Открадни си целувка

Глава 7

Вторник, 28 ноември

Лори знаеше какво трябва да направи. Утре, сряда, тя заминаваше за Скипли и вече беше приготвила багажа си, така че беше необходимо само да остави ключовете от апартамента си на човек, от когото Рейчъл да ги вземе.

Но Шивон и Лили бяха заети, така че се налагаше да помоли Джей. Нищо страшно, това беше най-обикновена услуга между съседи. Но мисълта да слезе на долния етаж, да разговаря с него… те почти не бяха разменяли дума през последните два месеца. Лори стоеше в коридора на апартамента с ръка върху дръжката на вратата от цели пет минути.

Тя пое дълбоко дъх, отвори вратата и заслиза по стълбите към апартамента на Джей. Позвъни на вратата, а в корема й запърхаха пеперуди. Може би той нямаше да е вкъщи, помисли си тя, донякъде искайки да е точно така.

Джей отвори минута по-късно. Тъмната му коса беше леко разрошена и беше облечен в индиговосини дънки, красиви мокасини и тъмночервен пуловер. Не просто някакъв пуловер, а такъв, който му стоеше прекрасно и открояваше мургавата му кожа. Пуловер, който Лори беше видяла в един магазин в Сохо в началото на годината и го беше накарала да го купи, защото му отиваше. По онова време те двамата бяха приятели и тя все още правеше такива неща. Отвътре долетя звукът на радиото и я разсея за момент.

— Здравей — каза тя с леко дрезгав глас.

— Лори — промълви Джей с колеблива усмивка. — Здравей.

Думите, които Лори беше планирала да изрече, излетяха от ума й, щом се озова лице в лице с Джей. Погледът й се плъзна към сочните му устни и тя си спомни целувките му.

— Мина доста време, нали? — успя да каже накрая тя.

Той кимна, очите му тутакси се забиха в пода, без повече да срещнат нейните.

— Натоварен период — продължи тя. — Всички тичат, тичат, тичат на работа. — Прииска й се да се срита. Това пък откъде дойде? Всичко свърши, замина, изчезна беше доста по-вярно в случая.

— О, да — каза Джей, а след известна пауза добави: — Е, това е добре. Ами днес? Защо не си на работа?

— В отпуск съм — отвърна тя, без да споменава, че на практика я бяха отстранили от работното място. Прехапа устни, после бързо смени темата. — Виж, исках да те помоля за услуга.

— Услуга? Разбира се — каза Джей със сърдечна усмивка. — С какво мога да ти помогна?

— Една приятелка…

Отвътре долетя женски смях, над звука от радиото, като пресече думите на Лори по средата. Тя погледна в посока на смеха, стомахът й се стегна на възел. Прииска й се просто да даде ключовете на Джей и да се изнесе по най-бързия възможен начин.

— Моята приятелка Рейчъл ще отседне в апартамента ми за две седмици. Би ли могъл да й предадеш ключовете, когато тя пристигне тук утре? — Лори подаде връзката с ключове. — Ще бъде тук към три часа, заедно със сина и дъщеря си.

— Разбира се — каза Джей, кимайки. — Няма проблем. — Лори му подаде ключовете и ръцете им се докоснаха за момент. Лори закопня да останат така, неговата кожа до нейната, близо — но Джей отдръпна ръката си и остави ключовете върху масичката в коридора.

— А ти къде… — започна той, като отново вдигна поглед към Лори.

— Джей — извика женският глас от вътрешността на апартамента. — Чаят ти ще изстине.

Тя беше. Онова момиче.

— Май трябва да вървя — промълви Лори с натежало сърце. — Но ти благодаря, оценявам това.

Лори се обърна и пое нагоре по стълбите, а сърцето й блъскаше лудешки. Гласът на онова момиче. Беше наситен с интимност.

— Но Лори, ще те видя на партито у Лили, нали? — извика Джей.

— О, да, разбира се — отвърна тя, като изви глава към него и се насили да се усмихне. Но още докато изричаше тези думи, тя осъзна, че празненството заедно с Джей, по този начин, беше единственото място, където не би могла да бъде на Коледа.

Лори прекоси гара Кингс Крос, влачейки куфара след себе си, злочеста като елиминиран участник в риалити състезанието „Стажантът“. Беше сряда сутрин — малко повече от една седмица откакто животът й се беше разпаднал.

Първият влак за Лийдс тръгваше в 11:45 часа, а оттам щеше да се прехвърли на по-малка композиция за Скипли. Пиковият час беше отминал и купето остана полупразно. Някакъв мъж с червендалесто лице и корем, притиснат в масичката пред него, я изгледа с приветлива усмивка. Две малки деца, вероятно негови, седяха на седалките отсреща. Съкрушена, Лори постави чантата на седалката си.

