Открадни си целувка

Глава 32

Събота, 23 декември

Лори превъртя ключа във входната врата и влезе във фоайето на жилищната кооперация. Все още беше малко изморена след нощта на караокето и се приготви за изкачването по стълбите с тежкия куфар в ръка.

— Здравей — прозвуча познат глас. Тя вдигна глава и видя Джей да се задава от другия край на коридора. Беше облечен с тъмно сако и шал около врата, дънки и тъмнокафяви обувки с връзки. — Мога ли да ти помогна с куфара?

— Здравей — поздрави Лори, малко стресната от внезапната му поява и от начина, по който настроението й тутакси се беше разведрило, щом го видя. — Да. Благодаря ти. Освен ако не излизаш?

— Не бързам за никъде — увери я Джей.

Лори се опита да озапти мисълта къде точно отиваше Джей.

Той се наведе да вземе куфара и преви гръб театрално за част от секундата, когато го вдигна.

— Вътре да няма труп? — пошегува се той.

— Вкарвам контрабандно един санбернар — отговори Лори, като добави шепнешком, — знам, че Шивон не обича кучета, затова не й казвай.

— Е, как беше? — попита Джей, когато тръгнаха нагоре по стълбите. — В провинцията?

— Добре каза Лори, — в някои отношения ми хареса.

Той наклони глава и прехвърли куфара в другата си ръка, изкачи последните стъпала и го остави на площадката пред вратата на Лори.

— Сериозно?

— Да. Не беше чак толкова лошо — призна Лори, а по устните й плъзна усмивка. — Макар че трябва да призная колко много се радвам да се прибера вкъщи.

— Как успя да си вземеш толкова дълъг отпуск от службата?

— Това е дълга история — промълви Лори. Джей зачака продължението. — Истината е, че бях временно отстранена от работа — каза тя.

— Какво? — попита Джей, не вярващ на ушите си. — Но те без теб са изгубени.

Джей стоеше толкова близо до нея, че Лори почти усещаше топлината на тялото му. Не можеше да мисли за нищо друго, освен колко много искаше да го целуне. Какво мъчение беше да бъде до него, достатъчно близо, за да го докосне. Тя се бе заблуждавала да мисли, че можеше да започне нещо с Патрик — дори когато всичко вървеше добре, чувствата към него бледнееха в сравнение с онова, което изпитваше към Джей.

— Всъщност Дани ми пусна есемес снощи и ме помоли да се върна на работа по-рано. Но аз му отказах. Не съм готова да се върна там, не още. Животът не е само работа.

— Изглежда, че си преосмислила живота си, докато беше в провинцията — подхвърли Джей след продължително мълчание.

— Да, така е. А чувам, че и ти си бил доста зает. Рейчъл ми разказа за мебелите, които изработваш за проекта на Ейдън.

— Това е страхотна възможност — каза Джей. — Благодарен съм на Ейдън, че реши да ми гласува такова доверие.

Разговорът отново затихна. Джей сведе очи, а после погледна отново Лори.

— Без теб беше скучно.

— Не знам как точно да го разбирам — пошегува се Лори. — Дали в добрия или в лошия смисъл?

Джей се вгледа сериозно в очите й.

— Скучно и тъжно — каза с усмивка той. — Определено. — Лори почувства прилив на вълнение и удоволствие. Това не беше ли нещо като признание, че му беше липсвала?

Лори се поколеба за момент, питайки се дали да го покани да влезе. Да пият кафе — най-нормална, съседска покана.

Джей сведе поглед към прозореца на стълбището и суграшицата, която се сипеше по стъклото.

— Добре, аз ще тръгвам.

О, разбира се, помисли си Лори. Кафето и без това беше глупава идея. Тя сигурно щеше само да наговори цял куп неуместни глупости.

— Добре че не съм на твое място — подметна Лори, кимайки към прозореца. — Моят план включва само баня, вино, полягване. — Тя отвори вратата на апартамента си и вкара куфара вътре.

— Да, тръгвам — повтори Джей, — но ти си добре дошла, Лори.

— Благодаря ти — промълви тя.

Лори затвори вратата зад гърба си и се облегна на нея, като издиша целия въздух в дробовете си. Какво имаше в този мъж? Тя се чувстваше като снежно кълбо, което бяха обърнали и разклатили.

До Коледа оставаха само два дни, а тя дори не го беше попитала за приготовленията, осъзна Лори. Вкара куфара в спалнята си, а след това отиде в кухнята, за да сложи чайника на котлона и да пусне радиото, което, както осъзна докато сменяше честотите, излъчваше само коледни песни. Лори се огледа. В апартамента имаше нещо особено. Усещането беше различно. Тя не можеше да определи точно защо. И тогава видя пъстрата хартиена гирлянда над кухненската врата. Надзърна в хола — там, до еркерния прозорец, имаше красиво аранжирани клонки с бели лампички, а камината беше украсена с бръшлян и зеленика. Первазите на прозорците също бяха окичени с хартиени гирлянди, а върху масичката бяха подредени няколко поздравителни картички, както и едно от онези растения с червени листа, чието име все не можеше да запомни. Лори ахна. Апартаментът й беше по-красив и хм… по-добре поддържан от всякога.

Тя обиколи хола, като попиваше с очи всяка подробност.

Нямаше коледна елха — слава богу, тя мразеше капещи иглички — но стаята беше поразително украсена. Лори видя голяма картичка, подпряна върху камината, с нейното име отгоре. Свали я и я разгърна, изпълнена с детинско нетърпение.

Лори прочете фамилния поздрав на семейство Мъри за Коледа и написаното с едри печатни букви от Зак: „Аз направих хартиените гирлянди.“ В левия ъгъл на картичката имаше бележка от Рейчъл: „Виж какво открихме!“ На гърба на картичката имаше захваната е кламер снимка на Рейчъл и Лори в училище. Лори се усмихна: тя дори си спомняше деня, когато се бяха снимали — деня след последния изпит, когато двете се бяха качили в колата и бяха отпрашили към крайбрежието. Тя я затъкна с умиление под рамката на огледалото.