Открадни си целувка

Глава 25

Събота, 16 декември

Минаваше полунощ, когато Рейчъл видя номера на домашния им телефон в къщата да премигва върху екранчето на джиесема й. Тя натисна червения бутон и прекъсна повикването.

Но макар да лежеше притихнал върху масичката в хола, джиесемът продължи да я притеснява. Тя инстинктивно усещаше, че позвъняването ще се повтори.

Няколко минути по-късно телефонът завибрира настойчиво.

— Няма ли да отговориш? — попита Ейдън, виждайки святкащия екран.

В ума й нахлуха мисли — и образи, всички онези ужасни образи на Ейдън и Лори. Рейчъл се беше опитала да продължи живота си постарому, но сега гневът и объркването изплуваха на повърхността и чувствата се завърнаха с още по-голяма сила.

Без да откъсва поглед от мобилния телефон, Рейчъл осъзна, че трябва да чуе истината. Тя стана, взе джиесема и отиде в спалнята, далеч от Ейдън и гърмящия телевизор, като затвори вратата зад себе си. Този път тя се обади.

— Рейчъл — прозвуча гласът на Лори. Каза го най-спокойно, помисли си Рейчъл. Нехаеща, че беше сринала до основи света на приятелката си.

— Да — каза равнодушно тя.

— Здравей. Слушай — започна Лори, вече по-развълнувана от преди. — Трябва да поговорим за нещо, важно е.

— О, така ли? — подхвърли Рейчъл, като се постара да се овладее и да не издаде треперенето на гласа си. — Ами, знаеш ли какво? Аз също искам да те попитам нещо.

— Така ли?

— Да. — Рейчъл седна на ръба на леглото. Трябваше да овладее нервите си. Трябваше да попита — иначе никога нямаше да узнае истината. Тя пое дълбоко въздух и заговори. — Лори, намерих една бележка, която си написала в гимназията.

— Бележка?

— До Ейдън. — Рейчъл положи неимоверни усилия да продължи. — Намерих я в спалнята ти. Изпадна от една от твоите книги.

— О, боже. — Лори изрече думите много бавно.

— Какво има, Лори? — попита Рейчъл с натежал от гняв глас. Гузният тон на Лори беше по-красноречив от всяко признание.

— Рейчъл, толкова съжалявам — започна Лори с толкова глух глас, че не приличаше на нейния. — Зная, че трябваше да съм откровена. Зная, че трябваше да ти кажа — добави бързо тя. — Искам да кажа…

— Лори, ти знаеше, че аз бях влюбена в него. Толкова вечери сме разговаряли за него, ти ме слушаше как ти изливах сърцето си, анализирахме всеки разговор между нас двамата. После — когато ти ходеше по купоните, Лори, ти ми даваше пълен отчет. Разказваше ми с кого е бил Ейдън, с кое момиче е разговарял. — Рейчъл чувстваше как спомените й за миналото се рушаха с всяка изречена дума. — Какво беше това?

— Рейчъл, позволи ми да ти обясня… виж — изрече бързо Лори. — Трябва да ми се довериш и да ме изслушаш сега. Има нещо, което трябва да ти кажа…

— Да ти се доверя? — попита Рейчъл, вече кипяща от гняв. — Ти сериозно ли говориш? Нямам нужда от обяснения, Лори. Не и от твоите, нито пък от обясненията на Ейдън. Нищо няма да поправи нещата.

— Но…

— Преживявам много труден период, Лори, и се нуждаех от приятел. Но сега започвам да се питам дали не си имала друга причина да ми предложиш да разменим жилищата си?

Лори не каза нищо.

— Наистина ли искаше да помогнеш? — Рейчъл си помисли за Ейдън, за Мили, за това, че дъщеря й споделяше с Лори, вместо с нея. — Или защото искаше живота ми?

— Не, Рейчъл, слушай… ти трябва да… — възрази Лори.

— Лори, не искам да разговарям с теб и повече не искам да разговаряш с Мили. Дочуване. — Ръката на Рейчъл трепереше, когато тя прекъсна обаждането.