Открадни си целувка

Глава 8

Сряда, 29 ноември

— Деца, ето че пристигнахме — каза Рейчъл и си лепна най-хубавата усмивка, когато излязоха от метростанцията. — Това е Брикстън.

Зак и Мили се огледаха с широко отворени очи, зашеметени от оживената главна улица. В този момент — сряда по обед, тротоарите бяха претъпкани с хора. Около сергиите се суетеше народ, виеха полицейски сирени и някакъв прероден християнин проповядваше с мегафон. Запалените благовонни пръчици от близката сергия ги обвиха в плътна мъгла с аромат на пачули.

— По-шумно е, отколкото в Скипли, нали, мамо? — обади се Зак, като вдигна глава и стисна здраво презрамките на раницата си.

Същата сутрин бяха слезли от влака и първата им спирка беше централната лондонска болница, където оставиха Беа.

— Тук тя ще бъде в сигурни ръце — беше казала доктор Пейтъл, спокойна жена на четирийсетина години. — Аз ще я наглеждам и ще следя резултатите от изследванията. — Рейчъл и Мили помогнаха на Беа да разопакова нещата си и да се настани, а Зак й даде една от книгите си — „Избери си твоето приключение“, обещаваща дракони и страховити вулкани. Баба му любезно я беше поставила върху купа пътеписни мемоари на нощното шкафче.

— Благодаря ти, Зак — каза Беа, — нямам търпение да я прочета.

Мили прегърна баба си нежно.

— Надявам се, че скоро ще се оправиш, бабо.

— О, след няколко дни ще съм като нова — заяви невъзмутимо Беа, — не се тревожете за мен.

Метрото беше объркващо — наложи се да спасяват Зак, когато преградите на входа защипаха раницата му — но накрая пристигнаха благополучно в Брикстън и съдейки по указанията на Лори, намираха се на няколко крачки от апартамента. Бяха оставили големите сакове на Ейдън, който щеше да ги докара след няколко дни, но всеки си носеше чанта с най-необходимото.

— Добре, деца — каза Рейчъл. Те тръгнаха заедно към пешеходната пътека, но щом стъпиха на зебрата, някакъв велосипедист им пресече пътя и ги принуди да отстъпят назад. Когато отново понечиха да пресекат минута по-късно, някакъв бял минибус наду клаксона и шофьорът изкрещя нещо неразбираемо през прозореца. Зак погледна Рейчъл, плах и стреснат. Върху лицето на Мили се бяха изписали същите чувства. — Май е по-добре да пресечем на светофара — предложи Рейчъл, като пое нататък с надеждата да е улучила правилната посока.

— Аз имам маршрута — обади се Мили, като показа айфона си — Рейчъл погледна с любопитство малката синя точица, която се движеше заедно с тях. — Ние сме тук, в Лондон — добави Мили, имитирайки тона на превзетите туристически гидове, — и тук, вляво, можете да видите някои местни забележителности — Топшоп, Ейч енд Ем и Ню Лук. — Рейчъл не можа да сдържи усмивката си, а дъщеря й продължи: — А отсреща е прочутата Брикстънска академия, ще видите Уиндърмиър Роуд, дом на изтъкнатата модна дизайнерка Лори Грийнъуей и любима дестинация за почивка на богатите, известните и на семейство Мъри.

— Вижте, лисица — извика Зак, като стисна ръката на майка си и посочи някакво проскубано животинче с рунтава опашка, което душеше кесия от Кей Еф Си няколко метра по-надолу.

Улицата не беше точно каквато си я беше представяла Рейчъл. Тя провери още веднъж адреса в телефона си, Уиндърмиър Роуд — да, това беше. Но мястото изобщо не се вписваше в концепцията на Лори — широк булевард с високи викториански сгради с тераси, тротоари, опасани с голи, осакатени чинари, а паважът беше осеян с торби за смет и кашони с отпадъци за рециклиране. Къщите бяха големи, но занемарени и потънали в сенки.

