Открадни си целувка

Глава 2

Вторник, 21 ноември

Рейчъл се стресна в съня си, когато входната врата на къщата хлопна. В спалнята цареше непрогледен мрак, пронизан от един тъничък лъч лунна светлина върху килима. Мобилният й телефон лежеше на възглавницата й, другата половина на леглото все още бе празна, както когато се беше унесла. Рейчъл провери дисплея за съобщения — нямаше, след това за часа — дванайсет и половина. Тя стана и наметна халата върху пижамата си, отвори вратата на спалнята и се ослуша — дочу бръмченето на хладилника на долния етаж и потракване на чинии.

Спалнята на голямата й дъщеря Мили беше до нейната. Рейчъл побутна леко вратата и надникна вътре, после с облекчение притисна ръка до сърцето си. Тийнейджърката беше в леглото си, заспала с разпиляна по възглавницата тъмночервена коса, а равномерното й дишане се чуваше ясно. Мили си беше у дома. В безопасност. Сглупих, като се разтревожих, помисли си Рейчъл.

Тя се спусна по извитите, неравни дървени стъпала на старовремската селска къща, която датираше от седемнайсети век, като се приведе под гредата най-долу. Съпругът й Ейдън беше в кухнята, с чиния в ръка, по дънки и карирана риза, както винаги, когато беше работил по някой от строителните си проекти за преустройства. Сърцето й се стопли при тази гледка.

— Хванах те — прошепна с усмивка тя.

— Събудих те с това тропане — каза той с крива усмивка и й помаха. — Опитвах се да пазя тишина. Току-що се прибрах. И се отбих в кухнята за среднощна закуска. Отново.

Ейдън остави чинията върху плота и я прегърна.

— Радвам се да те видя — добави той, като я притегли към себе си и погали тъмнорусата й коса. Рейчъл се надигна на пръсти, за да го целуне по устата, като прокара нежно длан по брадясалото му лице.

— Аз също — прошепна тя, притиснала буза до гърдите му.

Рейчъл го побутна към хола и направи място на дивана.

— Е, как беше днес? — попита тя тихо, за да не събуди Мили или малкия Зак.

— Напрегнато. Но ти знаеш как е, в момента всеки ден е натоварено — отвърна Ейдън с изопнато от умора лице. — Кой знае кога ще завършим плевнята на Уестли — обещахме да сме готови на двайсети декември, но дотогава остават само няколко седмици, а имаме още много работа. Дъждовете през есента ни забавиха, а тази седмица имахме известни проблеми с интериора… Не трябваше да поръчвам толкова много материали от чужбина, всичките ни доставки закъсняват. Но стига сме говорили за работа — каза той, като махна с ръка, а лицето му се отпусна леко. — Напоследък почти не ми остава време за теб и не искам да го пропилявам в празни приказки. Как мина денят ти, децата как са?

Рейчъл се сгуши на дивана и подпъхна крака под себе си.

— Ами, добре — промълви тя. — Майка приключи по-рано, каза, че тази година ще участва в някаква благотворителна коледна акция.

Ейдън вдигна вежди.

— Пак ли ще работи като доброволка? Мислех, че след пенсионирането си хората си почиват.

— Беа не е хората — усмихна се Рейчъл. — Тя е фурия. Но това си го знаем. Освен това прибра Зак от тренировката по футбол, докато аз приготвях вечерята. Което беше дар божи.

— А Мили?

— Тя е добре. Беше у Кейт, за да учат заедно — Рейчъл се умълча за момент.

— Какво има? — попита Ейдън.

— Нищо. Просто — когато ти се прибра преди малко, помислих, че е тя.

— След полунощ?

— Да. В единайсет все още я нямаше, а се бяхме разбрали за този час. Потърсих я два пъти, но мобилният й телефон беше изключен. Чаках я, но… Не знам как, но сигурно съм заспала.

— А сега…? — попита разтревожено Ейдън.

— О, всичко е наред — побърза да го успокои Рейчъл с усмивка. — Горе е, спи дълбоко.

— Значи няма проблем, нали? — попита Ейдън, дояждайки сандвича си.

— Да. Разбира се.

— Но…?

— Това не е типично за нея, нали? Да се прибира късно — призна Рейчъл. — И да не се обажда, когато я търся.

— Кейт живее зад ъгъла, сигурно са се улисали. Нали ги знаеш какви са, когато се съберат заедно. Пък и Мили се оплакваше, че откакто смени училището, двете почти не се виждат.

