Открадни си целувка

Глава 15

Сряда, 6 декември

Лори препаса червената карирана престилка и огледа струпаните в кухнята продукти. Навън беше тъмна зимна вечер, но вътре в къщата беше светло и уютно.

Тя се помъчи да не обръща внимание на замазаните стени, допълнително загрозени от нейните опити да прикрие първоначалните поражения от саждите и пушека. Наистина се беше развихрила на съботния пазар на производителите и сега беше запасена със страшно много продукти — единственият проблем беше, че Лори нямаше представа какво да прави с тях.

Тя прелисти готварските книги на полицата, като търсеше нещо достатъчно лесно, което да й бъде по силите. Извади една, написана на ръка и подвързана, със златни букви върху предната твърда корица. Веднага разбра, че това не беше обикновена готварска книга — отпред пишеше „Обратното броене на Беа до Коледа“. Лори си припомни емоционалния разговор с Рейчъл по-рано същата вечер — беше позвънила да й каже, че свекърва й е изпаднала в кома. Лори настоя да останат в апартамента й толкова дълго, колкото се налага. Те трябваше да бъдат там, а тя щеше да намери с какво да се занимава в Скипли.

Лори седна и отвори книгата. Върху страниците бяха красиво изписани коледни рецепти, всяка с дата и указания. Всичко беше толкова организирано — Лори видя, че според плановете на Беа някои от ястията, като коледния кейк например, вече трябваше да са приготвени.

Рецептите изглеждаха доста лесни дори за Лори. Тя намери една за желирана шунка с фурми, която изглеждаше великолепна и внушителна на илюстрацията, и след като провери нужните продукти, установи, че разполага с всичките.

Лори си наля чаша вино и отпи, като се зае да приготви шунката и фурмите, следвайки подробните указания. Готвенето не беше чак толкова трудно, нали? Тя погледна преполовената бутилка червено вино на плота. Сигурно това беше тайната. След това постави храната във фурната, като този път настрои таймера — повече нямаше да допуска грешки.

В този момент иззвъня стационарният телефон.

— Лори? — Топлият ирландски говор на Шивон прозвуча като музика за ушите й. Лори се сгуши в най-мекия фотьойл в хола и си наля още една чаша червено вино.

— Какво става? — попита приятелката й. — Как оцеляваш в провинцията? Умря ли от глад?

— Не — отговори Лори. — Всъщност в момента приготвям ястие. Истинско ястие.

— Стига, бе! — възкликна Шивон. — Ти да не си мръднала?

— Не — увери я Лори. — Просто няма какво друго да правя. Дани ми отряза достъпа до служебната поща, така че дори не мога да си прочета съобщенията.

— Това притеснява ли те?

— В началото се ядосвах — призна Лори. — Но сега — честно казано, вече не ми пука.

— Е, радвам се да го чуя. А с местните как се справяш?

— О, някои са приятни. Други не приемат пришълците с отворени обятия, но и на тях ще им вляза под кожата.

— Как? Като печеш курабии за благотворителни акции?

— Не… — засмя се Лори, — всъщност, не… наистина се захванах с благотворителност. — Тя продължи да разказва, докато Шивон се смееше. — Какво става в училище?

— Ами, добре сме, повечето от моите десетокласници посещават извънкласните занятия по рисуване, така че е пълен хаос — но се надявам тази година да повишим успеха.

— Звучи добре. А запозна ли се с Рейчъл? — попита Лори.

— Да, разбира се — успокои я Шивон, — онази вечер отидохме заедно на концерта на живо на Джей.

— О, така ли? — подхвърли уж равнодушно Лори.

— Да — Рейчъл е прекрасна. Не беше излизала от години. А пък аз, как да кажа, напоследък съм вързана.

— В смисъл обвързана? — уточни Лори. — С Повелителя на физическото възпитание, нали?

— Да. Ед. Хлътнала съм.

— Знаех си! — възкликна Лори. — Не мога да повярвам, че ще ме изоставиш. Извинявай, не се изразих правилно, радвам се за теб, ти заслужаваш това. Боже, толкова отдавна очакваш да се появи някой свестен тип. Добре — очаквам пълен отчет, когато се върна.

— Естествено.

Лори замълча за момент, потънала в мисли за Джей, за концерта, на който бяха отишли всички, освен нея.

— Какво друго става в кооперацията?

— Имаш предвид какво прави Джей?

— Не, нямам това предвид — сряза я троснато Лори.

— Ами, не че те интересува, но той е добре, струва ми се. Напоследък го виждам рядко. Мисля, че се занимава с дърводелския си проект. Ако се чудиш за онова русокосото момиче, певицата?

— За нищо не се чудя — заяви Лори. — Тя певица ли е? Какво, в неговата банда?

— Слушай, искаш ли да го поразпитам за нея? — предложи Шивон. — Да науча какво става, вместо да гадаем?

