Открадни си целувка

Глава 1

Понеделник, 20 ноември

— Още няма седем и половина, Лори — подкачи я младият охранител. — Никога ли не се излежаваш?

— Днес е голям ден — отвърна тя, като отвори отривисто стъклената врата на офиса, стиснала здраво латето в другата ръка. — Ако извадя късмет, следващата седмица може и да поспя.

Лори прекоси празната приемна, окъпана в лъчите на зимното слънце, които струяха през стъклената фасада на офиса, и влезе в чакащия асансьор. Натисна бутона за втория етаж, след това се обърна към огледалото и приглади равния си кестеняв бретон. Когато вратите се затвориха, тя пое дълбоко дъх и издиша бавно, доволна, че беше пристигнала преди всички останали. След едва три часа сън, способността й да води любезни разговори клонеше към точката на изчерпване, така че тя искаше да се фокусира върху работата и толкова.

— Етаж първи… втори — ДЗЪН!

— Добро утро, Лори — обади се Жак иззад рецепцията на „Сиймлес“, когато Лори излезе от асансьора.

Постъпилият наскоро в луксозния моден бранд Жак, безупречно облечен французин, от няколко седмици се напъваше да идва на работа пръв, за да направи добро впечатление. Лори му кимна учтиво, минавайки покрай редовете празни бюра на път към ъгловия си кабинет. Тя се огледа. Шефът й Дани още не беше дошъл и очевидно единственият друг човек на етажа беше Джилиан, тяхната изпълнителна директорка — жена със спартанска закалка и стоманена воля. Лори я зърна да говори по телефона зад матираната стъклена стена.

Лори затвори вратата на своя офис зад себе си и обгърна с очи гледката през прозорците. Двуетажни автобуси и черни таксита пъплеха по булевард Странд, покрай бляскавите коледни витрини на магазините, а по тротоарите крачеха служители и туристи, устремени към площад Трафалгар. Но вътре, ако не броим приглушеното жужене на уличното движение, кабинетът й беше спокоен оазис.

Тя остави чантата си, седна на въртящия стол и включи компютъра. После се настани на безупречно подреденото, чисто бюро с хладна повърхност, лъхаща леко на почистващ препарат с аромат на лимон. След няколко дни в чужбина — поредния водовъртеж от летища, нови лица и анонимни хотелски стаи — й беше приятно да се завърне в Лондон.

Компютърът я посрещна в познатата джунгла от електронни бележки и погледът й пробяга по пинборда — върху него бяха закачени две мостри от тъкани, идеи за пролетната палитра на аксесоарите „Сиймлес“ и календарът й. На него се открояваше една дата: понеделник, 20 ноември: днес.

Надписът „Чанти Навахо!“, ограден в червено, беше въведен преди няколко месеца. Лори се усмихна. „Навахо“ беше ексклузивната нова линия аксесоари на „Сиймлес“, възложена не на друг, а на нея — чантата, която Лори пускаше на пазара днес, беше уникален модел, въплъщаващ семплата елегантност на цялата продуктова линия. От средата на лятото, когато бе започнала да скицира чантата, Лори живееше, дишаше и мечтаеше за този ден. Ако всичко вървеше гладко, днес тя можеше да се изкачи на върха. Медийният шум около лансирането на новата линия беше безпрецедентен — високотиражните, модни списания се надпреварваха да публикуват статии и препратки, а отделът по маркетинг на „Сиймлес“ се готвеше да разпрати безплатни мостри на грижливо подбрана група водещи знаменитости.

Лори отпи от кафето си, без да откъсва поглед от екрана с нови съобщения. След като месеци наред се беше трудила върху дизайна и проследяването на производствения процес на чантата, днес се очакваше пристигането на първата доставка от Китай. В петък тя се беше върнала от двудневна командировка във фабриката в покрайнините на Пекин, където беше проверила дори пискюлчетата на чантите, които вървяха по поточната линия. Планът за днес беше прост: щеше да прегледа набързо новодоставените чанти, да даде зелена светлина за изпращането им до магазините, готови за предколедната треска — след това щеше да обиколи Лондон, за да промотира новата модна линия „Навахо“ на специално парти. Това беше най-луксозната продуктова линия, която Лори поемаше след повишението й в шеф на отдел „Аксесоари“, и тя беше готова за своя триумф.