— Прав си — промълви Рейчъл, като прогони съмненията си. — Зная, че си прав.

— Сега Мили си е вкъщи. Не се тревожи — каза Ейдън, прегърна я и я целуна по бузата. — Хайде да си лягаме.

— Донесох „Книгата“ — заяви Беа на другия ден, като се настани в кухнята на Хоторн Котидж. — Помислих си, че можем да си припомним това-онова, преди да отидем в училище.

„Обратното броене на Беа до Коледа“, или накратко „Книгата на Беа“, беше знаменито четиво в дома на семейство Мъри. „Книгата“, изписана с изящния почерк на Беа, съдържаше ценни съвети за всичко — от тънкостите по изпичането на коледната пуйка до указания за отсичането на бъдника, от рецепти за мини шоколадови венци до марципанови листенца на бодлива зеленика. Тези ритуали бяха алфата и омегата на празничния сезон в дома на семейство Мъри.

— Чудесно. Нима вече наближава декември? — възкликна Рейчъл, като погледна стенния календар: 22 ноември. — Да, така е. Време е най-малкото да приготвим кейка с уиски. Хайде да я прегледаме.

Рейчъл разчисти мивката, избърса мокрите си ръце надве-натри с една домакинска кърпа и седна до Беа на масата. С раирания моряшки пуловер и късо подстригана пепеляворуса коса, днес Беа изглеждаше толкова млада, помисли си Рейчъл, посягайки към книгата.

— Всъщност аз снощи направих кейка с уиски — каза Беа. — Нямах какво да правя. Сега остава само да го напоявам през няколко дни. Снощи сръбнах една-две чашки — призна свекърва й. — Дано да не ми стане навик.

— Тайните облаги на професията — пошегува се с намигване Рейчъл.

Тя прибра един кичур коса зад ухото си и запрелиства книгата, докато не стигна до любимата си страница: медено-джинджифиловата къщичка на Беа.

Докато гледаше познатата илюстрация, тя долови уханията на коледния сладкиш — джинджифил, канела, карамфил — и си припомни първия път, когато го беше приготвила. Беше годината, когато тя и Ейдън напуснаха Бромли, където бяха израснали, за да започнат съвместния си живот в селцето в Йоркшир, което бе станало техен дом.

— Ти сигурна ли си, че трябва да…? — беше попитал Ейдън, когато влезе в кухнята на селската къща и видя Рейчъл, заобиколена от продукти и подправки, да разстила разточеното джинджифилово тесто върху хартия за печене.

— … да готвя ли, Ейдън? — беше довършила Рейчъл, като вдигна очи от готварската книга и се обърна да го погледне. — Бременна съм — беше добавила тя с усмивка, — не съм направена от кристал. А като зная колко близо е терминът, искам да си намирам занимания. — Ейдън се наведе да я целуне над големия й издут корем.

Той положи нежно ръка върху онова, което само след месец щеше да бъде тяхното първо дете.

— Следващата Коледа ще бъде малко по-различна, нали? — усмихна се той. В лешниковите му очи играеха пламъчета на вълнение и смущение, енергията, която зареждаше и двамата откакто Рейчъл беше разбрала, че е бременна.

— Да, но създаването на семейство едва ли е по-трудно от преместването в Йоркшир, нали? — бе отвърнала тя с нежен смях.

— Йоркшир не е точно детската ни мечта, а? — бе подхвърлил Ейдън. За момент изражението му стана сериозно. — Рейч, знам, че не ти беше лесно, но ти благодаря. Че се премести тук, че повярва в мен. — Той приглади косата й. — Имам добро предчувствие. От момента, в който пристигнахме в Скипли, знаех, че постъпвам правилно, че това е точното място да започна бизнеса и засега отзивите са фантастични. Надявам се, че до две години ще имаме достатъчно пари, за да се устроим удобно тук, да дадем на бебето всичко необходимо. Казват, че първите една-две години са най-трудните. И за теб нещата са по-добри тук — включи се в родителската асоциация и се чувстваш полезна, нали?

— О, да — беше казала Рейчъл. — Въпреки че приятелите много ми липсват. Най-вече Лори. Но всичко се променя. Лори се премести в Лондон, записа се в колежа по моден дизайн, повечето от другите ни приятели постъпиха в университета — не бих искала да съм единствената, която си е останала у дома. Боже, представяш ли си? Пък и мама и татко… Хм, особено като знаеш как реагираха, когато научиха, че съм бременна… Радвам се, че започваме нещо ново.

