Свещена любов

15.

След като Джон почисти помещението с душовете към съблекалнята, отиде в офиса и седна зад бюрото. Прекара бог знае колко време загледан в документите, които трябваше да подрежда. В тишината подутата му устна и кокалчетата на ръката му пулсираха, но това беше нищо в сравнение с бученето в главата му.

Животът беше толкова странно нещо.

По-голямата част от него преминаваше по предвидим начин, събитията летяха едно след друго или пъплеха със скорост малко под ограничението. От време на време обаче се случваше нещо мигновено, сякаш порше ти отнася вратата на магистралата. Изневиделица се случваше някоя гадост и за миг преобръщаше всичко.

Смъртта на Уелси беше нещо такова. Изчезването на Тор.

Нападението на Куин над Леш.

И онова ужасно нещо, което се бе случило с Джон на стълбите… да, то също.

Тогава съдбата беше натиснала здраво педала.

Очевидно беше писано гърлото на Леш да бъде прерязано от Куин в този определен момент и времето беше полетяло с шеметна скорост, за да не се намеси нищо и никой.

Джон заряза документацията, стана от бюрото и мина през тайната врата. Пристъпвайки в тунела, който щеше да го отведе в имението, той се мразеше, задето така желаеше Леш да не оцелее. Не му харесваше, че е способен на такава жестокост, а и ако Леш умреше, нещата много щяха да се усложнят за Куин.

Въпреки това не искаше тайната му да излезе наяве.

Влезе във фоайето, а телефонът му издаде звук. Беше Куин. Напуснах дома си. Не знам още колко дълго ще работи телефонът ми. Ще се явя при Рот, когато пожелае.

По дяволите. Джон бързо написа на приятеля си: Блей е готов да дойде за теб.

Не последва отговор.

Той опита отново: Куин? Изчакай Блей. Не тръгвай без него. Можеш да останеш у тях.

Джон спря в основата на главното стълбище и зачака отговор. Минута по-късно получи съобщение от Блей: Не се тревожи. Ще се погрижа за Куин. Ще ти кажа, когато се свържа с него. Ще отида да го взема.

Слава богу.

При други обстоятелства Джон би отишъл, за да се види с момчетата в дома на Блей, но сега не можеше да се изправи лице в лице с тях. Със сигурност щяха да гледат на него по различен начин. Случилото се щеше да се върти в главите им непрестанно точно както беше с него в началото.

След нападението той непрестанно се терзаеше от онова, което му бяха сторили. После то се въртеше в съзнанието му през по-голямата част от деня и през цялата нощ. След това от време на време през деня, после през ден и накрая минаваше цяла седмица, без да се сети. Нощите бяха по-трудни и отне повече време, но в крайна сметка и кошмарите изчезнаха.

Точно сега нямаше абсолютно никакво желание да гледа приятелите си в очите и да знае какво си мислят. Какво си представят. Какви въпроси си задават.

Не, все още не беше в състояние да се срещне с тях.

А и не можеше да се отърве от усещането, че станалото с Леш е по негова вина. Ако не носеше това бреме на гърба си, онзи не би се раздрънкал пред приятелите му, нямаше да има бой и Куин нямаше да се прави на Рамбо с първия си братовчед.

За пореден път онази гадост на стълбището влачеше след себе си проблеми. Като че отгласите от станалото никога нямаше да секнат.

Докато минаваше покрай библиотеката, на Джон му хрумна да влезе вътре. Заоглежда лавиците и попадна на раздела с правна литература… която заемаше рафтове с дължина около шест метра. Боже, трябва да имаше поне седемдесет тома по право на Древния език. Явно вампирите водеха точно толкова съдебни спорове, колкото и хората.

Прегледа някои от книгите и придоби представа какво можеше да се случи според Наказателния кодекс. Ако Леш умреше, Куин щеше да бъде изправен пред Рот по обвинение в убийство и нещата никак не изглеждаха добре, тъй като Куин не беше нападнат и не можеше да пледира самозащита. Най-добрият му шанс беше да се позове на текстовете за убийство заради поругана чест, но дори и тогава щеше да лежи в затвора като добавка към голямата глоба, която трябваше да се изплати на родителите на Леш. От друга страна, ако Леш оживееше, щяха да го тълкуват като нападение със смъртоносно оръжие, което отново щеше да означава години зад решетките и глоба.

