Открадни си целувка

Глава 13

Вторник, 5 декември

Проектът със свободната седмица на Лори не започваше обещаващо.

— Здравейте — каза тя, а гласът й отекна по голия дъсчен под в общинския център на Скипли, удари се в гредореда и увисна на края на златните пискюли и украшенията. Пред нея десетина жени на възраст между четирийсет и седемдесет години седяха край отрупани с дрехи маси. Тихото жужене на разговорите беше секнало и те се бяха вторачили безмълвно в Лори. Нагласена в червена рокля и обувки с високи токчета, тя осъзна, че е облечена крайно неподходящо за случая.

След пауза, която продължи цяла вечност, една тъмнокоса жена в цикламено поло и пола от дебел вълнен туид остави палтото, което държеше, и пристъпи към Лори.

— С какво можем да ви помогнем? — попита тя с метална нотка в гласа.

Искам да изчезна, помисли си Лори, а сърцето й сякаш отиде в петите. Как изобщо й беше хрумнало да дойде тук? Тя събра смелост.

— Видях обявата във вестника — каза Лори по-силно, отколкото възнамеряваше. — За доброволци? — Зачуди се какво друго да каже. — Мисля, че мога да ви помогна. Аз съм моден дизайнер.

— О, така ли? — попита с леден тон дама със стоманеносива къса коса, като я огледа от главата до петите. Върху жълтия й пуловер беше наметнат прекомерно голям тъмносин пухен елек.

Лори изпита растящо уважение към Рейчъл, задето успяваше да оцелява в Скипли. Местните хора на фермерския пазар й се бяха сторили дружелюбни, но тези тук — хм, те по нищо не приличаха на кротки селски женици, а по-скоро на членове на тренировъчен военен лагер.

— Да — изрече Лори, и като последен опит да си придаде някакъв авторитет, добави — в Лондон.

Едва тогава тя забеляза Даяна в дъното на стаята. Черешката на тортата. Лори въздъхна. Даяна се изправи и погледите им се кръстосаха.

— Ами, тогава влизай и сядай — безцеремонно я подкани Даяна. — Сега ще ти дадем работа. Джойс, би ли й показала какво правим?

Десет минути по-късно Лори седеше и сортираше купчини стари дрехи, заобиколена от черни найлонови торби. Когато тази сутрин се беше опитала да боядиса кухнята с някакъв спрей, който намери в гаража, си мислеше, че по-зле от това нямаше накъде. Вместо да покрие следите от саждите, както се беше надявала, боята само замаза черните петна и загрози още повече кухнята. Но докато тъпчеше стари дрехи в торбите за смет, Лори осъзна, че беше ударила второ дъно, още по-дълбоко от първото.

Джойс, най-възрастната от дамите, с късо подстригана сива коса и розови бузи, я заговори.

— Събираме дарения от дрехи от септември и сега ще изпратим всички качествени палта в местната благотворителна организация „Уинтър Уормърс“ — обясни тя, като вдигна едно червено пухено яке. — След това те разпределят дрехите между приютите за бездомници в Лийдс.

— Всичко скъсано, изцапано или неподходящо се заделя настрана. Ти можеш да поемеш тази работа днес. Складираме тези дрехи в шкафа отзад — добави Джойс, — и когато съберем достатъчно, ги продаваме на вехтошаря. — Лори посърна. Даяна се беше постарала да й дадат най-гадната работа, от чиста злоба, тя не се съмняваше в това.

Интересувате ли се от мода, нали така пишеше в обявата? Ако каузата не беше благотворителна, Лори много би се изкушила да ги съди за обява с подвеждащо съдържание.

Докато сортираше стари суитчъри и съдрани дънки, които не ставаха за носене, тя надаваше ухо на сладките приказки за коледните фермерски танци. (Фермерски танци?, помисли си Лори, точно когато й се струваше, че Скипли повече нямаше с какво да я изненада на културния фронт.)