Рейчъл пое дълбоко дъх и поведе малката си армия. Мили съобщаваше на висок глас номерата на сградите, покрай които минаваха:

— Трийсет и три, трийсет и едно… Зак, виж колко много велосипеди — възкликна Мили и смушка братчето си, когато минаха покрай една къща с табела отпред, върху която беше написано нещо с тебешир. От една колона до отворената врата гърмеше реге. „Бил Фурията. Поправям колела всякакви“, гласеше надписът на табелата. Мъж с посивяла раста прическа и плетена раста шапка беше коленичил на прага и поправяше една велосипедна верига, докато клиентите чакаха на тротоара — тийнейджър с очукано колело „Беемхикс“ и жена в костюм, със сгъваем велосипед „Бромптън“. Други колелета — от стари и ръждясали до лъскави и нови, изпълваха предния двор.

— Яко — възхити се Зак, вперил поглед в Бил, който завъртя колелата на велосипеда.

— Здрасти — провикна се майсторът и им кимна.

Рейчъл се усмихна учтиво и провери номера на вратата, после погледна съседната сграда. Номер 23 — ето, това беше. Бяха пристигнали. Сградата, като всички останали на улицата, сякаш беше надвиснала над тях. Тя насочи Зак и Мили към домофона и прокара пръст по номерата. Натисна бутона на съседа на Лори в шести апартамент.

— Здравейте. — През говорителя прозвуча дружелюбен мъжки глас.

— Здравейте — обади се Рейчъл. — Джей ли е? Аз съм Рейчъл, приятелката на Лори…

— Рейчъл, здравей — обади се отново мъжът, — качвай се, аз съм на втория етаж.

Рейчъл изчака да чуе звука от освобождаването на резето, след което бутна тежката входна врата. Зак заподскача на един крак по шахматно наредените черни и бели плочки по широкото фоайе и с отекващи стъпки се насочи към стълбището. Изкачиха се до площадката на първия етаж заедно и когато стигнаха до втория етаж, вратата на Джей беше отворена. Висок, тъмнокос мъж с приветлива усмивка излезе навън и подаде ръка на Рейчъл.

— Здравей, аз съм Джей — каза той с почти неуловима следа от лондонски акцент. Лешниковите му очи срещнаха нейните.

Рейчъл се усмихна и пое ръката му, внезапно поглеждайки отстрани омачканите си дрехи и разчорлената от вятъра коса. При оскъдното си описание на съседа Лори беше пропуснала няколко ключови подробности — висок, с кожа с цвят на разтопен карамел и непринудени маниери, Джей беше разсейващо привлекателен. Рейчъл осъзна, че не откъсва очи от него, затова побърза да слезе на земята.

— А това са Мили — каза тя усмихната и смутена, — и Зак. — Положи по една ръка върху раменете на децата си. Те прилежно поздравиха Джей. Рейчъл забеляза, че дъщеря й бе необичайно мълчалива.

— Здравейте. А това, струва ми се, сега става ваше — пошегува се Джей, като й подаде връзка ключове. Рейчъл ги пое с благодарност. — Добре дошли в Голдхок Меншънс — добави Джей. — Името идва един размер по-величествено от сградата, както сигурно вече сте забелязали — засмя се той.

— Не — побърза да каже Рейчъл, притеснена, че съмненията й се бяха изписали на лицето й, — искам да кажа, не, никак даже, аз всъщност не познавам добре Лондон — но тази сграда изглежда приятна.

— Според мен е готина — вметна тихичко Мили.

— Е, благодаря — подхвърли Джей, като намигна на Мили. — Дано престоят да ви хареса. Съжалявам, че не мога да се отбия да си поговорим, но трябва да бягам на репетиция. — Той взе една китара в калъф и някаква торба. — Но ако ви трябва нещо, докато сте тук, свиркайте.

Рейчъл кимна глупаво.

— Благодаря — каза тя. После поведе децата си нагоре към последния етаж.

— Мамо — обади се Мили, когато стигнаха до площадката, — трябваше ли да се излагаш така?

Рейчъл надникна през парапета, за да се увери, че Джей не може да ги чуе.

— Ами — подхвърли тя, като смушка Мили, — той е доста красив, нали? В Скипли няма много такива бащи. Ако не броим баща ти, естествено.

— Старичък е — отсече Мили. — Но не е лош, става.

Рейчъл задържа за момент поглед върху дъщеря си — по нежните й момичешки бузи беше избила лека руменина. Конете вече определено не бяха на първо място, със сигурност.

— Вие двете какво си шепнете? — попита Зак, подръпвайки вълненото палто на майка си. — Не можеш ли да побързаш и да отвориш вратата. Пишка ми се. Много. Коя е нашата врата?

