Открадни си целувка

Глава 5

Петък, 24 ноември

— Май че току-що предложих нещо много шантаво — каза Лори, като обра млечната пяна върху капучиното си със старинна сребърна лъжичка.

Беше петък, 4 часа следобед, пет дълги дни след катастрофата в „Сиймлес“. Лори беше убедила Шивон да излязат на кафе в „При Лейси“. Това беше тяхното любимо кафене, кацнало над няколко стъпала, сгушено в реновираната аркада с бутици и ресторанти в Брикстън Вилидж Маркет. На плота бяха подредени кошници с домашно приготвен хляб, а на дървената маса до него се кипреха мъфини, кифли и торти. Бял мопс, облечен в ръчно плетен пуловер, душеше за трохи в краката на Лори, а след миг доприпка и черният му приятел, също облечен в пуловер. Двете кучета се спречкаха за парченце органичен царевичен хляб.

Лори беше прекарала последните два дни в спортната зала, опитвайки се да канализира хаотичната си енергия, като запълваше празните часове с тренировки по спининг, аеробика и зумба. Но разговорът с Дани и картината със съсипаните чанти „Навахо“ не й излизаха от ума.

Сервитьорът им донесе мъфините върху красиви чинийки на цветчета и Шивон захапа ентусиазирано нейния. Лори беше загубила апетит напълно.

„При Лейси“ беше специално място не само заради нещата, които се намираха там, но и заради онези, които не се намираха — бебета. По някаква причина, може би заради стъпалата пред вратата, сладкарницата не се посещаваше от майки с детски колички. Не че в бебетата, малките деца и младите майки имаше нещо лошо, разбира се — стига да не анализираха до безкрай спането и хранителните навици на рожбите си или да не те гледаха с онзи — нали се сещате — изпълнен със съжаление поглед. Обаче те обикновено го правеха.

Шивон изглеждаше съсредоточена в свалянето на хартиената обвивка от мъфина си. Ето защо Лори повиши малко глас.

— Смятам да разменя жилището си за няколко седмици.

— Какво? — възкликна Шивон, като зяпна Лори с цялото си внимание. — Като в онова шоу по телевизията?

— Нещо такова — каза Лори. — Просто така се получи. Но без телевизионни камери. Ще помогна на една стара приятелка — обясни тя, като поднесе чашата до устата си.

— Сериозно? — промълви Шивон. — Коя по-точно?

— Рейчъл. Сигурно съм ти разказвала за нея. От училище — бяхме много близки. Но после тя стана… не знам. Стана майка. Премести се в някакво малко селце в Йоркшир. Няма го на картата. Знаеш как е.

— О, да — обади се Шивон. — Момичето, с което сте ходили в Гърция като тийнейджърки?

Лори кимна.

— Да — потвърди тя. — Отидохме в Гърция малко преди тя да забременее, на деветнайсет години. — Лори замълча, после поклати глава, спомняйки си как двете бяха стояли в банята, вторачени в теста за бременност на Рейчъл, като не вярваха на очите си. Никоя не беше обелила дума в продължение на пет минути. Рейчъл беше умната, тя беше класирана по успех в университета — повече подхождаше на Лори да се издъни. Така би било логично.

— Тя и бащата още ли са заедно? — попита Шивон.

— О, да, имат две прекрасни деца, Мили и Зак. Ейдън Мъри учеше в нашето училище, два випуска по-голям.

— Еха — възкликна Шивон, ококорила зелените си очи. — Това е много романтично, нали? — промълви тя, зареяла поглед в една усмихната двойка на масата до вратата: двамата тъкмо сваляха шапките и шаловете си и се настаняваха.

