва нищо. Телесната му форма примигваше, все едно бе лампа с повреден ключ, но той не промени позицията си и еленът побягна, размахал бялата си опашка, докато потъваше из храсталаците.

Мъжът се отпусна назад. Докато гледаше към небето, нещата, за които съжаляваше, бяха много сериозни и повечето включваха смърт.

Не всички обаче. Не всички.

Въпреки че с нетърпение очакваше повторната среща в отвъдното, въпреки че жадуваше за прегръдката на онези, които бе загубил наскоро, той знаеше, че ще остави част от себе си тук, на земята.

Това не можеше да бъде променено. Щеше да остави нещо и толкова.

Единствената му утеха беше, че синът му е в много добри ръце. Най-добрите. Братята щяха да се грижат за него, както това се правеше в нормалните семейства.

Трябваше все пак да се сбогува.

Имаше много неща, които бе трябвало да направи.

Но сега приключваше с всичко.

Спомняйки си легендата за самоубийците, мъжът направи няколко опита да се изправи, но те се провалиха. Дори се помъчи да затътри тялото си до пещерата. Не стигна доникъде и изпита мъничко радост в натежалото си сърце, когато най-накрая се остави да легне сред боровите иглички и листата.

Просна се по лице, свежата горска постеля изпълваше ноздрите му с миризма на нещо чисто, макар и идващо от пръстта.

Първите слънчеви лъчи се появиха зад гърба му и той почувства топлината им. Краят беше дошъл и той го посрещна с отворени обятия и очи, склопени в облекчение.

Последното, почувствано от него, преди да умре, беше освобождаването му от земята, измъченото му тяло се понесе нагоре в блестяща светлина към среща, за която беше жадувал осем месеца.