Открадни си целувка

Глава 9

Сряда, 29 ноември

Лори плати на шофьора, слезе от таксито и взе куфара си от багажника. Когато бяха свили от главната улица и бяха подкарали по Сноудроп Лейн, тя разпозна датиращата от седемнайсети век автентична селска къща, която беше виждала на снимките. Усмихна се — от грижливо поддържаната градина до коледния венец, окачен на входната врата, навсякъде се усещаше присъствието на Рейчъл.

Тя направи едва няколко крачки по каменните плочи на пътеката и едното токче на високите й обувки заседна в някакъв процеп, съсипвайки всички изгледи за позитивна нагласа към случващото се. Лори се подпря с едната ръка на куфара и се замъчи да освободи токчето си, пронизвана от ледения вятър, който преминаваше през блейзъра и тънката й копринена блуза като през сито. Навън беше тъмно като в рог и тя почти не виждаше какво прави. Изруга гръмко в студения нощен въздух и най-накрая успя да освободи заклещената обувка.

Стъпвайки внимателно в средата на плочите, теглейки куфара след себе си, тя стигна до голямата дървена входна врата на Хоторн Котидж. Спомни си указанията на Рейчъл и използва светлината на айфона, за да намери ключа под керамичната кашпа до прага. След това напъха ключа в ключалката и отвори тежката врата.

Лори включи осветлението, подпря куфара, затвори вратата и огледа новата обстановка.

След телефонния разговор с Рейчъл на гарата, Лори беше зърнала един самотен форд ескорт на стоянката за таксита.

— За село Скипли ли си тръгнала, хубавице? — я беше попитал шофьорът, неособено млад и с побелели бакенбарди, провесвайки се през прозореца.

— Да, за там съм тръгнала — отвърна тя. — Сноудроп Лейн.

— Къде е това? — попита мъжът, като замижа срещу първите капки на завалелия дъжд.

Лори му показа екранчето на айфона си, за да види адреса.

— Аха, Сноудроп Лейн — каза той, сякаш преди малко тя му беше продиктувала нещо съвършено различно. Дъждът се усилваше и тя искаше да влезе на сухо и топло по най-бързия възможен начин. — Оттатък хълма, ясно. Качвай се.

От радиото гърмеше някаква дискусия. За щастие шофьорът не беше в настроение за приказки, също като Лори. Дъждът навън размазваше гледката на кафяво-зеления ландшафт, хълмове и долини, тук-там някоя селска къща или пивница дръзваха да разнообразят монотонния пейзаж. Лори смъкна прозореца и подуши колебливо чистия въздух. Ноздрите й се изпълниха с миризмата на кравешки тор.

— Вдигни прозореца, дъждът ще измокри седалката — кресна ядосано шофьорът, надвиквайки местните новини. Лори вдигна стъклото.

Камионът с овце, зад който се влачеха, най-накрая сви от шосето и таксито подкара по главната селска улица. Мръкваше се, но Лори можа да види стръмната главна улица с цветарници, благотворителни магазини и кафенета от двете страни и часовникова кула на върха на хълма, с висока коледна елха отстрани. Малки гроздове светлинки украсяваха дърветата и уличните лампи, създавайки илюзията за падащи снежинки. Лори се усмихна и почувства нещо, което не беше очаквала — искрено вълнение. Скипли беше красиво място — като излязло от филм.

Когато влезе в къщата, Лори се огледа. Таваните бяха с нисък гредоред, а кухнята, дневната и холът представляваха едно просторно отворено помещение. Бежов килим, дебели завеси и голям диван сгряваха хола, а нишата за сядане край прозореца и канапетата бяха отрупани с бродирани възглавнички. Не изглеждаше никак зле — Рейчъл имаше вкус, но беше толкова — ами, отрупано. Как Рейчъл успяваше да намира каквото търсеше? Как й оставаше място за размисъл насред всичките тези мебели? Кухнята в рустикален стил беше подчинена на огромна готварска печка „Ага“ и грамадни, непознати за Лори медни кухненски прибори, окачени на куки.