Пред тях имаше две врати: отляво, зелена врата е потъмняла бронзова пощенска кутия и две прозорчета с очевидно автентични витражи. Отдясно, чисто бяла врата, с едно-единствено прозорче с матирано стъкло и хромирана топка.

— Тази — реши инстинктивно Рейчъл, посочвайки бялата врата, после видя стилизираната хромирана осмица отгоре, което потвърди предположението й. Рейчъл пъхна ключа в ключалката и го завъртя.

Зак направо влетя в апартамента. Рейчъл видя белия мокет в помещенията и си представи какви бяха подметките на маратонките на сина й.

— Зак! Върни се и си събуй обувките — извика тя, като събу своите подплатени с овча вълна ботуши.

Зак се върна и Рейчъл остави чантата си на пода, за да му помогне да развърже връзките си. Бързо се ориентира къде се намираше банята и насочи сина си, вече събут по чорапи.

Междувременно Рейчъл и Мили влязоха в хола. Голям еркерен прозорец с дървени кепенци гледаше към улицата, килимите бяха бели, а модерните мебели — в приглушени нюанси на сивото, с акцент върху графитеносив диван в Г-образна форма. На стената имаше голям телевизор с плосък екран, а на стената бяха окачени черно-бели фотоси. Над старата камина, самотен свидетел на някогашния стил на апартамента, имаше голямо огледало в хромирана рамка. Рейчъл се доближи до дивана и седна. Сигурно това беше разтегателният диван, за който й бе споменала Лори. Тя свали възглавниците, издърпа основата и провери ширината му. Опита го, беше твърд. Не беше особено удобен, но Зак щеше да свикне.

— Еха, мамо, виж това — провикна се Мили от съседната стая. Рейчъл стана и тръгна в посоката, от която идваше гласът на дъщеря й, като не спираше да се оглежда, надзърна в банята — безупречно чиста, с внимателно сгънати, искрящо бели хавлиени и бархетни кърпи. С изключение на скъпите козметични продукти за коса и стелажите с обувки в коридора, жилището изглеждаше напълно необитаемо.

В резервната спалня в дъното на апартамента Мили беше прегърнала през кръста един шивашки манекен.

— Това е Матилда — съобщи момичето с усмивка. Бяха почти еднакви на ръст, торсът на Матилда беше покрит с тъмнозелена ленена тъкан, а Мили беше облечена с отрязани дънкови шорти и черен клин, конверс ботуши и жилетка с принт на сърца, тъмночервеният й бретон се спускаше точно над миглите й.

— О, ние с Матилда сме стари познайници — каза Рейчъл, разнежена от прииждащите спомени. — Лори я купи, когато беше малко по-голяма от теб. Спестяваше пари, докато работеше върху дипломната си работа по текстил и приложно изкуство.

— Лори каза, че мога да използвам тези неща, ако искам — добави Мили, сочейки ъгъла на стаята. До малкото прозорче имаше бюро с шевна машина и цял куп платове.

— Така ли? — възкликна Рейчъл, спомняйки си, че Мили и Лори си разменяха от време на време имейли и картички. — Ами, много мило от нейна страна. — Тя огледа стаята — имаше единично легло и прозорец с изглед към съседните градини. Идеално местенце за дъщеря й. — Искаш ли да те оставя да се настаниш?

— Мамо, какво е това? — провикна се Зак от кухнята. Когато Рейчъл отиде там, той вече беше свалил тостера от плота.

— Не, Зак. Не пипай нищо. — Тя взе тостера от ръцете му и го върна на мястото му. — Остави това. Сега ще приготвя нещо за хапване. — Зак излезе от кухнята.

Рейчъл отвори хладилника, след това кутията за хляб — пълна пустош. Тя знаеше, че Лори не я биваше в готвенето — но в кухненските шкафове, фризера — никъде нямаше нищо за ядене. На вратата на хладилника имаше само полупразна бутилка диетично пепси и малко вино. Рейчъл прегледа металните кутии на шкафа и си помисли за пая, който беше изпекла и оставила вкъщи за Лори, а после отвори последната кутия с надпис „Чай“. Не, вътре нямаше нито едно пакетче чай.

— Деца — каза тя, подавайки глава в новата стая на Мили. Зак се беше настанил на леглото, забил глава в една от неговите книжки със страховити истории, а Мили лежеше по корем, с крака във въздуха, без да откъсва поглед от дисплея на телефона си. Вещите й бяха извадени от раницата и струпани на купчина на пода.