И в двата случая изникваше един проблем. Доколкото Джон беше наясно, расата им нямаше затвори, тъй като наказателната система на вампирите беше сериозно западнала през четиристотинте години преди провъзгласяването на Рот за крал. А това означаваше, че Куин щеше да бъде държан под домашен арест, докато не бъде построен затвор. Трудно можеше да си представи, че родителите на Блей биха се радвали да държат под покрива си престъпник. Къде тогава щеше да отиде?

Джон изруга и пъхна подвързаните с кожа томове обратно на мястото им. Обърна се и зърна видение на лунната светлина, което го накара да забрави за прочетеното.

От другата страна на френските прозорци на библиотеката Кормия излизаше от басейна, а от голото й тяло се стичаше вода, подобно на кристали. Кожата й беше гладка, сякаш лакирана, а дългите й изящни ръце и крака бяха грациозни като летен бриз.

Как Фюри успяваше да стои настрани от нея?

Тя облече робата си и се обърна към къщата, но замръзна на място, когато го видя. Джон се смути и вдигна ръка, за да й помаха неловко. Кормия се поколеба, чудейки се дали не е заловена да върши нещо нередно, после отвърна на поздрава.

Той отвори вратата и без да се замисли, изписа с пръсти:

— Съжалявам, че закъснях.

Просто гениално. Тя не знаеше езика на глухонемите.

— Съжалявате, че ме видяхте, или че закъсняхте? Предполагам, че казахте едно от тези две неща. — Той почука часовника си и тя леко се изчерви. — Ясно, става дума за закъснението.

Той кимна, а тя се приближи съвършено безшумно. Стъпките й оставиха мокри отпечатъци по плочките.

— Чаках ви. О, Скрайб Върджин, ранен сте!

Той вдигна ръка към подутата си устна и си пожела зрението й да не беше така добро в тъмното. Започна да изписва нещо с пръсти, за да отклони вниманието й, ядосан от бариерата в общуването им, и изведнъж го осени вдъхновение.

Извади телефона си и написа съобщение: Все още бих искал да гледаме филм, а ти?

— За мен ще бъде удоволствие — отвърна тя с поклон. — Но бих желала първо да се изкъпя и преоблека.

Двамата минаха през библиотеката и се качиха по главното стълбище. Джон беше впечатлен. Тя не бе скована от притеснение, че я беше видял, и в това имаше нещо привлекателно. Много привлекателно.

Стигнаха горе, той се спря, когато тя влезе в стаята си, и предположи, че ще трябва дълго да почака, но тя се върна съвсем скоро. Косата й беше разпусната.

О, мили боже, каква гледка. Златистите й къдрици, потъмнели от влагата, стигаха до кръста й.

— Косата ми е мокра. — Тя се изчерви и стисна един кичур в шепата си. — Ще я прибера, когато изсъхне.

Не и ако питаш мен, помисли си той, загледан в нея.

— Ваша светлост?

Джон се съсредоточи и я поведе по коридора със статуите към двойните летящи врати, служещи за вход към помещенията за персонала. Задържа ги отворени за Кормия и после завиха наляво към облицована с кожа врата. Отвори я широко и пред тях се разкриха покрити с килим стълби, осветени от вградените светлини.

Кормия повдигна бялата си роба, докато се качваше, а той я последва, опитвайки се да не гледа навитите крайчета на косата й, полюшващи се около кръста.

