Свещена любов

47.

— Сестро — чу се остър шепот пред вратата на храма. — Сестро.

Кормия вдигна очи от пергамента, върху който описваше видените сцени как Примейлът спасява цивилни.

— Лейла?

— Примейлът е болен. Вика те.

Кормия изпусна перото и се втурна към вратата. Отвори я със замах и се втренчи в бледото тревожно лице на своята сестра.

— Болен?

— На легло е, трепери от студ. Наистина никак не е добре. Дълго време не ми позволяваше да му помогна. Като изгуби съзнание, го извлякох от преддверието.

Кормия вдигна качулката на робата си.

— Дали другите…

— Сестрите ни се хранят в трапезарията в момента. Всички са там. Няма кой да те види.

Кормия забързано излезе от Храма на уединението, но бе заслепена от ярката светлина на Светилището. Улови ръката на Лейла, докато очите й привикнат, и двете затичаха към Храма на Примейла.

Кормия нахълта през златната врата и отмести драперията встрани.

Примейлът лежеше на леглото само по коприненото долнище на ритуалното си облекло. Кожата му имаше нездрав блясък и бе покрита с капчици пот. Разтърсвано от треперене, едрото му тяло изглеждаше ужасно крехко.

— Кормия? — промълви той и протегна тресяща се ръка.

Тя отиде до него и свали качулката си.

— Тук съм.

Той се напрегна при звука на гласа й, но тя докосна връхчетата на пръстите му и той се успокои.

Мили боже, целият гореше.

— Какво ти има? — попита тя и седна до него.

— Мммм… миссс… мисссля, че е детоксикация.

— Детоксикация?

— Нннне… ддрогата… ннне… от дддрогата…

Тя едва го разбираше какво казва, но някак си усети, че в никакъв случай не биваше да му предлага някоя от ръчно свитите цигари, които той постоянно пушеше.

— Мога ли да те облекча по някакъв начин? — Когато той започна да облизва сухите си устни, тя попита: — Искаш ли малко вода?

— Аз ще донеса — каза Лейла и тръгна към банята.

— Благодаря, сестро. — Кормия добави през рамо: — Донеси и кърпи.

— Добре.

Лейла изчезна зад някаква завеса, а Фюри затвори очи и взе да върти главата си наляво и надясно върху възглавницата и заговори насечено:

— Градината… градината е пълна с бурени… О, боже, бръшлянът… навсякъде е… статуите са покрити с него.

Лейла се върна с кана, купичка и няколко бели кърпи, а Кормия й каза:

— Благодаря. А сега, моля те, остави ни, сестро.

Имаше чувството, че нещата много ще се влошат и че Фюри не би искал да бъде виждан от други в това си състояние на бълнуване.

Лейла се поклони.

— Какво да кажа на Избраниците, като се появя на храненето?

— Кажи им, че той си почива след сношението ви и че е помолил да бъде оставен сам. Аз ще се погрижа за него.

— Кога да се върна?

— Скоро ли започва цикълът за сън?

— След молитвата Тидех.

— Да, вярно. Върни се, след като всички си легнат. Ако не се подобри… ще се наложи да отида до Далечната страна, за да доведа доктор Джейн, и ти ще трябва да останеш с него.

— Кого да доведеш?

— Лечителка. Върви. Веднага. Възхвалявай достойнствата на тялото му и покажи задоволство от статута си. Направи го шумно. — Кормия приглади косата на Фюри назад. — Колкото си по-шумна, по-добре е за него.

— Както ти е угодно. Пак ще дойда.

Кормия изчака Лейла да излезе, после се опита да му даде да пие. Но той въобще не беше на себе си, за да поеме и глътка, неспособен да се фокусира върху онова, което бе долепила до устните му. Тя се предаде, намокри една кърпа и я допря до лицето му.

Трескавите очи на Фюри се отвориха и се заковаха в нея, докато тя попиваше потта от челото му.

— Градината… е пълна с бурени — настойчиво изрече той. — Пълна с бурени.

— Шшшт… — Тя отново натопи кърпата във водата, за да я охлади. — Всичко е наред.

Той изстена отчаяно:

— Не, покрил ги е изцяло. Статуите… Няма ги… Мен ме няма.

Ужасът във втренчените жълти очи смрази кръвта й. Той халюцинираше, очевидно не беше на себе си, но онова, което виждаше, бе съвсем реално за него. С всяка секунда го обземаше все по-силна възбуда, тялото му се гърчеше и извиваше върху белите чаршафи.

— Бръшлянът… О, Господи, бръшлянът идва за мен… по цялата ми кожа е…

— Шшшт… — Може би нямаше да успее да се справи с това сама. Може би… Освен ако съзнанието му не беше проблемът, тогава… — Фюри, чуй ме. Ако бръшлянът покрива всичко, ще го разчистим.

Треперенето му намаля, погледът му се фокусира донякъде.

— Ще… можем ли?

Тя си помисли за косачките, които беше виждала в Далечната страна.

— Да, ще се отървем от него.

