Открадни си целувка

Глава 3

Сряда, 22 ноември

Докато вървеше към викторианската жилищна кооперация в Брикстън, огряна от немощното зимно слънце, Лори отново видя онова момиче. Натискаше звънеца, наведена към домофона, светлорусата коса закриваше лицето й, изпод светлите кичури се виждаха само тъмните й очи.

— Джей, аз съм — изрече дрезгаво гостенката. Лори почувства остро пробождане в сърцето, когато чу името му. Блондинката е двайсетинагодишна, предположи тя, най-много на двайсет и пет. Нощта беше мразовита, но момичето беше облечено в минипола, черен чорапогащник, кафяви кожени ботуши с връзки и дънково яке. На практика беше почти гола.

Ами този тон, помисли си Лори, вадейки ключовете от чантата си, нанизани на ключодържател от „Тифани“. Какво означава той? Интимност?

Тя избра ключа за входната врата. Двамата с Джей бяха скъсали. Не беше нейна работа кой влизаше в жилищната сграда — и без това от понеделник имаше по-важни неща за мислене. Лори задържа входната врата, за да пропусне момичето да влезе. Прекоси шахматните плочки във фоайето и се заизкачва по витите стълби, проследявайки с ръка дървените перила на парапета от ковано желязо, избързвайки пред момичето, което остана да си слага гланц на устните пред огледалото в коридора.

Лори продължи да се качва по стълбите, като подмина вратата на Джей, мятайки бърз поглед. Това можех да съм аз, помисли си, като си представи как Джей придърпва момичето в прегръдките си и го целува. Но тя беше съсипала тази връзка. Както и всичко останало.

Лори продължи нагоре към третия етаж, нейния етаж. Апартаментът на последния етаж, обичаше да се шегува тя пред приятели — всъщност не беше някой бляскав пентхаус, в крайна сметка се намираше в Брикстън, но действително от нейното жилище се откриваше фантастична гледка — в ясни дни слънчевата светлина огряваше хола през еркерните прозорци и човек виждаше морето от сгради чак до центъра на града, над кулите Гъркин и Шард и към „Сейнт Пол“. Освен това имаше просторна тераса, за която през летните месеци й завиждаха всички съседи. Първоначално Лори гледаше на апартамента като на първа стъпка по имотната стълбица по пътя й към пожелани пощенски кодове — например квартали като Примроуз Хил или Мейда Вейл, когато кариерата й я изстреляше на върха, но само след два месеца в Брикстън и след като се запозна със съседите си, Лори се предаде. Кварталът и самата кооперация я оплетоха в очарованието си и сега мястото беше дом — цветен, хаотичен и изпълнен с живот. Нямаше друго място, където Лори би искала да живее.

Но тази вечер тя не се прибра направо у дома. Спря пред съседния апартамент и повдигна капачето на пощенската кутия.

— Ехо — провикна се тя през процепа. — Шивон, там ли си?

Последваха стъпки и минута по-късно на вратата се появи съседката Шивон, в карирана пижама, с коса, увита в хавлиен тюрбан, и блестящи зелени очи на красивото си, осеяно с лунички лице. В краката й се умилкваше сив котарак и мъркаше. Мистър Рипли — целият на сиви ивици и с бели лапички — официално беше котаракът на Джей. Той го хранеше, но Мистър Рипли обикаляше на воля всички пространства и помещения в блока, като се промъкваше през отворените или леко открехнати врати и прозорци, превръщайки всеки апартамент в свой дом.

— Стига да не си от модната полиция — заяви Шивон, като поздрави Лори с усмивка, разви хавлиената кърпа от косата си и се зае да я подсушава енергично. — Хвана ме неподготвена.

— Тази вечер не съм на смяна — отвърна Лори с изморена усмивка. Шивон отстъпи навътре и й махна да я последва.

В архитектурно отношение апартаментът на Шивон беше огледален образ на жилището на Лори — но само толкова. Със семпли мебели в японски стил и бели килими, апартаментът на Лори беше еталон за минимализъм, докато обителта на Шивон изобилстваше от позлатени огледала, изплетени на една кука кувертюри и етно украшения, които Лори не би допуснала дори близо до входната си врата.

Тя се насочи към кухнята на Шивон, като се обърна да се увери, че приятелката й я е последвала.

— Може ли? — попита тя, отвори хладилника, без да чака позволение, и извади една отворена бутилка вино. — Благодаря. — Взе две позлатени чаши от дървения рафт и се зае да налива.