Лори плъзна поглед по витата стълба — спалнята сигурно е на горния етаж, помисли си тя. Докато изкачваше стълбите, тя се спираше да разгледа окачените снимки в рамки, които обточваха стената. Ейдън и Рейчъл в деня на тяхната сватба — пред църквата в Бромли, където се бяха оженили. Рейчъл изглеждаше толкова млада в бялата рокля с голи рамене, която бяха избрали заедно с Лори в универсалния магазин Дебънамс, с вдигната и украсена с розови рози руса коса. Ейдън стоеше гордо до нея, най-малко една глава по-висок, широкоплещест и облечен в костюм конфекция. Ето друга снимка: Рейчъл, вече малко по-голяма, и малката Мили позират в градината, на следващата снимка Ейдън и Рейчъл бяха на плажа с двете деца. Идеалното семейство.

На площадката Лори намери голяма спалня с дъбов гредоред. До стената отсреща се виждаше огромно легло с красив, ушит на ръка юрган.

Лори надникна в стаята от другата страна на площадката. Включи осветлението и стената насреща оживя с изрисувани морски вълни и самотен остров в далечината, после видя основната мебел в стаята — леглото — изработено като сложен пиратски кораб, с папагал играчка, който висеше от платното, и пиратски капитан, нарисуван на стената зад него. Лори се усмихна — това сигурно беше стаята на Зак. Един бегъл поглед по пъзелите и играчките, струпани по рафтовете и преливащи от кутиите, потвърдиха подозрението й.

Последната стая на този етаж трябва да е на Мили, реши тя, като се насочи нататък. Лори включи осветлението и стаята се окъпа в бледо пурпурно сияние. Върху лявата стена беше нарисувана Шан-з-Елизе, с парижки кафенета и бутици с изчистени черни линии, водещи към картина на Айфеловата кула до прозореца. От дясната й страна имаше рамкирани плакати на френски филми. От тавана се спускаше драперия от полупрозрачен муселин, обгръщащ леглото на Мили, а френска дървена етажерка, всъщност стелаж за вино, съхраняваше учебниците и обувките й.

Лори вдигна ръка към устата си — стаята беше изумителна.

Тя побърза да изпрати есемес на Рейчъл:

Две минути по-късно Рейчъл й отговори:

Лори пусна водата в банята, наметна пухкавия розов халат на Рейчъл и слезе на долния етаж. Постави едно замразено пилешко блюдо във фурната на огромната печка, пусна радиото и се отпусна блажено във ваната сред море от пяна и мехурчета.

Час и половина по-късно Лори се събуди от пронизителното пищене на противопожарната аларма, която се беше задействала от пушека. Тя изскочи от ваната, нахлузи халата, спусна се на долния етаж, отвори вратата на фурната и кухнята се изпълни с гъст дим, който мигновено очерни стените.

Лори затърси пипнешком откъде да неутрализира алармата — а пушекът изобщо не й помагаше. Размахвайки ръце пред себе си, за да разпръсне мъглата, тя тръгна в посока на пищенето. В този момент на вратата се позвъни. Лори се загърна плътно в халата на Рейчъл и както беше с мокра коса, отиде да отвори вратата.

— Предполагам, че това не е истински пожар — каза спретнато облечената блондинка навън. Натъкмена в бледолилаво сако и пола в тон, тя влезе делово покрай Лори, като я удостои мимоходом с един-единствен обвинителен поглед. — Алармата на фурната е ето тук — заяви тя, като взе един дървен стол, покатери се върху него и извади батерията. — Готово — добави тя и потри доволно ръце. — Така е по-добре. Най-сетне тишина и покой.

Жената слезе от стола и се обърна към Лори.