— Не — отсече Лори. — В никакъв случай. Не го питай нищо. Не искам да си помисли, че дебна наоколо, че не мога да го забравя. — Таймерът на фурната изписука. — Виж, Шивон, сега трябва да затварям, вечерята е готова. Но ти благодаря за обаждането.

Лори извади шунката от фурната и отново огледа огромните хранителни запаси — само шунката би стигнала да нахрани двама души, а да не забравяме сирената, които беше накупила на пазара. Какво щеше да прави, да седи тук сама и да се тъпче ли? И тогава нещо друго привлече погледа й — окадените стени. Не можеше да допусне Рейчъл да завари подобна гледка.

В ума й премина една мисъл. Лори положи усилия да я пропъди, но за нейно неудоволствие, хрумването се оказа упорито. По-точно думите на Бен от кафенето, които се отнасяха за Даяна. Тя беше интериорен дизайнер, нали така? Сигурно срещу една вкусна вечеря Даяна би могла да я посъветва как да замаскира пораженията?

Може би Даяна си имаше своите причини да е такава, каквато е, разсъждаваше Лори. Може би тя самата беше прибързала да отпише съседката на Рейчъл веднага. В общинския център Даяна се беше държала добре, дори я представи на другите жени — и на Патрик, добави наум Лори. Погледът й пробяга по стените — Даяна със сигурност би могла да предложи някакво решение на проблема.

И като си пое дълбоко дъх, Лори стана, наметна палтото си и се отправи към съседната къща, където несъмнено живееше Даяна. Сигурно съм луда, помисли си тя, докато крачеше към къщата, която беше идентична на тази на Рейчъл, само че с още по-безупречно поддържана градина. На вратата висеше коледен венец, точно над бронзовото чукче. Преди да е размислила, Лори хвана чукчето и почука няколко пъти.

Когато Даяна най-накрая отвори вратата, тя изглеждаше почти зарадвана от неочакваната гостенка и за облекчение на Лори, прие поканата благосклонно. Отвътре се чуваше звукът на телевизора, на екрана се сменяха кадри от риалити шоуто „Не казвайте на булката“ сред изисканата обстановка на хола в стил Лора Ашли, с бели дивани и завеси с флорални мотиви.

— Изчакай само минута, да взема Алфи — каза тя и тръгна нагоре по стълбите. — Той много обича да ходи у Рейчъл. — Докато Лори чакаше в коридора и се чудеше какво ли представляваше Алфи, тя зърна някаква картонена кутия в зеления кош за отпадъци, годни за рециклиране. Ха! Помисли си тя в прилив на задоволство. Кутия от пица „Домино“ се подаваше от едната страна.

— Спрей — възкликна Даяна с насълзени от смях очи. — Опитала си се да замаскираш петното със спрей боя? — Тя разгледа флакона с изумление.

— Зная — съгласи се Лори, която вече виждаше случката откъм забавната й страна. Даяна се оказа по-мила, отколкото тя беше очаквала, и й предложи да помогне. — Бях отчаяна. Никога досега не съм боядисвала нещо сама.

— Слушай — каза Даяна, — това тук е дребна работа. Не ти трябва интериорен дизайнер, можеш да купиш всичко необходимо от железарския магазин на главната улица. Вземи латексова боя и мини две ръце. Снимай стената на дневна светлина, за да уцелиш цвета.

Половин час по-късно Лори и Даяна седяха на кухненската маса и допиваха бутилка френско червено вино.

Алфи, както се оказа, беше „чиуини“ — с тяло на дакел, уши на чихуахуа и — съдейки по тазвечерното представяне — апетит на немски дог. Той сновеше под масата, като се стараеше да улавя във въздуха подхвърлените хапки и от време на време лаеше пронизително.

— Справила си се доста добре — каза Даяна, като набучи хапка шунка с вилицата си. — Поне в сравнение с предишния опит. — В ъгълчетата на устните й заигра лукава усмивка.

— Благодаря ти — не й остана длъжна Лори. Самата тя беше осъзнала със смесица от гордост, изненада и облекчение, че ястието не просто ставаше за ядене, а беше доста вкусно.

Даяна пресуши третата чаша вино.

— Не, аз ти благодаря — каза тя, завалвайки леко думите. — Задето ме покани. Зная, че сигурно си ме помислила за задръстена.

Лори тактично запази мълчание, най-вече защото устата й беше пълна.

— Зная, че напоследък повечето хора ме смятат именно за такава — продължи тя. — Но не съм лош човек. Знаеш ли какво? Преживях една много, много трудна година, Лори. И понякога да се опитваш да се държиш мило, въпреки всичко — каза тя, като тропна по масата за повече убедителност, — е адски трудно.