— Романтично? Наистина ли мислиш така? — Лори се засмя горчиво и поклати глава. — Не смятам. — Тя отпи глътка капучино и Ейдън от ученическите години изникна пред очите й — висок и красив. Учтив, дори когато приятелите му я тормозеха. Тя пропъди образа от ума си. — Да забременееш, преди да навършиш двайсет? Обречена за цял живот да поръчваш дрехи от каталога, да бършеш сополи и да се тревожиш? Ако на това му казваш романтика, можеш да си го задържиш.

Шивон присви очи и й хвърли поглед, който говореше: „Не бъди гадна!“

— Рейчъл казва, че е щастлива. Но кой иска подобен живот? Не бих разменила живота си с нейния — нито за миг.

Кога се запознаха двете — когато бяха дванайсетгодишни? Хм, може би. Всъщност по онова време Лори би направила всичко, за да се разменят. Рейчъл, с нейните хубави дрехи, голяма къща и скъпи ваканции, с еднаква лекота печелеше приятели и изкарваше шестици. Лори, тъкмо напротив, с кльощавата си фигура и шушлякови анцузи в крещящи цветове, едно от малкото деца в училище, което живееше в общинско жилище, беше любим обект на подигравки за немирниците. Честно казано, Лори беше кръгла нула, докато не стана приятелка на Рейчъл.

— Е, чудесно — каза Шивон. — Защото не искам да те разочаровам, но „Шантав петък“ не беше документален филм, Лори. Не е никак лесно да организираш нещо такова в реалния живот.

Лори завъртя очи.

— Виж, казвам ти, защото ще имаш нови съседи за две седмици, включително моята кръщелница Мили.

— Ти имаш кръщелница? — учуди се Шивон. — Някой ти е натресъл отговорността за…

— Да, така е! Дъщерята на Рейчъл — довърши Лори с раздразнение. — Тя е прекрасно момиче. Не я виждам често — всъщност никога не съм им ходила на гости, което е много лошо, предполагам. Но се опитах да наваксам пропуснатото в Оксфорд и й изпращам пощенски картички от време на време — от седмиците на модата, от пътуванията ми в чужбина. Тя е луда по модата. Както и да е, мисълта ми е, че ще отсъствам. Отивам в малкото селце на Рейчъл — казва се Скипли, в Йоркшир, за да мога да се поотпусна малко и да си почина.

Шивон за малко не се задави с кафето си.

— Село в Йоркшир? Вярно, националният парк Дейлс е красиво място, но ако ми позволиш, ще ти припомня нашия скорошен разговор за влудяващата скука на спа центровете? Какво ще правиш там?

Лори все още не беше обмислила тази част.

— Ами, къщата изглежда прекрасна. Нали знаеш, розови храсти пред вратата, такива работи.

— Няма да има рози, Лори, наближава месец декември. Ще ти стискам палци да намериш суши на село.

Лори осъзна, че дори сушито — една от нейните любими храни — не би могло да я изкуши точно сега. От понеделник почти не беше слагала залък в устата си.

— От друга страна, може да загладиш малко косъма с йоркширски пудинг — добави приятелката й. — Но сериозно, Лори, какво ще правиш сама на село? Даваш ли си сметка с какво се захващаш?

— Всичко ще бъде наред — настоя Лори, като махна с ръка. — Слушай, ти и Дани имате право. Имам нужда да си прочистя главата.

В неделя сутринта, три дни преди заминаването, Лори почука на синята врата на първия етаж в кооперацията. След минута й отвори закръглена жена на около седемдесет години, с пригладена афроприческа, рокля на жълти и червени мотиви, подчертана от семпли златни халки на ушите и червен гердан.

— Здравей, Лили — каза Лори.

— Охо, ето я моята любима съседка — отвърна Лили, а на лицето й грейна усмивка. — Влизай, скъпа. Тъкмо сложих чайника на котлона.

— Как си? — попита Лори, като влезе в кухнята и се настани на един от дървените столове край масата.

— Не се оплаквам, благодаря, миличка — каза Лили, вадейки от бюфета поднос и чаши. — Карам я по-полека, ако не броим моя хор. Ноември никога не е натоварен. Купонът започва по Коледа.