— Рейчъл спомена, че нейна приятелка ще отседне тук за няколко дни — съобщи тя с премерен, спокоен тон. — Ти сигурно си Лори. — Лори кимна. — Аз съм Даяна. Кажи, какво, за бога, правеше в кухнята? Не умееш ли да боравиш с „Ага“?

Не, помисли си Лори, не умееше. В нейната кооперация имаха фурни и парно отопление и досега не беше усещала липсата на друг нагревателен уред. Шивон смяташе, че старите печки „Ага“ са готини, естествено, както и всички други почти излезли от употреба домакински уреди, но Лори не разбираше защо някой би стоварил подобен тромав метален мастодонт в кухнята си.

— Мислех си, че ще усетя миризмата, когато храната се сготви — призна Лори, в опит да се оправдае. Даяна извади овъглените останки с отвращение.

— Това полуфабрикат ли е? — попита презрително тя, разчленявайки що-годе разпознаваемите парчета месо, които оглеждаше подозрително.

— Да — каза Лори, като се пресегна над мивката да отвори кухненския прозорец, за да излезе поне част от дима, — но пишеше, че може да се претопли във фурна. — Тя сви рамене, като се помъчи да си придаде невъзмутимо изражение. Даяна се ококори в недоумение и попипа гердана си от нежни перли.

— О, боже, не — възкликна Даяна, като смръщи тънките си оскубани вежди, а покрай свитата й като кокоше дупе уста се появиха мънички бръчки. — Не се прави така.

— Да, благодаря — каза Лори, като измъкна овъглената опаковка от ръцете й и я остави да се охлажда върху решетката на плота. — Вече разбрах това. Макар че не ми помага особено. Да знаеш случайно дали наблизо мога да си поръчам готова храна?

— Готова храна? — повтори Даяна, като изплю думите така, сякаш Лори я беше попитала къде можеше да намери съмишленици за развратни игри. — Нямам представа. Аз лично предпочитам да си готвя, с наличните продукти. — Лицето й застина в изражение на дълбоко отвращение, сякаш се боеше, че част от кулинарната некомпетентност на Лори можеше да полепне по нея, ако не стои достатъчно далеч. Лори изобщо не би я попитала, ако не беше на ръба на отчаянието — беше взела полуфабриката от гарата и сега той беше овъглен до неузнаваемост, а след дългото пътуване й прималяваше от глад.

— Всяка събота има фермерски пазар — обясни Даяна. — Там ще можеш да си купиш здравословни продукти. — Тя хвърли преценяваш поглед на Лори, облечена в розовия халат на Рейчъл.

Лори на свой ред я измери от главата до петите. Умираше си да сложи тази нахална жена на мястото й — но удържа острия си език. Рейчъл не заслужаваше да съсипва добросъседските й отношения още на първия ден.

— Добре. Благодаря ти за помощта, Даяна — насили се да каже Лори, като подкара посетителката към вратата. Даяна на драго сърце тръгна към изхода, без да се обръща назад.

Лори я изпроводи и се облегна на затворената врата. Огледа къщата на Рейчъл, опушената кухня, потрепери от смразяващия повей от отворения прозорец и въздъхна тежко.

Едва по-късно, когато вече се беше облякла, тя видя виното на масата. Рейчъл й беше оставила бутилка „Ойстър бей“, любимото й вино, а до нея — печатен, ламиниран наръчник с указания. Лори погледна написаната на ръка бележка, прихваната с кламер върху предната корица на книжката.