В гърлото на Рейчъл беше заседнала буца при мисълта за родителите й. Ейдън забеляза и я притегли към себе си в топла прегръдка.

— Истината е — промълви тя след малко, като се отдръпна от обятията му, — че и преди това имах съмнения. Ти знаеш, че никога не съм искала да отида в Бристъл. Никога не съм възнамерявала да постъпвам в университета, това е. Просто не исках да разочаровам родителите си. А ето че сега го направих — беше признала тя, поставяйки ръце върху корема си. На лицето й изгря усмивка — и това изобщо не ме натъжава. Убедена съм, че те ще размислят, но ако мама и татко решат, че не искат да бъдат част от живота на нашето бебе, те губят. Моето единствено желание е да бъда тук, с теб, и двамата да градим нашето семейство.

— Искаш ли ти да направиш джинджифиловата къщичка тази година? — попита Беа.

Рейчъл погледна свекърва си и обгърна с очи кухнята такава, каквато беше днес. С двете деца и петнайсет години по-късно от онези първи дни, с уютната близост на майката на Ейдън, която живееше в наблизо, Рейчъл беше по-щастлива от всякога.

— Зак и Мили обичат да я правят заедно с теб — каза Рейчъл. — Ти я поеми. Но ни дай малко повече задачи тази година. Ейдън се тревожи, че се натоварваш прекалено много.

— Добре — съгласи се неохотно Беа, като надникна иззад книгата. — Добре, вие двамата можете да приготвите канелените звезди… и щолена. И хлебния сос, и кълновете, аз никога не съм ги обичала.

Рейчъл вдигна вежди в очакване на още задачи.

— Това е твоята част, Рейчъл. Аз винаги съм поемала приготовленията за Коледа тук и нямам намерение да се отказвам само защото съм пенсионерка. Колкото и да се оплаква синът ми.

Рейчъл разгледа нарисуваните на ръка канелени звезди. Щом проектът на Ейдън бъдеше завършен, може би щеше да им остане време да ги изпекат заедно. Коледата в Хоторн Котидж щеше да бъде хаос, както винаги — шестгодишният Зак не се кротваше дори за миг — но всички щяха да бъдат заедно и Ейдън щеше да се откъсне за няколко дни от работата, което беше тяхната малка рецепта за съвършенство.

Мили се качи на задната седалка на миникупъра на Беа, намести се до по-малкия си брат и закопча предпазния колан.

— Позволено ли е да носите накити в училище, Мили? — попита подозрително Рейчъл, като изви глава да погледне дъщеря си на задната седалка. Големи сребърни обици във формата на звезда проблясваха изпод боядисаната червена коса на Мили, да не споменаваме полата, която като че беше вдигната до кръста й.

— Да — отвърна момичето. — Тоест никой нищо не каза. Правилникът е много по-свободен отколкото в старото ми училище.

Рейчъл реши да подмине случката за момента. Двете с Мили вече бяха кръстосали шпаги на закуска заради късното й прибиране предишната нощ, а Рейчъл и Ейдън трябваше да подбират внимателно битките. Навремето тя се бе питала дали като млада майка би могла да бъде приятелка на тийнейджърката Мили — но сега й се струваше, че дъщеря й се дистанцираше с всеки изминал месец.

— Здрасти, Милс — обади се Зак, като обърна към кака си обсипаното с лунички лице. — Том ще ходи в Евро Дисни за Коледа, ако не знаеш.

— Така ли? — равнодушно отвърна Мили.

— Да. А Марк ще получи конзола VII.

Беа се обърна към Рейчъл и вдигна вежди безмълвно в комична физиономия. Не за пръв път Зак подхващаше темата за екстравагантните коледни подаръци, които щяха да получат съучениците му. Рейчъл погледна децата си в огледалото за обратно виждане и потегли от паркинга.

— Ами, браво на тях — подхвърли Мили. Рейчъл я зърна в огледалото как отмята тъмночервения бретон от очите си. — Техните родители сигурно са много богати.

Рейчъл си спомни миналата Коледа, когато бизнесът на Ейдън понесе първия голям удар на бурята, но въпреки това бяха купили всички поръчки от списъците на Мили и Зак. Преди да им се наложи да преместят Мили от частната гимназия в местното общообразователно училище и да я спрат от уроците по езда. Тя зави наляво към главната улица и се включи в колоната от автомобили пред светофара.

— Знаете, че тази година положението е малко по-различно, нали? — додаде тя.

— Знаааам — проточи Зак. — Астрономическата криза.