Беше подобаващо облечена в тясна тъмносива рокля и черни ботуши до коленете, кестенявата й, подстригана на каре коса беше старателно изправена и лъскава, а течната очна линия и опушено сивите сенки скриваха зачервените от недоспиване клепачи. Лори почти не беше мигнала предишната нощ, заета да проверява напредъка на доставката с айфона си. Техническа неизправност във фабриката вече ги беше забавила с три дни, така че сроковете ги притискаха и не оставяха никакво място за грешки.

Първата доставка от хиляда чанти трябваше да пристигне в осем часа сутринта. Лори барабанеше с нокти по бюрото и броеше минутите.

— Сигурни ли си, че долу няма нищо? — попита Лори, хванала телефонната слушалка в едната ръка и ровейки в уебсайта на куриера с другата. — Бихте ли проверили още веднъж? — Тя прехапа устни. — Трябваше да са пристигнали преди половин час.

Сърцето й препускаше. Съдейки по системата за електронно проследяване на доставката, пакетите вече трябваше да са пристигнали.

— Тук няма нищо — отговори момчето в склада. — Освен ако… работите за Дани Греъм? Не е изключено да са ги доставили директно при него.

Лори чу някакъв шум откъм общото отворено пространство, някакъв разговор на висок глас пред стените на кабинета й, последван от почукване на вратата. През матираното стъкло видя шефа си Дани. Благодари на спедитора и затвори телефона.

— Влез — извика тя.

Дани отвори вратата и надзърна вътре. С боядисаната си в черно коса, провиснали костюми и рунтави вежди, Дани за пореден път я удиви как беше успял да се промъкне през вратите на „Сиймлес“ — да не споменаваме как беше станал директор. Един от редките случаи, когато модният стил бе отстъпил пред бизнес усета в този бранш.

— Здравей, Лори.

— Здравей, Дани — отвърна тя и видя, че той държи в ръцете си един от дългоочакваните кашони.

Шефът й постави кашона върху масата между тях.

— Пристигнаха.

Лори вдигна ръка към устата си в нетърпеливо очакване, когато Дани извади една от бежовите чанти, изработени с преплетена кожа, на които бе посветила последните шест месеца. Извивките бяха изящни, кожата се отличаваше с деликатен блясък, а малкият пискюл, който висеше от едната страна, добавяше финален акорд на непостижим стил. Лори посегна да пипне чантата и не можа да сдържи усмивката си — истинско съвършенство.

— О! Красива е, нали? — промълви тя, прокарвайки пръст по малката позлатена закопчалка. — А ти твърдеше, че е недопустимо да използваме кожа от кенгуру? Погледни, Дани, каква невероятна кожа. Мека и издръжлива. Тези торбести приятели ще бъдат обезсмъртени от линията „Навахо“.

— Хмм — процеди Дани и лицето му пламна. Той някак не изглеждаше толкова спокоен или развълнуван, колкото очакваше Лори. — Не знам. — Той посочи логото на „Сиймлес“.

Или по-скоро мястото, където трябваше да бъде логото. Лори проточи врат да разгледа надписа и реалността я порази като мълния. Не. Не. Не беше възможно.

Логото на „Сиймлес“ — отличителното „S“ със смела извивка — трябваше да е щамповано върху кожата в долния ляв ъгъл, както върху всички техни аксесоари. Но не беше. Вместо това върху скъпата вносна кожа на „Навахо“ чантата бяха незаличимо жигосани думите: ЩАМПОВАЙ ЛОГОТО ТУК.

— Би ли ме осветлила, Лори? — заговори Дани, смръщил загрижено вежди.