От радиото се носеше мелодично реге и Лори забеляза, че на печката къкреше тенджера. Тя се огледа и видя, че на места тапетите с щампа на слънчогледи се бяха прокъсали, а линолеумът е протъркан.

— Всичкото това от възстановяването на електрозахранването ли е? — попита тя, сочейки стената и мебелите.

— Да — потвърди Лили, като донесе подноса с чашите и го остави на масата между тях. — Благодарна съм, разбира се, че поправиха повредата, но работниците от общината оставиха ужасна бъркотия след себе си.

Лори прокара ръка по оръфания тапет.

— Срамота — възкликна тя. — Ти винаги си поддържала апартамента добре.

— О, това не е нищо — засмя се сърдечно Лили. — Трябва да видиш хола, там не остана здрав тапет. Казаха, че ще се върнат да го оправят, но оттогава минаха седмици.

— А електрозахранването? Сега всичко наред ли е?

— Ами, да, всички лампи и контакти работят, това е важното. Човек не може да покани гости на тъмно, нали?

Лори се усмихна. Всяка година Лили канеше всички обитатели на кооперацията на нейната карибска коледна вечеря. Тя не връщаше никого и апартаментът й винаги се пръскаше по шевовете от приятели и съседи, въздухът натежаваше от изкусителните ухания на мариновани пилешки бутчета и печени банани, коктейлите с ром разпалваха кръвта за танци, а стаите се преобразяваха с червени и златни коледни украси. Шивон и Лори винаги присъстваха, както и: Шон, самотният баща от партерния апартамент, Ники, неговата дъщеря тийнейджърка, благодарение на която косата му се беше прошарила, и разбира се, Джей.

Обикновено идваха и приятелите от госпъл хора на Лили, отбиваха се по всяко време между обяд и полунощ, както и децата от съседните кооперации. Миналата година Шивон беше донесла отнякъде пинята във формата на северен елен, която се превърна в голям хит — децата я мушкаха с пръчки, докато не я пробиха и на пода се посипаха бонбони и шоколади.

Коледната вечеря у Лили беше един от акцентите в годината за Лори, но сега беше различно. Дали приятелката на Джей щеше да бъде там? Тя наистина ли искаше да прекара Коледа, опитвайки се да не гледа как двамата си шепнат сладко, вкусвайки плодовата торта? Самата мисъл й причиняваше болка.

— Празненството ще бъде страхотно — каза Лори. — Както винаги.

Лили наля чай в двете чаши.

— О, ясно ми е. Важни са хората. Но ти знаеш, че обичам нещата да изглеждат добре.

Лори кимна с разбиране, след това се замисли за причината, която я беше накарала да дойде.

— Отбих се, защото исках да ти кажа, че ще отсъствам известно време, ще отседна в къщата на една приятелка. Междувременно тя ще дойде тук. Казва се Рейчъл и ще отседне тук със семейството си — тя има две деца, малко момченце и дъщеря тийнейджърка. Така че ако видиш непознати лица в блока, да знаеш, че това са те.

— Няма проблем — каза Лили и отпи от чая си. — Твоите приятели са и мои приятели, миличка. Кажи им, че ако имат нужда от нещо, Лили е тук. Ти знаеш, че обичам да съм в компанията на млади хора.

Лори взе чашата си и я задържа в шепи, за да стопли ръцете си. Апартаментът на Лили не беше толкова добре отоплен като нейния и заради нулевите температури навън кухнята беше студена.

— Ами ти? — попита Лили полека, като плъзна поглед по лицето и тялото на Лори. — Добре ли си? Познаваш ме, не обичам да си пъхам носа в чуждите работи, но ми се виждаш малко измършавяла. И изморена.

— Напоследък не мога да спя — отвърна унесено Лори.

— Да не е заради нашия приятел на горния етаж?