Докато виното галеше стъклените стени на чашите, Лори си спомни деня, когато се беше нанесла в кооперацията преди четири години.

— Имелда Маркос не може да се мери с теб — беше казала Шивон, оглеждайки наредените в коридора кутии за обувки. Макар да беше висока едва метър и половина, заради дългата огненочервена коса и висок глас с характерен ирландски акцент тя не оставаше незабелязана.

— Сега съжалявам — беше се засмяла кисело Лори. Тя нямаше много мебели — дотогава беше обитавала само мебелирани квартири под наем, с плавен ръст в качеството, отразяващ растежа на заплатата й, но притежаваше ненадмината колекция от аксесоари. Хамалите бяха струпали безцеремонно кутиите с обувки и дрехите й във фоайето и я бяха зарязали.

— Я стига — беше отсякла Шивон. — Ще ти помогна да ги пренесем горе, ако ми подариш един чифт. Имаш ли нещо с моя размер?

Двете бяха замъкнали всички кутии горе и после Лори отвори бутилка червено вино, което наля в керамични чаши за чай — единствените, които беше успяла да открие в багажа си.

— Да пием за новия ти апартамент — добре дошла в Голдхок Меншънс — заяви Шивон и чукна чаша в тази на Лори. И тогава — в новото жилище, между първите четири стени, нейна собственост, с нова приятелка по дух и чашка, Лори се бе почувствала наистина у дома.

— Стига толкова — върна я Шивон към сегашния момент и посегна към едната чаша, за да не позволи на Лори да я напълни догоре. — Някои от нас имат домашни за училище. — Навремето Шивон беше наскоро дипломирана учителка, но сега беше директор на дирекция „Изобразително изкуство“ в близката гимназия и повечето й вечери бяха заети с родителски срещи и оценяване на ученически работи, вместо с веселби в пъба. Около зелените й очи се бяха появили няколко фини бръчици — по една за всяка проверка от Регионалния инспекторат, обичаше да казва тя.

— Тя едва ли е на повече от двайсет и пет — каза Лори, неспособна да мисли за друго, освен за момичето пред вратата. — Нали? — Отпи глътка вино, прекоси хола на Шивон и се настани на старинния, тапициран в зелено кадифе диван.

— Не съм я виждала отблизо — призна Шивон, сви рамене и седна на креслото в стила на петдесетте срещу Лори, като се зае да прокарва пръсти през мократа си коса, за да разплете сплъстените кичури.

— Отиваше в апартамента на Джей. Отново.

Шивон се облегна назад.

— Виж, Лори, не искам да те огорчавам, но Джей е свободен човек.

Лори събу мрачно ботушите си, вдигна крака на дивана и придърпа колене към гърдите си.

— Знам. Честно казано, не е само това — призна тя, а спомените за унизителното напускане на офиса я връхлетяха отново. — Боже, последните два дни бяха кошмарни, Шивон.

— В какъв смисъл? — попита приятелката й.

— Службата — промълви Лори и прехапа устни. — Издъних се.

— Хайде — подкани я Шивон, — разправяй.

— Допуснах голям гаф — изрече Лори, а очите й се напълниха със сълзи. — Допуснах много глупава грешка.

— Каква?

— Съсипах дизайна на последния модел суперлуксозни чанти. „Навахо“ — помниш ли, говоря за това от лятото?

Веждите на Шивон се вдигнаха високо на челото й.

— О, не! Искам да кажа, съжалявам — боже, това е ужасно. Ти вложи толкова много в този проект.

— Знам. И сега Дани ме принуди да изляза в платен отпуск. За два месеца, за да си „възвърна фокуса“, както се изрази той. Тази сутрин потвърди решението си с есемес — пуска ме в платен отпуск, но не иска да му се мяркам пред очите преди първи февруари. Извадих късмет, че не ме уволни. Защото го заслужавам, Шивон. Аз го разочаровах. — Тя се помъчи да преглътне сълзите си. — Докато бях в Китай — не зная. Не бях на себе си. Не можех да си събера мислите.

Тя беше излязла от релсите и причината за това беше само една. Лори се потопи в спомена за изминалото лято — но на фона на ноемврийския вятър навън и развалините, в които се беше превърнал животът й, близостта с Джей изглеждаше безкрайно далечна.

