Открадни си целувка

Глава 23

Петък, 15 декември

Лори прегледа съдържанието на куфара си за нещо подходящо за партито у Даяна. Патрик щеше да бъде там — а тя беше прекарала толкова много време да гази в калта на разходката онзи ден. Трябваше да компенсира щетите с особено бляскава визия тази вечер.

Повечето от нейните градски дрехи изглеждаха не на място в Скипли. Но Лори си спомни, че беше донесла един тоалет за неочаквани партита. Беше рокля в цвят бордо, с миниатюрни камъчета покрай дълбокото остро деколте. Тя обу чорапогащник в телесен цвят и чифт елегантни обувки с безумно високи токчета. Да ги постави в багажа си беше нещо като заклинание за късмет — но тази вечер щяха да й свършат работа.

Лори нямаше търпение да види отново Патрик. Те бяха разговаряли няколко пъти по телефона след разходката в сряда. Главата и сърцето й бяха в конфликт — сърцето й казваше да се впусне през глава, да му се довери, но главата й диктуваше да не бърза, поне този път, да опознае Патрик, преди да направи следващата стъпка. Макар да се беше преструвала на няколко пъти на авантюристка, в действителност нея никак не я биваше в свалките за една нощ. Усещането за празнота, когато не ти се обадят на другия ден, мигновено отлитащата близост — тя ги познаваше и не искаше да ги преживява отново.

Лори приглади с четка елегантната си прическа и бретон, докато косата й легна съвършено гладка и права. Беше почти готова — но нещо липсваше. Тя огледа тоалетката на Рейчъл за някакви накити и намери чифт дълги висящи сребърни обици в една дървена кутийка. Рейчъл не би имала нищо против, помисли си тя, като ги постави в дупките на ушите си. Двете открай време си бяха разменяли вещите в училище — беше като да имаш два различни гардероба.

Лори изтегли две плътни дъги с течна очна линия и след това нанесе спирала върху гъстите си мигли. Отстъпи крачка назад и се погледна в голямото огледало. Не беше зле. Тя се усмихна.

В кухнята намери чинията с джинджифилови курабийки във формата на Дядо Коледа, които беше приготвила предишната вечер. Тази седмица, с няколкото свободни вечери, които се очертаваха поради удължения престой в Скипли, Лори се беше потопила в предизвикателството да приготвя по едно блюдо на ден от „Книгата на Беа“. Тя установи, че печенето на сладкиши беше идеалното занимание, когато огънят в камината гореше и от стереоуредбата звучаха коледни мелодии. Странно — години наред тя се беше убеждавала, че се нуждае от безкрайни развлечения, партита, работа, пътувания — защото само те я правеха щастлива. Но това изобщо не беше вярно. Сама вкъщи, заобиколена от тишина и спокойствие, и с достатъчно време за нещата, които обичаше, Лори се чувстваше умиротворена и доволна.

Кухнята бързо се изпълваше със звезди и шоколадови венци, а тя дори бе успяла да приготви коледно пънче — след като омаза себе си и цялата кухня с шоколад. Лори от дете се изприщваше от шоколад, но облиза купата, обзета от блажен непукизъм — нали за тази цел е измислен коректорът, каза си тя. Постави няколко джинджифилови курабии в един целофанов плик и го завърза с червена панделка, за да ги поднесе на Даяна, заедно с бутилка „Бейлис“.

Готова съм за моето първо парти за сезона, помисли си Лори.

Свещи в стъклени буркани осветяваха пътеката до входната врата на Даяна, а окаченият коледен венец проблясваше с малки червени лампички. Щом Лори закрачи по алеята с потропване на високите си токчета, Даяна отвори вратата.

— Здравей! — извика тя, посрещайки гостенката си с чаша шампанско. Лори пое питието с признателност и целуна домакинята.

Още с първата стъпка вътре Лори усети характерния топъл коледен аромат на канела и борови иглички. Тя се огледа и ахна възхитена. Стълбището беше украсено с гирлянда от бодлива зеленика и червени лампички, същите като венеца на вратата. Ленти златист воал украсяваха камината, а в хола и коридора бяха поставени кашпи с декоративни клонки и миниатюрни лампички. Домът на Даяна изглеждаше невероятно красив.

Масата в хола беше отрупана с подноси с увити в бекон наденички, мини йоркширкски пудинги с говеждо и хрян, блини с пушена сьомга и сирене крема. Лори видя Джойс в ъгъла и се насочи към нея. Джойс беше облякла преправената и освежена блуза, макар че се беше накиприла с диадема от станиол, която малко компрометираше стилния тоалет. Лори се усмихна и посочи блузата.

— Отива ти — каза тя.

— Много ми харесва панделката, която ти й приши — довери Джойс, като наведе поглед и подръпна панделката. — Чувствам се като принцеса.