Кинозалата на третия етаж носеше духа на „Метро Голдуин Майер“ от четирийсетте години. Стените бяха в черно и сребристо, украсени с релефи във формата на лотос в стил „Ар деко“ и богато орнаментирани аплици в златно и сребърно. Разположените амфитеатрално места за сядане бяха по-скоро като в мерцедес, отколкото като в баскетболна зала. Двайсет и едно кожени кресла бяха разделени в три зони, пътеките между тях бяха маркирани от още малки лампички. Всяка от дебело тапицираните седалки имаше размерите на двойно легло и всичките заедно разполагаха с повече прикрепени към тях поставки за чаши, отколкото имаше в Боинг 747. Задната стена на кинозалата беше покрита с лавици с хиляди дивидита. Имаше и какво да се похапне. Редом до машината за пуканки, която не беше включена, защото не бяха казали на Фриц, че ще идват, имаше автомат за кока-кола и истинска сергия за бонбони.

Той спря и огледа десертчетата и бонбоните. Беше едновременно гладен и му се повдигаше. Би предпочел да се подчини на отвращението в стомаха си, но си каза, че Кормия може да иска нещо. Докато тя разглеждаше залата с широко отворени очи, той взе пакетче „М&М“ и пакетче солети рибки, в случай, че тя не си падаше по шоколад. Освободи две чаши за кока-кола, напълни ги с лед и сипа от прекрасната тъмна течност.

Подсвирна леко, за да привлече вниманието й, и кимна към предната част на залата. Тя го последва, очевидно впечатлена от светещата ивица по полегатото стълбище. След като я настани в едно от креслата, той изтича обратно горе и се помъчи да реши какво да пусне.

Филмите на ужасите отпадаха поради деликатната й чувствителност и поради реалния кошмар, който беше преживял по-рано. Това, разбира се, елиминираше около петдесет процента от колекцията, тъй като най-често Рейдж поръчваше на Фриц новите филми.

Джон пропусна „Годзила“, тъй като му напомняше твърде много за Тор. Безвкусни комедии като „Американски пай“ и „Ловци на шаферки“ не бяха достатъчно възвишени за нея. Колекцията на Мери от дълбокомислени чуждестранни филми беше… да, прекалено реалистична за Джон, че да издържи някой от тях дори в добрите си вечери. Търсеше начин да избяга от действителността, а не да се подлага на различен тип мъчение. Екшъни? Някак не му се вярваше, че Кормия ще изпадне във възторг от Брус Уилис, Силвестър Сталоун и Арнолд Шварценегер.

Оставаха момичешките филми. Но кой от тях? Тук бяха класиките на Джон Хюз „Шестнайсет свещи“, „Красива в розово“, „Клуб закуска“. Джулия Робъртс присъстваше с „Мистична пица“, „Хубава жена“, „Стоманени магнолии“, „Сватбата на най-добрия ми приятел“… Цял куп незапомнящи се филми с Дженифър Анистън. Всичко на Мег Райън от деветдесетте години…

Той издърпа една кутия.

Докато въртеше диска в ръцете си, в ума му изплува картината, когато Кормия танцуваше в тревата. Бинго.

В този момент от телефона му прозвуча сигнал. Беше съобщение от Зейдист, който още се намираше в клиниката на Хавърс. Леш не изглежда добре. Лечението продължава. Ще ви държа в течение.

Съобщението беше адресирано до всички в къщата и докато Джон го препрочиташе, се почуди дали не трябваше да го препрати на Блей и Куин. Накрая прибра телефона обратно в джоба си, решил, че двамата си имат достатъчно грижи и без да ги натоварва с информация за състоянието на Леш. Ако умреше, тогава щеше да се свърже с приятелите си.

Спря и се огледа. Беше сюрреалистично да прави нещо толкова нормално като избирането на филм, че дори му се стори леко неуместно. Но сега можеха само да чакат. Той и всички замесени бяха с вързани ръце.

Отиде до плейъра и сложи диска в него, но виждаше единствено Леш, лежащ на плочките с ужас в очите и кървящо гърло.

Започна да се моли той да оцелее.

Дори това да означаваше, че ще живее в страх за своята тайна, по-добре така, отколкото Куин да бъде обявен за убиец и на съвестта на Джон да тежи отнемането на нечий живот.

Моля те, боже, нека Леш да оживее.