Джей седеше на раирания хамак на терасата над апартамента на Лори и се люлееше лекичко, докато й отваряше една бира. От айпод плейъра долиташе ленива музика от седемдесетте, идеално пасваща на горещата лятна нощ. Двамата бяха прекарали цялата вечер заедно, първо бяха отишли на лятно кино в парка — но преди полунощ Шивон беше заспала в леглото на Лори на долното ниво.

Лори седна до Джей и той й подаде отворената бутилка „Корона“ — тя забеляза как раираната тениска в сиво и бяло, пусната свободно върху износените дънки, подчертаваше слънчевия загар на кожата му. Беше събул чехлите си и ги беше оставил до нейните. В хамака имаше предостатъчно място, беше двоен, изпратен от майка й от Испания, но земното притегляне събираше телата им в средата на люлката. Лори погледна Джей. С набола брада и поизрасла тъмна коса, той изглеждаше точно както в първия ден, когато се бяха запознали, когато той внасяше своята китара в новия си апартамент. Джей се обърна към нея и се усмихна. Сякаш изобщо не забелязваше, че едната страна на тялото й, облечено в тюркоазеносин анцуг, беше долепено плътно до неговото.

— Шивон пропуска изумително нощно небе — каза Джей, като наклони глава назад. Лори се облегна назад и погледна нагоре. Въпреки безбройните изкуствени светлини от баровете, офисите и магазините в Южен Лондон, звездите се открояваха ярко.

— Така е — съгласи се Лори, като усети още по-осезателно докосването на неговото тяло до нейното. Топлината на ръцете му, едва доловимото му чисто ухание, с лек дъх на канела. Престани да се държиш глупаво, заповяда си тя. Очевидно неусетно се беше напила. Тя отпи глътка бира и остави бутилката на малката дървена пейка, която той й беше сковал тази пролет, когато се беше включил в курса по дърводелство.

— Може би не е чак толкова лошо — подхвърли Джей, като спря топлите си лешникови очи върху нейните, — че Шивон заспа.

Гласът на Джей прозвуча различно, някак по-мек от обикновено. Това не беше обичайният тон, онзи, с който говореше за съседските неща, като прибирането на млякото от доставчика или заемането на нейната колекция епизоди на „Момчетата от Медисън Авеню“.

— В какъв смисъл?

— Ами, че ми харесва да бъдем сами — изрече той, без да откъсва очи от нея.

Така, каза си Лори. Положението наистина ставаше много неловко. Тя извърна очи, докато прехвърляше наум планове за бягство.

— Искаш ли да намаля музиката? — попита тя, като понечи да стане.

— Не, така е добре — увери я Джей. — Наистина. — Той я улови за ръката, преди да успее да се изправи. Стана й някак приятно, нейната слаба ръка в негова силна длан. Сърцето й затупка в гърдите.

И тогава Джей се доближи до нея и двамата се целунаха. Ръцете му лежаха върху голата кожа над лактите й и тя го целуваше, целуваше Джей. Джей от долния етаж. И й беше хубаво.

Лори се отдръпна, а Джей приглади тъмната й коса зад ухото й. Двамата се спогледаха и едва тогава той се засмя, разсейвайки напрежението.

— Странно, нали? — пошепна той, докато си играеше с ръката й и прокарваше пръсти по дланта й. Лори кимна. Цяла година бяха приятели — и сега това. Да, тя беше почувствала нещо, когато го видя за пръв път — беше осъзнала веднага, че новият съсед от долния етаж е привлекателен. Но после те се бяха сприятелили, бяха се опознали и химията се смекчи до нещо приемливо. Сега приливът на желанието се беше завърнал, по-силен от преди, защото тя познаваше Джей. Той я целуна отново, като я притегли в обятията си, така че двамата се озоваха сгушени заедно в хамака. Останаха така, целуваха се, бъбреха и се смееха през цялата топла нощ.

Когато слънцето изгря над Лондон, двамата слязоха в апартамента на Лори и Джей я последва до вратата. Там разговаряха шепнешком, за да не събудят спящата Шивон.

— Прекарах страхотна нощ — промълви с усмивка Джей. — Много, много прекрасна нощ.

Лори подскочи, когато Мистър Рипли скочи в скута й и я върна рязко в реалността.

— Какво му става на това коте? — възкликна тя и го погали по гърба. — Вре се навсякъде!

— Просто е дружелюбен — обади се Шивон. — Не мисля, че го прави, за да досажда.