Лори наклони настолната лампа върху бюрото си, така че да освети надписа върху чантата, и затъкна кичур коса зад ухото си. Вгледа се внимателно в щампата и си напомни да диша. По дяволите. Надписът беше прекалено голям, за да го прикрият.

— Не е възможно да е върху всичките — промълви тя със свито сърце. Остави чантата, която държеше, и бръкна в кашона. Но докато вадеше на светло всяка една от еднаквите чанти, виждаше само повторения на същата грешка, отново и отново, съкрушително очевидни.

Как се бе случило? Лори беше отишла там, беше надзиравала процеса в Китай. Тя се върна в мислите си към четиринайсетчасовите работни дни, които беше прекарала сред задушливите изпарения във фабриката, докато общуваше с всички възможни средства с персонала, уверяваше се, че се използват точните материали, крачеше нагоре-надолу покрай конвейера, проверяваше пискюлчетата на пилотните мостри, закопчаваше и откопчаваше токи напосоки, за да се увери, че няма дефектни.

И тогава й проблесна един спомен. Имейлът, който беше изпратила на собственика на китайската фабрика в последния ден от командировката, с последните указания за голямата коледна поръчка. Стомахът й се сви на топка. Неспособна да открие съответния файл със снимката, в бързината тя беше набрала на ръка инструкциите за логото.

Очите й срещнаха погледа на Дани — заля я вълна от срам, когато осъзна грешката си. Лори беше наясно, че собственикът на фабриката не знае добре английски. Тя беше допуснала много глупава грешка. Нещо по-лошо — изключително скъпоструваща грешка. Да, умората и часовата разлика не бяха за пренебрегване. Да, часове наред беше предоговаряла разходите и затова се беше откъснала от конвейера. Но Лори беше ръководила с лекота подобни задачи без никакви проблеми при предишни проекти. Пълната картина постепенно доби ясни очертания. В тази командировка имаше само една разлика. Умът й беше зает с мисли за Джей.

Беше разсеяна от момента, когато напусна летище Хийтроу. Джей, нейният приятел, нейният съсед — мъжът, за когото доскоро си мислеше, че може да е нещо много повече — беше обсебил съзнанието й. На борда на самолета, във фабриката, в хотела, умът й се беше блъскал неспирно, опитвайки се да разбере какво се беше объркало. Лори погледна неизползваемата грамада кожени чанти в кашона пред нея. Целият този проект беше нейна отговорност. Вината беше изцяло нейна.

— Тук имаме хиляда сбъркани чанти — заговори Дани. — Джилиан ги видя и бълва огън и жупел. Стопирах останалата част от доставката и се обадих във фабриката, за да им кажа да спрат производството. Ще трябва да уредим да изработят нова партида и да я доставят веднага. Както знаеш, тези чанти трябваше да са в магазините миналия петък. — Дани отпусна глава в ръцете си, излагайки на показ олисялото петно върху темето си, после отново вдигна чело. — Вече сме закъснели, Лори, и — боже мой — рискуваме да изтървем коледните купувачи.

— Добре — бавно произнесе Лори, осъзнавайки цялата сериозност на положението. — Остави на мен — продължи тя, опитвайки се да запази самообладание въпреки надигащата се паника. — Ще уредя това още днес, Дани. Ще се обадя във фабриката, ще разработя… — Тя се помъчи да измисли адекватно решение. — Не знам, лепенка или… — Тя замълча. В гърлото й заседна буца и думите й се изчерпаха.

— Лори — Дани я погледна право в очите с безмълвен въпрос, — работата е там, че това не е в твой стил. Какво става?

— Нищо, добре съм — отвърна тя, но очите й се напълниха със сълзи, когато погледна шефа, когото беше разочаровала. — Искам да кажа, мога да се справя с това. И с Джилиан. — Тогава тя си представи яростта на директорката — Джилиан, жената, която от години се опитваше да впечатли — и изпита непоносима вина, осъзнавайки, че Дани сигурно вече беше поел първата вълна на гнева й. — Тя ще се измори да беснее. Сигурно ще си спомни бронзовите колани, нали? Онези, които продавахме миналото лято и които счупиха всички рекорди за продажби?

