Открадни си целувка

Глава 6

Понеделник, 27 ноември

— Значи ще отсъстваш две седмици? — попита Даяна.

Рейчъл седеше на дивана в хола на съседката си Даяна. Малкото кученце Алфи дремеше на фотьойла до прозореца, огрян от слабото зимно слънце. Възглавничките бяха идеално разбухнати, масичката за кафе — полирана до блясък, а във въздуха се долавяше свежото ухание на освежител с аромат на ванилия. Самата Даяна беше спретната като къщата си, русата й коса беше сплетена на рибена кост, леко набръчканите клепачи — посипани с бледосини сенки за очи, а ноктите й бяха лакирани в цвят пепел от рози. Рейчъл, по дънки и вълнен пуловер, се чувстваше като мастилено петно върху безупречния декор на съседката си.

— Всичко зависи от това колко бързо ще открият какво е заболяването на Беа. Междувременно Лори ще живее тук.

Даяна изглеждаше смутена от новината.

— А децата добре ли го приеха?

— Да. Зак е съвсем спокоен — малко разочарован, че ще изпусне коледната пиеса, но се вълнува от голямото приключение. Вкъщи цари пълен хаос, навсякъде има багаж и чанти, но той ме увещава да вземем и колелото му. — Рейчъл се усмихна. — А Мили — и тя миряса. Отначало се нацупи, спомена, че щяла да пропусне някакво парти или нещо подобно, но тя винаги е искала да отиде в Лондон.

— Вярвам, че ще й хареса — каза Даяна.

— Понякога ми е трудно да отгатна — призна замислено Рейчъл. — Навремето знаех точно какво харесваше дъщеря ми, но напоследък толкова много неща се промениха. Сега Мили учи в смесено училище и имам чувството, че вниманието й се измества от конете към момчетата.

— Има ли някой специален обект на внимание?

— Не зная — въздъхна Рейчъл. — Може би. Говорих й за връзките и взаимоотношенията и тя ми спомена със заобикалки, че няма да се остави „да забременее на деветнайсет като мен“. — Тя се засмя. — Може би трябва да съм благодарна. Тя е по-амбициозна от мен, няма съмнение.

— Тя е разумно момиче — обади се Даяна. — Е, ще ми липсвате много. И постоянно ще си мисля за Беа.

— Да се надяваме, че скоро ще открият причината. Никога не съм я виждала в подобно състояние, Даяна. Ейдън се притеснява — плюс цялото напрежение в бизнеса му в момента. Все пак той ще се навърта тук за няколко дни. Но ти би ли могла да наглеждаш Лори? Тя не е точно… как да кажа… не е селско момиче.

— Разбира се. Ще се отбия да я видя. Обясни й, че живея в съседната къща, ако има нужда от нещо. Значи казваш, че двете сте били съученички?

— Да. Познаваме се от години. Запознахме се в средното училище в Кент. Но след това, не знам. Отдалечихме се някак си — знаеш как е. Аз дойдох тук, родих децата, тя направи кариера в Лондон. — Напоследък Рейчъл имаше чувството, че месеците и годините бяха изтекли между пръстите й. — Поддържахме връзка, разменяхме си по някой имейл от дъжд на вятър. Но Лори е кръстница на Мили.

— Учудвам се, че досега не съм я виждала.

— Лондон е далеч. — Рейчъл побърза да защити старата си приятелка. — Разбирам, че тук сме откъснати от света. Тя е много заета, работи в света на модата и постоянно обикаля по разни бляскави събития. Но сега изглежда, че е готова да се откъсне и да си почине.

— Добре, нямам търпение да се запознаем — каза Даяна, като отряза две парчета кейк и поднесе едното на Рейчъл.

— Ти добре ли си? — събра смелост да попита тя.

— О, ние с Алфи — отвърна Даяна, като се пресегна да погали кучето по коремчето и продължи с бебешки глас. — Разбираме се чудесно, нали, миличък?

— Добре. Хубаво, радвам се да го чуя. Знаеш, че ако някога има нещо…

— Добре съм, Рейчъл — прекъсна я Даяна със свити устни. — Наистина ми харесва да бъда сама, ако това питаш. Но все пак ти благодаря.

— Добре — повтори Рейчъл, съжалявайки, че не си замълча.

— Всъщност аз все още се надявам, че ще преосмислиш предложението ми — каза домакинята с поомекнал тон, — да ми помагаш в проектите за интериорен дизайн във фирмата.

— Ами, не знам, мила. Беше ми приятно да обзавеждам стаите на децата, но не съм сигурна дали притежавам уменията на истински професионалист.

— Не споделям това мнение. Освен това ти знаеш, че мога да те обуча. Докато си в Лондон, най-малкото помисли за това.

— Добре, обещавам — каза Рейчъл.

По-късно същата вечер в леглото Рейчъл положи глава върху гърдите на Ейдън.

— Ще ми липсваш, да знаеш — прошепна тя, замислена колко дни щяха да бъдат разделени, преди той да може да дойде в Лондон.

— И ти на мен — каза Ейдън, като повдигна брадичката й и я целуна.

— И ако не успееш да дойдеш по-скоро… — промълви тя, гледайки го в очите.

— Не знам — отвърна той. — Нали се разбрахме, че няма проблем…

— Естествено, няма проблем — възрази Рейчъл, като се отдръпна. — Не исках да прозвучи така. Разбирам какво е положението в работата ти. Просто ще ми липсваш, това е. — От години не бяха прекарвали дори една нощ разделени. — Когато дойдеш при нас, ако имаш време, може би ще можем да направим разни неща заедно, като семейство.

— Не зная, Рейч — отсече някак напрегнато Ейдън. — Започнах да предавам задачите, но ще следя ремонта в плевнята на Уестли от разстояние, докато съм в Лондон. Не мога да кажа колко свободно време ще имам.

— Добре — каза Рейчъл, а в ума й се избистри по-реалистична картина на предстоящите две седмици.

— А сега имам нужда от сън — заяви Ейдън, като се обърна на другата страна.