Лори беше напълнила три грамадни торби, когато една прозявка се изплъзна от устните й.

— Кой иска чай? — попита тя.

Донякъде беше подготвена за леден отговор, но вместо това няколко от жените се оживиха и разведриха така, сякаш ги беше поканила на прием.

— Кафенето е отворено — съобщи Лори от кухнята и една по една дамите се надигнаха от столовете си и заприиждаха. Тя беше запарила чай в голям червен чайник и беше подредила в чиния парчетата морковен кейк, който купи от пекарната. Лори наля чая в чаши и ги раздаде на признателните дами. Когато взе своята, тя съзря малко радио в ъгъла на кухнята. Отиде до него й се залови да върти копчето, опитвайки се да разгадае настройката, която нямаше нищо общо с цифровите технологии.

Уитни Хюстън запя „Искам да танцувам с някого“ и Лори забеляза, че Джойс започна да потропва в такт с музиката, докато отпиваше от чая си.

— Винаги съм харесвала тази песен — каза тя, без да обръща внимание на неодобрителния поглед на Даяна. Пам, дамата с цикламеното поло, си затананика с пълна уста.

Оставиха радиото да свири, докато те работеха. Два часа по-късно Лори получи нещо, което можеше да се тълкува единствено като повишение: да сортира годните палта и плетени вълнени пуловери на мъжки и дамски.

— Значи ти си се преместила тук наскоро? — попита Джойс, вече по-меко, докато другите бъбреха унесено за шоуто „Ела да танцуваме“. Лори поклати глава.

— Аз съм тук само за малко. Отседнала съм в къщата на моята приятелка Рейчъл.

— Рейчъл… — Джойс се замисли, опитвайки се да свърже името с нечие лице. — О, да, снахата на Беа. Симпатично момиче. Прекрасни деца. — Джойс се усмихна. — Да, Беа е един път жена. Има златно сърце. Сега щеше да е тук, ако не се беше разболяла. Ние всички много се тревожим за нея.

— Рейчъл и семейството й са отседнали в моя апартамент в Лондон, за да могат да бъдат близо до нея — обясни Лори. За момент я обзе носталгия по дома, когато се замисли за викторианските сгради, за жилището си, за Шивон.

— О, това е много мило, нали? — каза Джойс, после добави: — Наближава четири часът. Човекът от благотворителната организация ще дойде всеки момент, за да вземе дрехите. Лори, ти занеси черните торби с негодните дрехи отзад, а пък ние ще приготвим тези тук. — Лори се изправи и взе черните торби, за да ги отнесе в едно прашасало складово помещение.

Когато се върна, отвън бибиткаше клаксонът на някаква кола и жените трескаво нарамиха торбите с дебели зимни дрехи, които бяха сортирали.

— О, не се притеснявайте за това — каза Лори с усмивка, като взе няколко торби от Джойс и Пам, без да обръща внимание на протестите им. Съвсем в духа на свободната седмица.

Даяна отвори тежката входна врата с торбите в едната ръка и дори успя да я улови на косъм, преди да се затръшне в лицето й. Даяна закрачи по алеята към минивана отвън, който беше спрял на десетина метра по-надолу.

Задните врати на вана бяха отворени и Даяна започна да товари торбите, като се смееше и шегуваше с шофьора. Лори тръгна към тях, но се спъна и изпусна една от торбите, които носеше. Съдържанието се изсипа по пътеката. Лори въздъхна, остави другите торби на земята и се зае да събира дрехите. Една вълнена шапка с шарки във формата на снежинки и тъмносиньо палто лежаха на земята. Когато посегна да вдигне палтото, тя забеляза, че шофьорът клекна пред нея и нахлупи вълнената шапка на своята — обезоръжаващо красива — глава.