Лори видя съседката си в нова светлина. Тя не беше планирала да напива Даяна — но ако знаеше, че така щеше да извади на повърхността истинската Даяна, сигурно щеше да го направи.

— Аз теглих чертата, наистина — заяви Даяна, като отпи глътка вино. — Но в действителност — тя поклати печално глава, — мислиш си, че познаваш някого…

— … а той те изоставя заради друг мъж? — довърши Лори.

— Ти откъде…? — Даяна присви очи и насочи пръст към Лори.

— Просто предположих — излъга Лори.

— Така де, как е възможно да не се усетя, нали? — продължи Даяна, като взе Алфи в скута си и го погали по големите уши.

— Възможно е самият той да не е знаел — каза Лори. — Освен това сега можеш да се отдадеш на по-приятни неща.

— Имаш право, знаеш ли — съгласи се Даяна, галейки Алфи по главата така, че очите му изпъкнаха още повече. — Всъщност откакто Ричард напусна бизнеса ни, работата потръгна, така че в това отношение ми направи услуга.

— В какви видове интериор си специализирала? — попита Лори.

— О, правя всичко — къщи, стари вятърни мелници, едновремешни плевни… — обясни Даяна. — От години съм в бизнеса, но откакто се заех сериозно с маркетинга, най-после настъпи известно раздвижване. Двамата с Ейдън сме си партнирали в два проекта за преустройство на плевни. Знаеш ли, аз все повтарям на Рейчъл, че трябва да се включи и тя.

— Така ли? — учуди се Лори. Винаги беше смятала, че приятелката й е доволна в ролята си на майка и домакиня.

— Да, тя е природен талант. Как само обзаведе стаите на децата — идеите са изцяло нейни. — Лори се усмихна, като се сети за пиратския кораб в стаята на Зак. — Бих искала да предлагам такива неща — и с радост бих платила за обучението й. Човек може да научи детайлите, но вътрешният усет не се учи — а Рейчъл го има в изобилие. Опитай се да й повлияеш, чу ли? Тя все си измисля разни извинения.

— Ще видя какво мога да направя — обеща Лори, решена да обсъди въпроса с Рейчъл още при следващата им среща. Приятелката й открай време не осъзнаваше своите таланти.

— А междувременно — каза тя, като се изправи, — мисля, че е време за десерта. — Даяна кимна в знак на съгласие и Лори извади от фризера една кутия карамелен сладолед с орехи. Тя раздигна чиниите и сервира кутията, заедно с две купички и лъжици.

— Ами този мъж днес — подхвърли небрежно тя, докато се опитваше да вклини лъжицата в замръзналия сладолед. — За Патрик… ти… ъ…

— Дали ме интересува? — попита Даяна. — Ами, не отричам, че е привлекателен… — по лицето й плъзна лека руменина, — но той е прекалено млад за мен. Аз съм в добра форма, зная — тя разроши игриво косата си и се усмихна, — но не се заблуждавам. Вече съм на четирийсет и шест. — Тя сви рамене. — Патрик е наслада за окото, само толкова.

После тя се наведе съзаклятнически към Лори.

— Но поразпитах тук-там. И трябва да ти кажа — прошепна театрално тя. — Съвсем случайно научих, че той е ерген. Така че пътят е свободен.

— О, не — възкликна Лори, клатейки глава. — Не те попитах заради мен. — Но какво пък, помисли си тя, в Скипли ставаше поне мъничко по-интересно.

— Не ми влиза в работата — подхвърли Лори, оглеждайки критично торбестите дрехи на Даяна. — Но ти да не си отслабнала в последно време?

— О, да, наистина свалих няколко килограма, откакто Ричард си тръгна. Бракоразводната диета, както се казва — призна Даяна, като погледна тялото си и сви рамене.

Тя се зае да помага в зареждането на съдомиялната машина и Лори забеляза, че бялата блуза и свободният тъмносин панталон висяха изпразнени.

— Просто — каза тя, като отстъпи крачка назад и наклони глава, — ми прави впечатление, че дрехите са ти прекалено големи. Ела с мен — и като остави приборите на плота, Лори отведе Даяна пред огледалото в коридора. — Ето, виж — каза тя, като издърпа назад излишния плат, така че да прилепне до тялото на Даяна. После надзърна над рамото й, за да могат и двете да виждат отражението в огледалото.

— О, боже, това е като в предаването „Преди и сега“ — засмя се Даяна.

— Може би — съгласи се Лори. — Но сериозно, Даяна, виж колко са широки дрехите ти. Дай да ти ги стесня. Убедена съм, че видях шевна машина в стаята на Мили.

Даяна я погледна подозрително и след това, виждайки, че Лори не приемаше откази, съпротивата й се сломи.

— Добре — усмихна се тя. — Действай.

— Имаш ли още грамадни дрехи?

— Ах — въздъхна Даяна, — сигурна ли си, че си готова за подобно предизвикателство?