— Както и да е — продължи тя. — Дани може би има право, Лори. Напоследък ти си доста стресирана — първо работата, после тази история с Джей. Може би почивката не е чак толкова лоша идея. Има много по-лоши неща, не мислиш ли? — Шивон замълча. После извади една плоча на Нина Симон и я постави в стария грамофон.

Лори вдигна вежди.

— Ти не ме ли познаваш?

— Добре, разбирам накъде биеш.

— Аз мразя да си почивам, обожавам работата си — Шивон, това съм аз. Чисто и просто.

— Права си, паметта ми е къса. В края на краищата, ти си единственият човек, който е способен да отиде на спа и да прекара уикенда, ровейки в айфона си и сновейки нагоре-надолу, като настоява, че сигурно има нещо по-интересно за правене от масажите и близките контакти с пирани, които да ти гризат мъртвите кожички по стъпалата.

Лори се усмихна. Въпросният спа уикенд не беше сред върховете в тяхното приятелство.

— А какво ще кажеш за една активна ваканция? — предложи Шивон, зареяла поглед през прозореца, опитвайки се да измисли нещо вълнуващо. — Нали знаеш — може би не йога уикенд, а рисуване сред природата в Кромуел, наблюдаване на птиците в…

— Моля те, спри — прекъсна я Лори, като вдигна ръка. — В момента явно планираш собствената си ваканция, нали? За мен това е равносилно на ваканция в ада. Да гледам птиците. Ти шегуваш ли се?

— Винаги съм смятала, че тези приключения са забавни.

— Именно — заяви Лори. — Но вероятно си права, че трябва да се възползвам максимално от тази почивка. Действително съм съкрушена от случилото се, но не искам да седя по цял ден вкъщи и да гледам „Съдия Джуди“.

— Уф… това е толкова потискащо — каза тя, като покри лицето си с ръце. — Влачих се по корем тази година, за да докажа, че съм на нивото на моята нова роля, а ето че сега се издъних и Дани изгуби доверие в мен.

— На мен не ми изглежда така — възрази Шивон, като наметна хавлиената кърпа на раменете си, за да попие последните капки вода от косата й. — Дани те подкрепя, като ти дава време за отдих — не го пропилявай. Очевидно той вярва в теб, Лори, той просто иска да възвърнеш формата.

— Ох, не знам — промълви мрачно Лори. Може би не Дани, а самата тя беше изгубила вяра в способностите си — просто не може да си представи как се връща в „Сиймлес“ и се развихря в стаята си. — Дай да говорим за него друго. Разсей ме — каза тя. — Как мина денят ти?

— Не беше зле — отвърна Шивон, като стрелна приятел каза си с дяволит поглед. — След работа отидох да пийна с господин Фъргюсън. Ед.

— Ед — учителят по физическо възпитание ли? — попита Лори! Забеляза, че лицето на Шивон се озари, когато тя кимна. — Харесваш ли го?

Шивон остави чашата си на малката масичка в стил ар деко.

— Може би — призна тя. — Не исках да излизам с някой колега, но в този случай съм изкушена. От доста време кръстосвам пустинята и няколко частни урока по физическо възпитание ще ми бъдат от полза. — Тя се изкиска палаво.

Лори също се засмя, въпреки настроението си — двете бяха преживели паралелни периоди на любовна суша и нямаха тайни една от друга. И двете бяха целували достатъчно жаби, преди да навършат трийсет, така че сега търсеха нещо повече — но качеството и количеството на свободните мъже падаше стремглаво с всяка изминала година. Макар че горещото лято в Лондон беше изпъстрено с приятни моменти, открити фестивали и карнавала в Нотинг Хил, не можеше да става и дума за порой от мъже. Лори се беше обнадеждила, когато се сближиха с Джей… Но в края на септември, когато листата пожълтяха и покафеняха, а кестените опадаха по паважа на Уиндърмиър Роуд, тя отново остана сама.

Записът зацикли, а гласът на Нина Симон се провлачи протяжно.

— Няма ли най-после да си вземеш айпод плейър? — попита Лори, докато Шивон вдигна и постави отново иглата върху плочата. — Едно е да го раздаваш ретро, друго е да живееш в херметична капсула на времето. Предлагам да ти помогна да пригодим това място за мъжко гостуване… — Лори не можа да довърши предложението, защото една бродирана възглавница полетя към лицето й.