— Само донякъде — промълви тя.

— Джей да не ти е разбил сърцето?

— Не е така, Лили — въздъхна Лори.

— Значи ти си разбила неговото?

— Между нас двамата просто не се получи, това е всичко.

Лори се беше връщала в ума си към онази вечер безброй пъти, опитвайки се да си изясни случилото се. След лятната нощ в хамака на терасата, тя и Джей бяха излизали заедно няколко пъти, докато лятото преминаваше в есен, и бяха последвали още целувки, също толкова опияняващи като първата. На третата среща бяха отишли в „При Капели“, кварталната пицария — бяха ходили там неведнъж с приятели, но този път — само двамата, и всичко беше различно. Интимно и романтично.

— Ела у нас в петък — каза Джей по пътя към дома. Лори подритваше игриво окапалите листа, без да изпуска ръката му. — Искам да ти сготвя нещо.

Лори се поколеба само за миг.

— Добре, става — каза тя с обичайната си самоувереност. Но вътрешно не беше толкова сигурна, а когато влязоха в апартамента, тя съвсем се умълча. Само допреди няколко седмици тя и Джей бяха приятели, а сега накъде поемаха? Защо трябваше да става толкова сериозно? Тя знаеше какво би означавала една уютна вечер у Джей и гласчето в главата й започна да трупа аргументи. Нещата се променяха прекалено бързо. Тя все още не беше готова.

Джей я целуна за довиждане пред входната си врата.

— До петък тогава — каза усмихнат той и пусна неохотно ръцете й. — В седем часа вечерта. Нали?

— Супер — кимна Лори, като прогони съмненията си. — До петък.

В 18:30 часа през въпросния петък Лори затвори телефона след последния разговор за деня. Ботите „Синалоа“ се продаваха доста добре. Като цяло беше успешен ден: тя довърши и изпрати в нюйоркския офис няколко предложения за разширяване на новата линия „Навахо“ и веднага получи одобрение. Лори погледна часовника и се приготви за тръгване — щеше да закъснее мъничко за вечерята у Джей, но пътьом щеше да вземе бутилка хубаво вино, за да се реваншира.

Дани я пресрещна на вратата с притеснено изражение на лицето.

— Лори, извинявай, но въпросът не търпи отлагане. Презентацията за събранието на акционерите е пълен провал. Дали би могла да ни помогнеш да я оправим?

Час и половина по-късно очите на Лори бяха зачервени и възпалени. Тя беше скалъпила презентацията с лекота, но времето отлетя — когато съхрани излъсканата презентация на компютъра си, видя, че беше станало осем часът, а пътуването с метрото също отнемаше време.

— Кошмар в службата — каза тя, когато Джей й отвори вратата няколко минути преди девет. Тя замълча за секунда, колкото да го огледа — индиговосини дънки и карирана риза в червено и черно — добре. — Тъкмо приключих последния телефонен разговор за деня и…

Лори престана да говори, доловила изисканото ухание на билки и подправки и… загоряла храна.

— Ах, закъснях за вечерята, нали? — изтърси тя и прехапа устни.

— В общи линии — изрече Джей, като направи няколко крачки назад и й махна да го последва. — Но хайде, влез.

— Можем да си поръчаме готова храна, нали?

— Можем — отвърна той. Лори долови неохотна нотка в гласа му, но предпочете да не й обърне внимание.

— Добре. Защото съм в настроение да празнувам — заяви тя. — Моите боти „Синалоа“ се продават страшно добре и…

— Лори — каза Джей и постави ръка на темето си с объркано изражение. — Да не съм объркал часа? Мислех, че се разбрахме за седем?

— Така е — потвърди Лори бодро, в опит да омаловажи случката. — Но възникна нещо извънредно — една презентация, и Дани ме помоли да остана. Трябваше да ти се обадя, нали? Но аз си помислих, че ако взема метрото веднага, ще мога да…

— … закъснееш само два часа?

