Открадни си целувка

Глава 4

Четвъртък, 23 ноември

— Добре, имаш право — каза Беа. — Напоследък не се чувствам добре. Рейчъл пое дъх — значи не беше сгрешила, като попита. Откакто беше видяла падането на Беа в сряда следобед, тя не можеше да се отърве от усещането, че нещо не е наред.

— Напоследък ми се вие свят и няколко пъти губя равновесие — продължи Беа. — Не само когато се изправям рязко. И май недочувам.

Подобно признание от устата на Беа беше нещо сериозно: тя никога не се предаваше на болестите без бой. Ейдън веднъж се пошегува, че единствено пневмония можеше да накара майка му да погълне таблетка парацетамол, а Мили и Зак не смееха да се оплакват от настинки или охлузени колене, когато баба им беше наблизо.

— Може да е нещо вирусно — каза Рейчъл.

Беа сви рамене.

— Да, сигурно е нещо такова. Във всеки случай е много глупава история. Никак не е приятно. Онзи ден ми се зави свят на главната улица. Добре че Джон от железарския магазин ми изнесе един стол да седна, докато се съвзема.

— О, боже, горката ти — ахна разтревожена Рейчъл. — Това не звучи добре. Ходила ли си на лекар заради тези оплаквания?

— Вчера отидох при доктор Гарет и тя ме прегледа. Каза, че може да се дължи на много неща, но не бива да омаловажавам симптомите. — Беа подръпваше копчетата на морскосинята си жилетка, докато говореше. — Сигурна съм, че не е нещо сериозно — заяви тя, виждайки тревогата по лицето на снаха си, — а ти знаеш колко мразя да се превземам за дреболии. Но тя настоя да се консултирам със специалист.

— Ясно — каза Рейчъл.

— За да изключим най-страшното — добави Беа, — това е всичко. Не се съмнявам, че докато приключат с изследванията, този вирус или каквото е там ще е минал от само себе си.

— Но е неприятно — продължи Беа, въртейки брачната халка на пръста си, — че специалистът, при когото иска да ме изпрати доктор Гарет, е в Лондон. В отделение „Уши, нос и гърло“. Тя каза, че може да ме насочи към Лийдс, ако предпочитаме…

Беа замълча и Рейчъл докосна ръката й. Болницата в Лийдс беше мястото, където откараха мъжа й след падане от кон и където той бе починал преди три години. Макар да беше по-близо, болницата беше наситена с тежки спомени за всички. Рейчъл се замисли за Ейдън и си представи какво щеше да каже той. Беа заслужаваше най-доброто медицинско обслужване на място, където щеше да се чувства спокойна.

— Ами, щом доктор Гарет е казала Лондон, значи ще бъде Лондон — изрече решително тя. — И няма да те пуснем сама, знаеш това.

Беа понечи да възрази, но сякаш се отказа и не изрече нищо.

— Кога трябва да стане това? — попита Рейчъл.

— Ще ми запише час възможно най-скоро, още за следващата седмица, ако може.

Ейдън седеше на ръба на леглото, опитваше се да запази спокойствие, но тревогата се беше отпечатала върху челото му.

— Ще намеря начин да отида с нея — каза той, като прокара ръка през късата си кестенява коса.

Рейчъл му се беше обадила в работата сутринта и го беше помолила да се прибере малко по-рано тази вечер. Край него се чуваше обичайният грохот на строителен обект и той се поколеба да си тръгне преди края на работния ден, но Рейчъл настоя, че въпросът не търпи отлагане — тя не можеше да му каже за Беа посред нощ, когато Ейдън се прибираше на пръсти, смазан от умора.

— Значи доктор Гарет няма представа какво може да бъде?

— Не — отвърна Рейчъл, като седна до него и го прегърна през кръста. — Трябва да направят някои изследвания. Може да отнеме само няколко дни — но лекарят каза, че трябва да останем две седмици за всеки случай. Майка ти се поуспокои, така че и това е нещо.

— Ти виждала ли си някога майка ми разтревожена? — попита Ейдън с вдигнати вежди и пресилена усмивка.

Дори в най-трудните моменти, както когато Дейвид почина, Беа успяваше да запази самообладание и да ги приласкае. Рейчъл помнеше какво беше казала тя на погребението на мъжа си.