— Впечатляващи приготовления — отбеляза Лори, оглеждайки подносите с храна. Джойс се засмя.

— Нашата Даяна не прави нищо половинчато — каза тя. — При това е поканила половината село. — Лори се огледа и видя, че стаята беше почти пълна: тя разпозна няколко лица и видя Бен от кафенето да пълни чинията си с мини рулца с наденички. Огледа се да потърси Патрик.

— Хубава традиция — отбеляза Лори. — Да се правят такива празненства.

— О, нищо подобно — призна Джойс, като междувременно Даяна дойде при тях и допълни чашите им с шампанско. Джойс се обърна към домакинята. — Даяна никога не е правила подобно парти, нали, скъпа?

— За пръв път ми е. — Тя се усмихна. — Но е доста забавно, нали?

— Никога не съм правила нещо подобно, когато той беше тук. — Даяна изплези език, направи физиономия и се разсмя. — Затова сега реших да се възползвам от възможността.

— Да пием за новото начало и хубавите купони — вдигна тост Лори.

— Ето, за това си заслужава да пием — съгласи се Даяна и чукна чашата си в техните.

Лори погледна племенниците на Даяна, които тичаха из къщата и се състезаваха с малки колички по всички възможни равни повърхности. В ъгъла на хола домакинята беше подредила малка маса с материали за изработване на поздравителни картички и хартиени гирлянди. Някои от по-големите деца бяха там, погълнати да рисуват и лепят апликации.

— Ти ли си модната дизайнерка? — Лори подскочи от изненада и се обърна, озовавайки се срещу възрастен мъж в костюм от туид, който се беше присъединил към тяхната групичка.

— Точно така — потвърди тя.

— Постоянно слушам за теб — засмя се той. — Жена ми Сандра не спира да говори за модното ревю, което устройвате утре вечер. Порасна й работата, откакто стана манекенка, и сега ме кара аз да приготвям чая. Ти преобърна живота ни.

— Вкусно — каза Патрик, отхапвайки от горещия плодов пай, преди Даяна или Лори да могат да го спрат. Ръката му се стрелна право към устата. — Боже, как пари — изсъска той през смях. — Мисля, че си изгорих езика. Но нищо, заслужаваше си.

Патрик беше пристигнал малко след осем часа. Той последва Лори в хола и когато спряха, за да поговорят с няколко жени доброволки, Патрик постави ръка на кръста на Лори. Тя не очакваше подобна проява на близост, но й стана приятно. Когато дамите се извиниха и се насочиха към бюфета, Патрик я придърпа още по-близо и я притисна лекичко.

— Тази вечер изглеждаш абсолютно неустоима — прошепна в ухото й с дрезгав глас той.

Лори се запита още колко ще може да издържи. Къщата — и нейното голямо, удобно, топло, празно двойно легло бяха само на няколко метра. Тя отпи глътка греяно вино и си представи за миг какво би било — да почувства ръцете му върху себе си, да види тялото, на което се възхищаваше и отгатваше под дрехите. Напрежението между тях растеше с всяка нова среща, а Лори беше само човек — когато Патрик й говореше по този начин, краката й омекваха…

Тя се извини и отиде в банята. Парното не се отразяваше добре на косата й — затова тя си беше донесла специален серум, за да я приглади. Когато се насочи към стълбите, Бен я настигна.

Лори му се усмихна, след това се заизкачва към банята на горния етаж.

— Ти си Лори, нали? — каза момчето с усмивка. Те бяха разговаряли само веднъж, непосредствено след пристигането й, но тогава той беше проявил дружелюбност в момент, когато тя беше имала нужда от това.

— Здравей, Бен — каза тя, като стъпи на първото стъпало.

— Много си хубава.

— Благодаря — отговори учтиво Лори.

— Ти… — започна той. — Патрик ли е твоят приятел? — попита Бен. Лори се поколеба. Тя самата не знаеше какъв е отговорът, но беше доста сигурна, че не желае да разпространява тази новина посредством съседските клюки.

— Не ти влиза в супата — шеговито подхвърли тя.

— Не, аз просто… не, нищо. Всъщност аз не го познавам — сви рамене Бен.

— Добре — процеди Лори, намръщена, опитвайки се да разгадае изражението на момчето. — Остави ме мен. Ти кого ще заведеш под елхата, Бен? Има ли момичета на хоризонта?

— Не — призна той, като сведе поглед засрамен.

— Аха! — възкликна Лори. — Ясна е работата. Коя е тя? — попита шепнешком тя. — Хайде, на мен можеш да кажеш.

— Добре — склони Бен. — Но нали обещаваш, че няма да се раздрънкаш?

— Обещавам — каза Лори и кръстоса пръсти зад гърба си.

— Казва се Мили.