— Да — каза тя. По дяволите. Погледнато в тази светлина, не звучеше добре. — Дани имаше нужда от мен.

— Ясно — изрече бавно Джей.

— Какво? — попита с отбранителен тон Лори. Несъмнено го беше разочаровала — Джей се беше потрудил за нея, а тя Лори не се постара да пристигне навреме. Лори събра цялата си решителност. Нямаше да отстъпи, нямаше да признае, че е сгрешила. — Съжалявам, Джей. Нали това искаш да кажа? Съжалявам. Но работата си е работа.

Джей сви рамене.

— Виж, Лори — дай да забравим за случката, не е голяма работа, ти се разполагай, а пък аз ще забъркам нещо за хапване. Просто, както ти сама каза, можеше да ми звъннеш по телефона.

— Зная — съгласи се Лори. — Но Джей, твоята работа е нещо различно, нали? Искам да кажа, това твоето не е истинска кариера. С бандата — и с мебелите — ти можеш да спреш по средата на онова, което правиш, и да проведеш няколко лични разговора по телефона и никой няма да ти каже нищо… но аз…

Очите на Джей се разшириха от изненада, докато Лори продължаваше да говори.

— … Мисълта ми е, аз не казвам, че не е важно, но искам да кажа, че то не е…

— … не е толкова важно, колкото твоята работа? — довърши той. — Лори, за бога, ти чуваш ли се какво говориш?

— Ти не носиш същата отговорност, нали? Няма шеф, няма заплата или…

— Ясно — изрече Джей. — Май схванах идеята. Твоята работа стои на първо място и винаги ще бъде така. Сигурно е добре, че установих това сега, а не по-късно.

— Тоест… — започна Лори. Но не можеше да го отрече. Колкото и да искаше да изглади нещата между тях, тя не можеше да отрече думите му. За нея работата стоеше на първо място.

— Работих много, за да стигна дотук — каза тя, в опит да се оправдае. — Не мога да си позволя да отстъпя от завоюваните позиции. Не можем всички да сме мечтатели като теб, да чакаме вдъхновението да ни споходи и да творим импулсивно…

Джей вдигна вежди.

— Аха.

Лори се обърка, затърси подходящите думи, за да заглади нещата. Но нищо не й идваше наум. Накрая тя се отказа. Обърна се и излезе от апартамента на Джей с пламнали бузи, като затръшна вратата след себе си.

Оттогава бяха минали седмици, после месеци, а те двамата едва разменяха по някоя дума, и така до ден-днешен. Джей беше неин само за един мимолетен миг — но след това един от най-добрите й приятели беше напуснал живота й и бе оставил след себе си болка. Зееща болка. Сега, в неделните утрини Лори слушаше музиката на Джей, която слабо долиташе в спалнята, защото я караше да се чувства така, сякаш бе на долния етаж с него. Шивон каза, че тя трябва да се опита да излиза с други мъже. Но Лори вече не знаеше какво иска — може би връзките не бяха за нея. Може би, след всичкото това, тя не искаше никого.

— Хм, срамота, ако питаш мен — каза Лили, като сви рамене. — Изглеждахте хубава двойка, вие двамата. Но ти си твърдоглава жена, знам аз — добави тя. — Както и да е, сега ти трябват приятели — усмихна се топло тя — и имаш много такива.

Лори спря поглед на снимките на внуците на Лили, окачени в златни рамки върху непострадалата страна на стената. И въпросът се изплъзна от устата й, преди да успее да се спре.

— Ти някога била ли си влюбена?

— О, да — засмя се Лили. — Или поне така си мислех. В бащата на моите деца. Родих децата си, а сега си имам внуци — те са моите слънчица, нищо че живеят далеч. Не съжалявам за нищо. Но караниците и пререканията? С Джими бяхме много млади навремето или може би — тя вдигна рамене — може би просто не съм създадена за дом и семейство.