— През последните трийсет и пет години получих повече любов, отколкото повечето хора получават за цял живот. Двамата бяхме много щастливи заедно. Това е важното.

— Ще поговоря със Саймън довечера и ще видя дали мога… — Ейдън се пресегна към своя айпад и прегледа графика си. — Така, я да видим. — Рейчъл надникна към екрана и видя върволица от дни, плътно запълнени със срещи и задачи, от сутрин до вечер.

— Ейдън — обади се тя, като постави ръка върху неговата, докато той прескачаше към следващата седмица в търсене на прозорец. — Спри.

Ейдън се обърна да я погледне, в ъгълчетата на лешниковите му очи се бяха появили бръчки.

— Убеден съм, че ако…

— Виж, и двамата знаем, че ти не можеш да си позволиш да отсъстваш точно сега — изтъкна Рейчъл. Тя беше видяла счетоводните книги с очите си — финансовото положение на фирмата не изглеждаше добре. Провалът на един-единствен проект можеше да срине бизнеса в пропастта.

— Няма проблем — продължи тя, като стисна ръката му. — Аз ще отида с Беа. — Тя вече беше обмислила останалите варианти и ги беше отхвърлила. — Нейните приятелки си имат достатъчно ангажименти, пък и повече от тях не са толкова здрави, че да се справят, ако Беа припадне по време на пътуването.

Очите на Ейдън срещнаха нейните и Рейчъл отгатна, че двамата си мислеха едно и също.

— Но Мили и Зак… — промълви той. Сегашният му проект беше на два часа път с кола. Би било невъзможно да ги кара до училище. — Ще трябва да ги спрем от училище, така ли?

— Да, така мисля — призна Рейчъл с натежало сърце, след като претегли вариантите. Зак беше толкова въодушевен от ролята си на влъхва в коледната пиеса, а Мили тъкмо започваше да свиква с новото училище. — Ще разговарям с учителите им утре и ще вземем учебниците и задачите с нас.

— Ще поговоря със Саймън и ще му прехвърля каквото мога — каза Ейдън, като прегледа отново календара си, — ако успееш да закараш мама на прегледа следващата сряда, аз ще се постарая да дойда при вас за уикенда.

Рейчъл погали наболата брада по бузата на мъжа си и го целуна нежно.

— Ще се справим, Ейд — прошепна тя. Той я прегърна през раменете и я притегли към себе си.

Ейдън си беше легнал рано за пръв път от седмици. Дишането му беше дълбоко и равномерно. В съня тревогите му сякаш бяха изчезнали и той изглеждаше напълно спокоен.

Рейчъл облече карираната си пижама и влезе в прилежащата към спалнята баня, като завърза гъстата си руса коса на хлабав висок кок. Замисли се за пътуването до Лондон и започна да пресмята колко щеше да струва. През последните месеци се бяха отказали от много неща и тъй като никога не бяха харчили безразборно, засега им оставаха малко спестени пари. Но — Рейчъл взе да смята на пръсти, стиснала четката за зъби в другата ръка: пътуване с влак на двама възрастни и две деца, тоест купени в последния момент билети, след това двуседмичен престой на хотел в Лондон за нея и децата, храна и градски транспорт… ще струва стотици лири. Ейдън щеше да получи последното плащане по сегашния си проект чак догодина. В семейството той единствен изкарваше пари, а сега банковите им сметки бяха съвсем изтънели. Дори да изберяха евтин хотел, разходите за настаняване щяха да изядат скромната сума, която тя и Ейдън бяха заделили за Коледа. Трябваше да има по-разумно решение.

В ума й проблесна една мисъл — разбира се. Лори. Рейчъл си даваше сметка, че това беше голяма услуга. Но за какво са старите приятели, ако не за да ти помогнат в труден момент? А и всъщност Лори беше кръстница на Мили — пък макар и само на хартия. Очевидно беше дошъл моментът да си припомнят старата дружба. Умът й обмисляше трескаво идеята — какво пък, може би щеше да се получи.