— Убеден съм, че тя помни коланите — съгласи се Дани, но бръчките по лицето му не се изгладиха.

Заля я вълна от страх. Лори знаеше — беше видяла със собствените си очи през изминалата година — че никой не е незаменим в „Сиймлес“. Заради исканията на акционерите за по-добра доходност, натискът за постижения и печалби беше по-голям от всякога. От всеки служител се очакваше добавена стойност, както официално им съобщиха при последните съкращения. Лори знаеше, че тъкмо такъв скъпоструващ гаф можеше да й уреди уволнението, а някой по-евтин, неопитен моден дизайнер като Жак да се намърда на още топлото й местенце.

Изражението на Дани омекна.

— Лори, кажи ми какво става?

Споходиха я откъслечни картини от живота й през последните няколко месеца: Китай, Ню Йорк, Париж, Берлин, Рим. От лятото живееше в постоянно замайване от смяната на часовите зони, докато със зачервени очи скицираше хаотично модели и пишеше имейли от айпода си от борда на поредния самолет, подготвяйки се за поредната бизнес среща. Но ако обикновено напрежението й действаше като стимулант, сега Лори изнемогваше, изгубила фокус. И за това си имаше причина — когато беше видяла онова русокосо момиче да влиза в апартамента на Джей преди две седмици, теглейки черта под всичко, което биха могли да имат — Лори бе вложила цялата сила на волята си, за да не полети в пропастта.

— Дани, зная, че ти си сложи главата в торбата с моето повишение. Но аз съм доказала своята преданост към компанията, нали? Просто последните две седмици бяха…

Изречението й увисна недовършено. Работата, в която беше вложила труд, ум и сърце, висеше на косъм, но какво можеше да каже тя в своя защита — че сърцето й беше разбито от откритието, че мъжът, на когото толкова държеше, може би дори обичаше, беше продължил живота си без нея? Че Джей не й излизаше от главата и тя не можеше да разсъждава трезво за някое лого и за токи, или за каквото и да било друго?

— Лори — продължи Дани след известно мълчание. — Никой не се съмнява в твоята преданост, но въпреки това се налага да те отстраня от линията „Навахо“.

— Не — извика отчаяно Лори. — Не можеш да го направиш. Моля те, Дани. Зная, че се издъних, но поне ми позволи да оправя нещата. Това е една-единствена грешка.

— „Навахо“ е нашата най-значима продуктова линия, Лори, и не можем да рискуваме с други грешки. — Очите му бяха сведени към пода. — Трябва ни човек, на когото стопроцентово можем да разчитаме.

— Можеш да разчиташ на мен — настоя Лори. — Знаеш това.

— Лори, слушай, съжалявам — изрече Дани и я погледна в очите. — Зная, че си талантлива — виждал съм на какво си способна, но се опасявам, че това не е инцидентна грешка. По време на престоя ти в Китай, тук отдел „Клиенти“ беше залят от оплаквания.

Думите му изсвистяха като камшик. Оплаквания? Тя работеше денонощно, за да гарантира, че аксесоарите са идеални. Поръчваше най-качествените материали. Надзираваше всеки етап от производството. Гордееше се с качеството на моделите си. Тя не… нейните продукти винаги получаваха положителни отзиви.

— Какви оплаквания? — насили се да попита Лори.

— Ботите „Синалоа“ — токчетата се клатели. — Дани вдигна ръка към челото си, сякаш подробностите му причиняваха болка. — Една клиентка си изкълчила глезена с тях.

— Ясно… — Лори заекна, опитвайки се да издири наум слабата брънка в производствената верига. Почувства се вцепенена: Умът й беше блокирал. — Мога да намеря начин…

Това не можеше да се случва. „Сиймлес“ беше нейният живот. Дизайнът беше нейното призвание, нейният талант. Какво щеше да прави, ако я уволняха?