— Не… не можем. Той ще победи… ще победи…

Тя се наведе право срещу лицето му.

— Кой го казва?

Властният й глас изглежда прикова вниманието му.

— Кажи ми сега, откъде да започнем да го разчистваме?

Той започна да клати глава, но тя стисна здраво брадичката му.

— Откъде да започнем?

Той примигна от заповедния й тон.

— Ааа… най-зле е при статуите на четирите етапа от живота…

— Добре. Значи първо там отиваме. — Опита се да си представи четирите статуи. Детство, юношество, зряла възраст и старост. — Започваме с бебето. Какви сечива да използваме?

Примейлът затвори очи.

— Ножиците. Ще използваме ножиците.

— И какво да направим с ножиците?

— Бръшлянът… всички статуи са обрасли в бръшлян. Вече… не се виждат лицата им. Той… задушава статуите. Те не са свободни… не могат да виждат… — Примейлът заплака. — О, Господи, вече нищо не виждам. Открай време нищо не виждам… заради бурените в тази градина.

— Съсредоточи се. Чуй ме… ще променим това. Заедно ще го променим. — Кормия хвана ръката му и я притисна към устните си. — Имаме ножици, заедно ще изрежем бръшляна. Започваме от статуята на детето. — Тя се окуражи, тъй като Фюри пое дълбоко дъх, сякаш се приготвяше за сериозно усилие. — Аз ще отделя бръшляна от лицето на малкото, а ти ще го изрежеш. Виждаш ли ме?

— Да…

— Виждаш ли себе си?

— Да.

— Добре. Сега искам да отрежеш клонката бръшлян, която държа. Направи го. Сега.

— Да… Ще го направя… Правя го.

— Пусни отрязано парче на земята, в краката си. — Тя отмахна косата от челото му. — А сега режи пак… и пак…

— Да.

— И пак.

— Да.

— Сега… виждаш ли вече лицето на статуята?

— Да… да, виждам лицето на детето… — По бузата му потече сълза. — Виждам го… Виждам… себе си в него.

В къщата на Леш Джон се закова на стълбите и си помисли, че ужасът, излъчван от дома в стил „Тюдор“ е причинил късо съединение в мозъка му.

Защото нямаше как Леш да седи с кръстосани крака във фоайето, обкръжен с блед ореол.

Докато съзнанието на Джон се опитваше да отсее действителността от онова, което нямаше как да е реално, той усети как въздухът се пропива от сладникава миризма на бебешка пудра, която почти го боядисваше в розово. Но тя не поглъщаше вонята на разложение и смърт, а я засилваше. Гадеше му се от нея.

В този миг Леш вдигна поглед. Изглеждаше също тъй шокиран като Джон, но после по лицето му бавно пропълзя усмивка.

От средата на вихрушката до стълбите долетя гласът му, но сякаш отдалеч по-голямо разстояние отделящите ги няколко метра.

— Виж ти, здравей, малки ми Джон.

Смехът беше познат, но в същото време отекваше някак странно.

Джон извади пистолета си, стисна го здраво с две ръце и го насочи към онова долу, каквото и да беше то.

— Доскоро виждане — каза Леш и стана двуизмерен, просто образ на самия себе си. — Ще предам поздрави от теб на баща си.

Образът взе да потрепва и после изчезна, погълнат от забързания вихър.

Джон свали оръжието и го прибра в кобура. Така се правеше, като нямаше по какво да стреляш.

— Джон? — Зад гърба му по стълбите изтропаха ботушите на Куин. — Какво правиш, по дяволите?

— Не знам… Стори ми се, че видях…

— Кого?

— Леш. Видях го там, долу. Аз… добре де, стори ми се, че го видях.

— Стой тук.

Куин извади пистолета си и изтича на първия етаж.

Джон слезе бавно във фоайето. Беше видял Леш. Или пък не?

Куин се върна.

— Всичко е наред. Виж, хайде да се прибираме вкъщи. Не изглеждаш добре. Яде ли изобщо тази вечер? А, като стана въпрос, кога спа за последен път?

— Аз… Не знам.

— Край. Тръгваме си.

— Бих могъл да се закълна…

— Веднага.

Когато се дематериализираха обратно в двора на имението, Джон си каза, че приятелят му вероятно беше прав. Може би трябваше да хапне малко и…

Но така и не влязоха в къщата. В момента на пристигането им братята наизскачаха един по един през голямата двойна врата. Общият брой на оръжието им бе колкото за цяло военно формирование.

Рот впери суров поглед към Джон и Куин.

— Качвайте се в ескалейда с Рейдж и Блей. Освен ако не ви трябват още муниции.

Двамата поклатиха глава и кралят се дематериализира заедно с Вишъс, Бъч и Зейдист.

Когато се качиха в колата, Джон се обърна към Блей, стиснал в ръка пушка, и го попита със знаци:

— Какво става?

Рейдж натисна газта. Когато тежката кола с рев се изстреля от двора, братът изрече сухо:

— Посети ни стар приятел и враг. От онези, дето искаш да не ги зърваш никога вече.

Очевидно това беше темата на вечерта.