— Може ли да я взема — попита той с озарено от усмивка лице. Имаше тъмноруса коса и леко набола брада — на зимното слънце яркосините му очи сияеха. Нямаше съмнение по въпроса. Този мъж беше… безкрайно привлекателен. Някакъв суров вариант на Райън Гослинг. На Лори моментално й стана ясно — нищо чудно, че дамите се надпреварваха коя да занесе торбите.

— Няма проблем, твоя е — отвърна тя. — Но да крадеш от благотворителна кауза? Едва ли е добре за кармата ти, не мислиш ли?

— Ами, не знам — каза той, като смъкна шапката с едната ръка и пое торбите на Лори с другата. — То не е точно кражба. Аз им отделям доста от времето си — смятам, че можем да се споразумеем все някак. — Лори закрачи до него към вана. Даяна стоеше там, гледаше ядосано Лори, а мъжът натовари дрехите в багажника. След това се обърна отново към Лори и погледна Даяна в очакване да ги запознае.

— Патрик — изрече колебливо тя, после махна с ръка към Лори, — запознай се с Лори. — Прозвуча така, сякаш думите й причиняваха болка.

— Приятно ми е — каза Патрик, като подаде ръка на Лори. Тя почувства тръпката на вълнението, когато топлата му кожа докосна нейната. Нима изпитваше трепет? Колко смешно, укори се Лори, като издърпа ръката си. Този мъж изобщо не беше неин тип. Той изглеждаше по-млад от нея и тя никога, за нищо на света не си падаше по по-млади мъже. Освен това предпочиташе тъмнокоси. И високи, като… — тук тя отново се скастри наум. Не можеше да сравнява всеки срещнат мъж с Джей.

Очите й се плъзнаха надолу — дори под вълнения пуловер се виждаше, че тялото му беше силно и стегнато, а дънките му стояха страхотно.

Даяна се беше изнизала, оставяйки Патрик и Лори да се съзерцават безмълвно.

— Аз също се радвам да се запознаем — каза Лори, като го погледна в очите.

— Надявам се, че ще се видим отново — подхвърли той с чаровна усмивка. — Редовно ли ще помагате като доброволка тук? За нас дните около Коледа са най-натовареното време.

Ако три часа по-рано някой й беше казал, че тя ще обмисля възможността да отдели още часове от ценното си време и да ги прекара с тези жени в общинския център, Лори нямаше да му повярва. И все пак, през последните два часа жените някак бяха омекнали, поне мъничко. Джойс дори й се стори, ами, мила. Пък и никъде не се казваше, че свободната седмица е лесна работа.

— Тук ще съм, да — потвърди Лори, пронизвана от мразовития вятър, като подръпна ръкавите на жилетката си. Не се беше сетила да наметне палтото си, преди да излезе навън.

— Добре — каза Патрик, — значи ще те видя отново. — Той се пресегна в багажника на вана и извади още една шапка от някаква торба. — И мисля, че ти трябва да си вземеш тази тук, за да ти пази топло. — Той постави на главата й една шапка-коала, с голям черен нос-помпон и сиви наушници.

Лори се намръщи. Тя не беше — не, в никакъв случай — от момичетата, които носеха смешни шапки с животински муцунки. Шапка от изкуствена кожа с косъм, може би. Но кичозна плетена коала? Никога. Лори не би преживяла такъв срам. Но въпреки това не свали шапката.

Лори остана навън, с шапката на главата, докато Патрик се качи във вана и включи двигателя. Хвърли й бърз поглед, усмихна се и отпраши надолу по пътя.

Когато тя влезе в общинския център с плетената шапка в ръка, намери жените скупчени на вратата. Несъмнено бяха наблюдавали всяка секунда от срещата през прозореца.

— Е, Патрик — подхвърли Пам, като смушка Лори в ребрата. — Хваща окото, нали?

— Нищо специално — заяви Лори, като сви рамене и захвърли шапката върху един куп несортирани дрехи. Обърна се и видя, че всички се усмихваха. — Бихте ли престанали да ме гледате така?