— Лори, Джилиан обожава твоята работа не по-малко от мен самия, но тя смята, че тези гафове вредят на бранда. Успях да я убедя, че имаш нужда от почивка, че за два месеца ще си възвърнеш фокуса и отново ще даваш най-доброто, на което си способна.

— Два месеца? — повтори тя, а очите й се напълниха със сълзи.

Дани се пресегна и постави ръка върху нейната.

— Лори, направи ми услуга. Два месеца почивка. Какво ще кажеш? Моля те, не ме разочаровай сега.

— Но аз нямам нужда от почивка — промълви на пресекулки тя.

Дани се обърна към вратата.

— Слушай, ще кажа на Жак да ти поръча такси — продължи той. — Прибери се вкъщи.

— Какво, искаш да се прибера вкъщи сега? — попита Лори в пълно недоумение.

— Така е най-добре. Днес не трябва да се мяркаш пред очите на Джилиан, повярвай ми.

Замаяна, Лори взе палтото си и Дани й отвори вратата. Докато прекосяваха заедно общото помещение на етажа, познатото жужене притихна и се възцари тежко мълчание. Дизайнери, стажанти и асистенти вдигаха глави да я погледнат, после бързо забиваха погледи в екраните на компютрите си. Засрамена, тя осъзна какво се бе случило. Сигурно всички в офиса бяха чули тирадата на Джилиан. Всичките й колеги знаеха в каква каша се е забъркала.

Когато стигнаха до рецепцията, Лори вече бършеше горещите сълзи, които се стичаха по бузите й.

— Лори, миличка — възкликна леля й Клара с отчетлив испански акцент, помитайки племенницата си в отривиста прегръдка, придружена от облак парфюм „Шанел“. — Каква прекрасна изненада.

Отдръпна се за момент, без да изпуска Лори, оглеждайки я внимателно.

— Но… какво се е случило? Изглеждаш ужасно! Изморена — кожа и кости. И трябва да се обличаш по-цветно, миличка.

Лори беше твърде изтощена и разстроена, за да възрази. Но дори в това изцедено състояние тя знаеше, че леля Клара, в леопардова блуза и розови дънки, с осеяни с кристалчета нокти и безумно тупирана коса, не беше царицата на модните съвети. На петдесет и три, тя беше две години по-възрастна от майката на Лори, Каролина, но докато Каролина беше приела грациозно настъпването на зрелостта, по-голямата й сестра се бореше на всички фронтове.

— Имаш нужда от ваканция, миличка. Какво ще кажеш за едно пътуване до Испания? Може да погостуваш на майка ти, тя все повтаря…

Лори престана да слуша и послушно тръгна по коридора, замислена как се бе озовала тук. Беше отказала на предложението на Дани да й повикат такси и вместо това излезе от офисите на „Сиймлес“, попадайки под напора на безмилостно студения ноемврийски вятър. Загърната във вълненото палто, тя беше вървяла по булевард Странд, докато стигна до Чаринг Крос, а после се видя насред железопътната гара, вторачена в таблото е разписанието на заминаващите влакове.

Неспособна да понесе да се прибере сама в апартамента си в Брикстън, да съзерцава четирите стени и да чака съседката Шивон да се върне от работа, тя беше решила да намине да види леля си и братовчедка си. Експедитивно, за да не би да размисли, Лори беше изтрила сълзите си и се беше качила на влака за Бромли.

— Лори! — Андреа се устреми към вратата и я посрещна със сърдечна прегръдка. Лори я прегърна на свой ред.

— Не знаех дали ще те заваря — заговори тя.

— Снощи бях нощна смяна — обясни Андреа, посочвайки захвърлената в коша за пране униформа на медицинска сестра.

За Лори Андреа беше повече сестра, отколкото братовчедка. И двете бяха прехвърлили трийсетте и бяха израснали заедно. И двете бяха наследили тъмната коса и матовата кожа на своите испански майки, но приликата между Андреа и леля Клара свършваше тук — всичко в Андреа беше естествено, от женствените извивки до напълно лишените от грим кафяви очи.