— Икономическата, глупчо — поправи го Мили, като го смушка в ребрата. — Цените на петрола на Дядо Коледа са се покачили. Няма пари за моркови за елена Рудолф. Няма проблем, мамо. Разбираме положението, нали така, Зак? Знаем за бизнеса на татко, за ипотеката и за всичко останало.

— Добре тогава — каза Рейчъл, като прехвърли тревожно наум последната купчина сметки. Светофарът светна зелено и тя потегли.

Мили и Зак бяха на долния етаж и играеха на „Монополи“ с Беа. Доволните им писъци и кикот долитаха откъм стълбището и Рейчъл използва възможността да свали кутиите с коледна украса от шкафа до спалнята. Първата кутия беше пълна с червени и зелени коледни играчки и белите лампички, които окачваха всяка година.

Докато разгръщаше хартиите в следващата кутия, тя си даде сметка, че тази не беше отваряна от години. Първото нещо, което извади отвътре, беше една малка изкуствена елха. Усмихна се — двамата с Ейдън я бяха купили, когато Зак беше новородено бебе и те бяха твърде улисани в графика на среднощните хранения, за да им остане време да купят истинска. Рейчъл огледа оръфаните, проскубани клони. Беше крайно време да я изхвърлят, реши тя, и я остави внимателно настрана. Под нея се появи кълбо коледни лампички, коледни свещи и други украшения. Тя извади лампичките, за да ги разплете, и зърна найлонов плик с няколко снимки, очевидно попаднали случайно там. Рейчъл ги прехвърли — децата като бебета, Ейдън, гордо изправен пред един от първите си завършени проекти за преобразяване на стара плевня в модерна къща. И една снимка на Рейчъл като тийнейджърка, заедно е нейната най-добра приятелка Лори. Двете стояха пред училищния портал в последния ден от единайсети клас. Бяха се снимали сами, затова снимката беше размазана и прекалено отблизо. Трябва да е било 1995 година, в деня на матурата. Рейчъл засия при спомена. Нейната буйна тъмноруса коса беше пусната свободно и на устните й имаше яркочервено червило, докато косата на Лори беше боядисана в бледорозово, с израснали корени. Двете се прегръщаха, притиснали лицата си, озарени с големи усмивки. В приповдигнато настроение — Рейчъл си го спомняше до ден-днешен. За да отпразнуват своя първи ден свобода, тя и Лори бяха отпрашили към крайбрежието с колата на Рейчъл, като през целия път от стереото гърмеше музиката на Пърл Джем и Аланис Морисет, а те пееха с цяло гърло. Тя погледна отново снимката. Двете с Лори бяха неразделни в онези дни. Но нещата се бяха променили и за двете. Рейчъл подпря снимката върху тоалетката, прибра кутиите, извади и отдели най-красивите коледни украшения настрана и слезе долу.

Зак и Мили гледаха телевизия и на първия етаж на къщата се беше възцарило относително спокойствие. Рейчъл повика тихичко Беа да отиде при нея в кухнята.

— Имаш ли време за чай и клюки? — попита тя.

— Винаги.

— Извинявай, че те изоставих така — каза Рейчъл и включи котлона с чайника. — Дано да не се сърдиш. Ти си толкова добра в тези игри, а мен изобщо не ме бива на „Монополи“.

— Беше ми приятно. Май вече не оставям Зак да ме бие. Откакто навърши шест, той чисто и просто е по-добър от баба си в тази игра.

Рейчъл се засмя и извади млякото от хладилника. Беа се запъти да извади чаши.

— Ти седни — настоя Рейчъл, — днес свърши достатъчно работа.

Беа отиде до кухненската маса и придърпа един стол. Когато понечи да седне, тя загуби равновесие и за част от секундата, сякаш в забавен кадър, падна на пода. Рейчъл се втурна да помогне на свекърва си и съзря сянка на объркване и смущение по лицето й.

— Добре ли си? — попита тихо тя. Беа беше пребледняла.

— Добре съм, благодаря — отвърна тя. — Добре че децата не видяха това. За момент ми се зави свят. Ти не се тревожи — каза тя.

Докато й помагаше да се изправи на крака, Рейчъл забеляза, че ръцете й трепереха леко. Беа се подпря на масата и седна на стола.

— Сигурна ли си, че всичко е наред? — попита Рейчъл.

— Абсолютно. Хайде, нали каза, че ще клюкарстваме? Дай да не си разваляме удоволствието, Рейчъл.