— Здравей, сладурче — изтърси мъжът. Изправи се, за да й помогне да вдигне тежкия си като олово куфар върху отделението за багаж. — За къде си тръгнала?

Лори никога не разговаряше с непознати в обществения транспорт и не беше готова да прави изключения точно днес. В това отношение, макар да не беше родена в столицата, тя беше лондончанка до мозъка на костите си.

— За Скипли — процеди тя, надявайки се мъжът да се върне към списанието за риболов, което държеше в ръка.

— Скипли, ъх — а, да. Знам го, хм, най-малкото съм чувал за него. Значи ще пътуваш до Лийдс. Ами че то ние…

Влакът потегли и тъй като мъжът не спираше да говори, Лори се сви на мястото си с дълбока въздишка.

След няколко минути измъчен разговор, тя извади айфона си, заби слушалките в ушите си и избра плейлиста, а мъжът най-сетне заби нос в списанието си. Лори зарея поглед през прозореца в препускащия пейзаж. Редяха се познатите очертания на Лондон — задните стени на къщи с тераси, Емирейтс Стейдиъм, Александра Палас на върха на хълма. Само от гледката на урбанистичните сгради й се зави свят. В този момент, докато влакът набираше скорост, на Лори й се прииска да сграбчи града с две ръце и никога да не го пусне.

Тя превключи на Туитър и постна съобщение в профила си.

Лори се усмихна на кратките отговори, които заприиждаха почти незабавно.

Докато четеше отговора от братовчедка си Андреа, тя се сети за най-близките си. За майка си. Лори побърза да й изпрати есемес.

Минута по-късно получи отговор.

Измина един час и редиците еднотипни викториански къщи бяха заменени от грубо изорани поля, над които се простираше синьо небе. Колкото повече се отдалечаваха от града, толкова по-силно започваха да говорят пътниците — вагонът се изпълни с крясъци и бърборене. Лори се опита да се съсредоточи върху електронното издание на „Вог“ върху айпада си, но трябваше да седи сбутана между своя съсед и обемистата кучешка клетка и пухкаво хъски, с което си играеха двете момиченца срещу нея.

— Искате ли да го погалите? — Едното момиченце побутна кучето към нея. Лори се усмихна и го погали сковано, като отдръпна ръка, щом усети лепкавия желиран бонбон, сплъстен в козината на хъскито.

След като избърса ръка, като внимаваше да не остави петно върху кремавата си копринена блуза, Лори влезе в интернет. Имаше някакъв проблем със служебната й поща, защото нямаше достъп до нея. Тя въздъхна — сигурно пощенската й кутия беше пълна със съобщения, които изискваха спешен отговор — и кликна върху иконката на личната си поща. Усмихна се, когато видя съобщение от своята кръщелница Мили.

Лори не беше блестяща кръстница, тя знаеше това, но изпращането на пощенски картички й беше станало навик. Представи си Мили на снимката й във Фейсбук, доста висока за възрастта си, с боядисана тъмночервена коса и лешниковите очи на баща й. У Мили Лори виждаше онази искра, която имаше тя самата, когато бе по-млада, глад за развитие, за по-добър живот.

Лори веднага написа отговор.

Само след миг пристигна отговорът на Мили: „Всъщност косата ти е розова“.

„Е“, написа Лори, „за това нямам извинение. Лек път, Мили“ — Л. х.

— Наближаваме гара Лийдс — обяви женски глас по високоговорителя. — Следващата спирка на този влак е град Лийдс. Умоляваме пътниците да се уверят, че са взели със себе си целия си багаж.

Лори се изправи, протегна се след двучасовото седене и слезе на гарата, теглейки куфара си. Намери шести перон и се качи на един очукан малък влак. Композицията потегли с пухтене покрай полята с овце, като спираше в Гигълсуик, Лонг Престън и други селища с имена, които Лори изобщо не беше чувала. Ако не се брои бабата, която решаваше кръстословица, купето беше празно, така че Лори се потопи на спокойствие във „Вог“, прегледа какво щеше да носи Алекса Чънг на коледните концерти и къде пазарува подаръците си Клои Севини. След по-малко от час обявиха пристигане в Скипли.

Лори погледна през прозореца, докато вземаше багажа си. На перона нямаше нито един човек, нито един. Тя огледа безбрежните голи поля и хълмове. Добре дошла в Скипли, помисли си тя. Дали вече беше твърде късно да отмени размяната?