— Ела да седнеш тук — подкани я Андреа, като разчисти място на дивана сред десетките пухкави възглавнички, от които флоралната тапицерия почти не се виждаше. — Е, какво става? Какво те води тук в — тя погледна часовника си — десет и половина сутринта? А пък аз си мислех, че моето работно време е шантаво.

Лори се облегна назад и събитията от тази сутрин я заляха като приливна вълна.

— Направих ужасен гаф в работата.

— Но аз си мислех, че кариерата ти се развива страхотно?

— И аз така мислех — изрече Лори, после прехапа устни. — Но не е така. — Жилото на унижението все още лютеше. Тя беше работила в „Сиймлес“ четири години, упорито градейки репутацията си, и сега, само заради две глупави грешки, всичко се беше сринало.

— Какво се случи? — попита Андреа със загрижен поглед.

— Издъних се, много — отвърна Лори. Когато братовчедка й я прегърна през раменете, сдържаните до момента сълзи бликнаха и тя се задави в ридания.

— Всичко е наред — прошепна утешително Андреа. — Всичко ще бъде наред. — В топлината на прегръдката й Лори плака до пълно изтощение. Накрая се отдръпна.

— Искаш ли да ми разкажеш за това? — попита Андреа.

— Не зная — прошепна Лори. — Още не. Ужасно е.

Братовчедка й кимна.

— Разбира се. Както искаш. Сега си сред свои. Защо не останеш да пренощуваш у нас тази вечер?

— Благодаря — промълви Лори, поизправи се и избърса очите си. — Може да се възползвам от поканата, само този път. — Тя се помъчи да се усмихне и да разведри атмосферата. — Ами ти, какво правиш?

— Ха, какво пък, сега ще се почувстваш по-добре — възкликна през смях Андреа. — Върнах се тук, пестя за първа вноска за собствен апартамент. При мама, цял ден и цяла нощ. — Тя кимна към кухнята, където Клара приготвяше чай, и направи престорено измъчена физиономия. — Представяш ли си? Татко се измъкна да разходи кучето — за втори път тази сутрин — и не мога да му се сърдя.

Лори се усмихна, после се огледа из стаята. Навсякъде имаше снимки — Лори видя една, на която бяха двете с Андреа като деца, позираха като поп звезди. Обстановката тук беше толкова различна от нейния собствен апартамент, обзаведен в стилен минимализъм.

Клара се върна в хола с чай и бисквити, които остави на масата.

— През уикенда разговарях с майка ти — каза тя.

— О, така ли? — отвърна Лори, давайки си сметка, че не се беше чувала с майка си най-малко от две седмици. — Как е тя?

— О, Лори, с тези нейни мъже — възкликна Клара с нотка на отчаяние. — Искам да кажа, не й стига баща ти, който я напусна, без да се обърне назад. Какво преживя заради него, цяло чудо е, че не умря от мъка навремето, но сега става още по-лошо, миличка.

— Не преувеличавай, мамо — обади се Андреа, взе си една бисквита от чинията и погледна Лори. — На мен ми се стори добре, когато разговарях с нея.

— Добре? — повтори Клара. — Явно не ти е разказала цялата история, Андреа. Повярвай ми, тя изобщо не е добре. С Хавиер са скъсали и тя е много самотна.

— Хавиер? — попита Лори.

— Да, стара изгора. Двамата бяха заедно само няколко месеца. Но нали знаеш, за майка ти това е поредното любовно разочарование, което да допълни колекцията — заяви Клара, като вдигна ръце във въздуха и поклати глава. Андреа погледна Лори в очите и й прошепна: „Не й обръщай внимание“.

Поредното любовно разочарование, помисли си Лори. Цял живот се беше стремила да се отличава от майка си — да бъде по-независима, по-успяла, по-жилава. За нищо на света не би оставила щастието си в ръцете на някой мъж. Но сега, неомъжена и сама на трийсет и пет, с разбито сърце и на път да загуби работата си, Лори се запита дали двете нямаха повече общо, отколкото й се искаше да признае.