— Отивам да взема нещо за вечеря. Искате ли да дойдете с мен?

Мили поклати глава и Зак моментално повтори реакцията на сестра си.

— Добре. Връщам се след двайсет минути. Мили, наглеждай Зак. И моля ви, опитайте се да не разхвърляте.

Рейчъл излезе на улицата, увивайки дебелия червен шал около врата си. Група тийнейджъри с качулки на главите се бяха скупчили около велосипедите на ъгъла и разговаряха приглушено, отнякъде се чуваше музика.

— Здравейте — подхвърли бодро тя, усмихна се и им помаха на минаване край тях. Младежите я изгледаха безучастно и не обелиха дума. Вой на сирени ехтеше във въздуха, долитайки откъм главната улица. Рейчъл реши да опита още веднъж. — Здравейте — подвикна тя и едно от по-малките момчета най-сетне я удостои с небрежно махване, а приятелите му се изхилиха и го смушкаха в ребрата.

Хм, тук беше по-различно от Скипли. Рейчъл се загърна по-плътно в дебелото си палто. Извади телефона си и избра номера на Лори.

Лори вдигна почти моментално.

— Рейч — каза тя.

— Здравей — поздрави я Рейчъл. — Как си? Пристигна ли жива и здрава в къщата?

— Пътувам — отвърна Лори, — но влакът май ме остави насред нищото.

Рейчъл се разсмя.

— Да, очевидно си пристигнала в Скипли. Железопътната гара е в покрайнините. Не се тревожи, селото е малко по-хубаво.

— А, добре. — В гласа на Лори прозвуча облекчение. — Ами ти, в апартамента ли сте? Успяхте ли да вземете ключовете?

— Да, тук сме, всичко е наред. Тъкмо излязох да напазарувам разни неща. Ами ти, защо не ми спомена, че съседът ти е такъв невероятен сладур?

— Кой, Джей ли? — попита Лори.

— Да. Еха. Страхотен е.

— Сигурно — подхвърли равнодушно Лори. — Не знам, аз не го възприемам така.

Когато Рейчъл стигна главната улица, от метростанцията се изсипаха множество хора, които я повлякоха в тъмносива вълна.

— Слушай, аз по-добре да затварям — каза тя, опитвайки се да надвика гълчавата, — но когато пристигнеш или ако имаш нужда от нещо, непременно ми се обади.

— Добре, Рейч. Чао!

Рейчъл прибра телефона и продължи да върви. Мъже в елегантни костюми и бляскави жени на високи токчета крачеха насреща й, бутаха я с куфарчетата и чантите си. Първата пряка беше Илектрик Авеню; от двете страни на улицата се конкурираха реге и хип-хоп, а търговците хвалеха стоките си. На пазара цареше оживление — местните се бутаха, избираха пъстроцветни продукти и стоки и се пазаряха с продавачите. Сергиите бяха натежали от прясно месо и морски деликатеси, плодове и зеленчуци във всички цветове на дъгата, глинени грънци и блестящи тигани, пиратски дискове и разни ментета.

Рейчъл се доближи до най-близката сергия за плодове и зеленчуци и се захласна по изобилието. Гигантски плодове манго, карамболи, танджело… банани висяха на едри гроздове над портокали и грейпфрути, които сякаш всеки момент щяха да изригнат със сладък сок. Тя протегна ръка към планина от големи лъскави авокада.

— Не стискай! — кресна зарзаватчийка на средна възраст, а Рейчъл подскочи. — Ха, изплаших те, нали? — добави жената, като постави ръце на широките си хълбоци и се разсмя от сърце.

Рейчъл се усмихна с облекчение.

— Виж, скъпа — продължи жената, като взе да сортира авокадата. — Ще ти избера най-хубавите. Но ако позволя да ги стиска всеки клиент, в края на деня ще станат на пихтия. Е, ти колко броя искаш?

— Четири, ако обичате. — Тя продължи да съзерцава усмихната морето от екзотични пресни плодове. — Ще взема също един ананас, четири банана, две манго и един ямс, моля.

— Я виж ти, каква хубава дама — подхвърли един минувач и й смигна палаво. Рейчъл се огледа да види с кого разговаряше.

Зарзаватчийката отново се разсмя и подаде на Рейчъл торбата с покупките й.

— Ама че работа — хубава жена, а дори не го знае.