Лори намери прилежащия към кухнята килер и откри домашно приготвения пай, оставен от приятелката й. Типично за Рейчъл, помисли си тя с усмивка. Но макар да копнееше за свястна топла храна, Лори не събра смелост да се изправи отново срещу готварската печка. Вместо това откри един шкаф, пълен с дребни закуски, вероятно за децата, и си устрои пиршество с мини крекери със сирене чедар, чипс и печени ядки, като напълни щедро няколко купички. Взе книжката с указанията и се разположи на фотьойла до камината — там, където щеше да гори огънят, когато си изяснеше как да го запали — и си наля голяма чаша бяло вино. Налапа един крекер и отвори книжката, прескачайки внимателно набраните данни за отоплението, търсейки паролата за безжичния интернет. Извади айпада от чантата си и вкара паролата, като кликна върху страницата, откъдето имаше достъп до служебния си имейл в „Сиймлес“.

Дани й беше казал, преди да замине, че Жак ще поеме служебните й имейли, но Лори знаеше, че ще има стотина запитвания. Горкият Жак сигурно вече даваше мило и драго да се чуе с нея. Загледана в малката въртяща се иконка върху екрана, тя предвкусваше десетките запитвания и поръчки за разни модели, когато излезе съобщение за грешка. Същото, което беше получила, докато пътуваше с влака: достъп отказан. Лори обнови страницата и се опита отново.

Тя допи виното си, като зареждаше отново и отново страницата, докато най-накрая прозря какво се е случило всъщност. Дани й беше отрязал достъпа.

Лори се стресна от тропане на входната врата: след като беше гаврътнала две чаши вино в опит да смекчи удара от тоталното й отстраняване от службата, тя все още не успяваше да преглътне горчивия хап. Отправи се към вратата, събирайки цялата си смелост да подаде глава в мразовитата нощ.

— Здравей, Лори. — Ейдън стоеше на прага, по дънки и тъмно палто.

— Здрасти — отвърна тя, като приглади косата си с ръка. — Еха, колко отдавна не съм те виждала.

Той се наведе напред да я целуне по бузата.

— Да. Минаха години.

Всъщност Ейдън си беше същият — същите широки рамене, лешникови очи и добре очертана челюст. Косата на слепоочията му беше леко прошарена и може би беше малко по-пълен в лицето, но като цяло изглеждаше непроменен. В училище имаше нещо в Ейдън, някакво излъчване, което привличаше хората към него — и дори в този кратък момент на вратата Лори усети, че това излъчване не беше угаснало. Тя се запита за миг дали и той я преценяваше по същия начин.

— Просто ми хрумна да намина и да се уверя, че си се настанила и си добре.

— Благодаря — каза Лори с усмивка. После си спомни саждите и бъркотията в кухнята. В коридора се долавяше лека миризма на пушек и загоряло.

— Би ли изчакал мъничко? — каза тя с разтуптяно сърце. Хукна обратно в кухнята, като остави Ейдън, зяпнал учудено пред затръшнатата врата на собствения му дом.

Лори влетя в кухнята и заоглежда трескаво рафтовете, после отвори шкафовете — накрая намери някакъв освежител за въздух под мивката и напръска щедро кухнята и дневната. Почернелите стени я посрещнаха с безмълвно обвинение, подкрепено от упоритата миризма. Нямаше как да я скрие в това отворено помещение. По дяволите. Трябваше да премахне уликите, но сега нямаше време за това.

Лори се върна при Ейдън.

— Извинявай за това — каза тя. — Стори ми се, че чух телефона, но явно съм се объркала. — Тя стоеше, препречвайки коридора, така че Ейдън не можеше да види нищо зад нея.

— Чух се с Рейчъл тази сутрин — продължи Лори, прибягвайки към стратегия за отвличане на вниманието. — Изглежда, че са се настанили нормално.

— Да, тя бързо ще се окопити, струва ми се. — Ейдън надзърташе зад нея, явно надявайки се да го покани да влезе вътре и да се избави от сковаващия студ навън.

— Може ли…? — каза той. Лори трескаво потърси изход от ситуацията.

— Какво ще кажеш да ме разведеш наоколо и да ми покажеш къщата на Беа? Ще ми бъде приятно! — заяви тя, като взе палтото си. — Да уловим мига, нали така?