Тя изплакна устата си и облече халата си, промъкна се на пръсти покрай спящия Ейдън и заслиза по стълбите. Седна на кухненската маса, отвори лаптопа и когато екранът оживя, Рейчъл отвори браузъра. Набра адреса на Фейсбук. Беше създала профила си неотдавна и качваше снимки на децата си, за да отговори на молбите на приятелките и близките си. Влизаше рядко и имаше само шепа приятели. Но Лори беше една от тях. С елегантната си кестенява прическа и гримирани в опушени тонове очи, тя изглеждаше почти като фотомодел на снимката в профила си.

Лори имаше бляскав живот, успешна кариера, зашеметяващи тоалети. Рейчъл знаеше това от снимките — Страхотни моменти от разни модни ревюта и партита на седмицата на модата в Лондон и Париж. Рейчъл не завиждаше, а се гордееше с приятелката си. Животът на Лори? Тя докосна собствената си буйна руса грива и се усмихна — първо на първо, тя нямаше косата за подобен живот.

Рейчъл отвори прозорчето, за да напише съобщение на приятелката си.

Рейчъл си спомни с умиление подаръка, който Лори й беше изпратила за последния рожден ден — черен кожен колан с бронзов клипс във формата на лястовица. Не друг, а Мили забеляза марката — „Сиймлес“ — и предположи, че дизайнът сигурно е дело на Лори. Рейчъл нямаше много неща, които да му отиват, но постави колана на почетно място в гардероба си.

Оставаше с впечатлението, че нейната приятелка от училище се справяше доста добре в живота и макар да не бе виждала апартамента й в Лондон, Рейчъл си го представяше елегантен и просторен, разположен в някой от онези шикозни квартали, към които Лори открай време се беше стремила: например Примроуз Хил.

За последен път се бяха видели на сватбата на тяхната обща приятелка Джейн миналата година. Преди да отиде на сватбата, Рейчъл беше поставила в багажа си единствената елегантна роля, която все още й ставаше — дълга до земята, на цветя, в ретро стил. Беше тясна, Рейчъл знаеше това, прилепнала точно там, където не трябва — след раждането на Зак тя не беше успяла да смъкне тлъстинките около талията си. Лори беше облечена в яркочервена рокля с едно голо рамо, подчертана с няколко дебели гривни от старо злато, които се открояваха на мургавата й кожа, а тъмната й коса беше пригладена в безупречна прическа. Когато се целунаха, Рейчъл долови прекрасно, вероятно скъпо ухание на парфюм.

Лори сигурно щеше да има една-две свободни стаи, нали? Тя живееше сама, така че може би щеше да се зарадва да си има компания. Рейчъл пое дълбоко дъх и изпрати съобщението в киберпространството. Стана и се зае да си приготвя горещо какао, което да си вземе в леглото — за да се приспи.

Млякото завираше, тихото гъргорене беше единственият звук в иначе притихналата къща. Рейчъл разбърка какаото в чашата и се върна пред лаптопа, за да го изключи.

Когато понечи да затвори страницата, една мъничка червена кутийка й подсказа, че е получила ново съобщение. Тя го отвори — нищо чудно, Лори открай време беше експедитивна.

Рейчъл се размърда сконфузено на мястото си. Харесваше й да се включва в инициативите на Женския институт и някои от нейните най-добри приятелки в Скипли членуваха в организацията. Изобщо не беше толкова превзето, колкото си мислеха хората.

Рейчъл се отказа от инстинктивната си отбранителна позиция и се усмихна. Лори беше слаба като манекенка, но винаги й беше завиждала за бюста — още като тийнейджърки тялото на Лори се беше наместило в размер 34А, докато Рейчъл беше продължила да расте, докато достигна DD. Към момента гърдите й не бяха съвсем същите като по онова време, но все пак бяха онази част от тялото й, която тя харесваше най-много в себе си.

Чудесно, помисли си Рейчъл. И продължи да чете.

Рейчъл обмисли предложението. Размяна на къщите — познаваше две приятелки, които си бяха уредили ваканцията по този начин и бяха страшно доволни. Не беше лоша идея — тя и децата щяха да се чувстват свободни да влизат и да излизат, когато поискат, да ходят в болницата, без да се пречкат на никого. Ейдън можеше да се премести в къщата на Беа за няколко дни, за да не притеснява Лори в тяхната в Скипли.

Тя отпи глътка какао, после се усмихна и набра отговора.

„Страхотна идея“, написа тя. „Уредена си.“