Открадни си целувка

Глава 17

Петък, 8 декември

— Как изглеждам? — попита Даяна, като излезе от банята и се завъртя в преправената като нова червена рокля. Лори я беше стеснила в талията и беше изрязала деколтето, след това събра презрамките, превръщайки демодирания модел в елегантна рокля а ла Мерилин Монро.

— Еха — възкликна Лори и плесна с ръце. Даяна сияеше. Останалите жени се усмихваха одобрително.

Когато Даяна се върна да се преоблече, Лори седна до Джойс и се зае да сортира зимните връхни дрехи. Джойс се обърна към нея.

— Роклята на Даяна е станала чудесна — призна тя. — Дали не можеш да направиш нещичко с моята стара блуза? Така де, ако не си много заета? — Тя подръпна плата на блузата си и отстъпи леко назад, така че Лори да може да я разгледа. Нелош модел, но дрехата беше избеляла — и несъмнено навяваше на мисли за средата на 80-те години. — Вече не си купувам нови неща — обясни Джойс. — Не мога да си го позволя с моята пенсия.

— Разбира се — каза Лори. — Мога да се опитам. Но няма да ми се сърдиш, ако не ти хареса.

Джойс й намигна.

— Тази стара блуза? Няма начин да стане по-лошо.

— Ужасни новини за коледната вечеря — обади се от другата страна на масата Пам. — За пръв път от години няма да могат да я организират.

Другите жени се затюхкаха в хор.

— Голям срам — каза Даяна.

Джойс се зае да обясни на Лори.

— Един от приютите за бездомни в Лийдс всяка година предлага коледна вечеря, но този път не могат да си го позволят заради орязания бюджет.

— Анди, управителят, е съкрушен — добави Даяна. — Разговарях с него тази седмица, той ми се обади да ми благодари за последната доставка — човекът влага толкова труд и енергия в този приют. Години наред посвещаваше време и усилия, за да превърне коледния ден в приюта в нещо специално. Доколкото ми е известно, Анди не е посрещал Коледа със семейството си, откакто пое приюта. Казваше, че неговата награда е да вижда как прави живота на бездомните мъничко по-добър. Той все още се опитва да измисли как да наберат средства, да намери изход от ситуацията, но бюджетът и без това не им стига дори за текущите разходи. Анди призна, че не вижда как биха могли да отделят пари за Коледа.

— Ние можем да им помогнем с дребни пари — призна Джойс, — но те са капка в морето, нали?

Жените се върнаха към работата си. В ума на Лори започна да назрява една идея.

— Хей — обърна се тя към Даяна, — какво ще кажеш за този план?

Даяна вдигна поглед от счетоводната книга в ленена подвързия, където записваше някакви цифри.

— Някои от дрехите, които даваме на вехтошаря, всъщност са с доста добро качество. Може да не са достатъчно дебели за зимата и някои от тях са повредени или избелели, но платовете са хубави.

Даяна не каза нищо, изчаквайки Лори да продължи.

— Какво ще кажете да ги преработя?

— А каква ще бъде ползата от това? — попита объркано Даяна.

— С няколко оригинални тоалета можем да организираме модно ревю тук, в общинския център — и аукцион за най-хубавите неща — обясни Лори. — „Коледно вълшебство“ — тя размаха ръка, сякаш изписваше думите със звезден прах. — „Под елхата!“

Лори изчака Даяна да осмисли гениалната й идея.

— Уникални дизайнерски тоалети — а приходите от разпродажбата ще отидат за организирането на коледния обяд в приюта.

— Звучи ми като страшно много работа — подхвърли скептично Даяна, като заби глава в счетоводната книга.

— Аз ще поема всичко — настоя Лори, вече запалена от идеята, развълнувана от възможността да се залови с нов проект. — Ще направим ревюто в някой почивен ден, например следващата събота… шестнайсети, така че Анди да има време да организира вечерята. Изглежда, дотогава все още ще бъда тук, така че имаме десет дни да организираме всичко. Ще бъде напрегнато, но аз съм се справяла и в по-кратки срокове. Какво мислиш?

— Добре — съгласи се Даяна. — Ако я караш по-кротко, няма проблем. Дами — изрече тя със звънливия си, плътен глас, — Лори предлага аукцион за дрехи, за да наберем средства за коледната вечеря. Вие какво смятате? Да опитаме ли?

Една по една жените закимаха, после дружно изразиха одобрението си.

— Изглежда, че всички са съгласни — оповести Даяна.

— Представях си „Коледно вълшебство под елхата“ като вечерно събитие — зае се да изложи идеята си Лори, докато жените пиеха чай през почивката. — Можем да подредим подиум…

— Отзад има няколко дървени палета — включи се Даяна. — Мисля, че хората от драматичния състав ги използваха за сцена.

— Супер — възкликна Лори, — значи можем да ги използваме. После ще сложим някаква символична входна такса. А след шоуто ще започне наддаване за тоалетите. Е, ще ни трябват няколко манекенки — Лори се усмихна окуражително. — Хайде, кой иска да се включи?

Жените се спогледаха колебливо. За момент настъпи мълчание.

— Аз влизам — заяви Джойс и вдигна ръка.

— Какво пък, и аз мога да опитам — обади се Пам. — Макар че не знам дали ще се представя добре. — Със своята крехка фигура и вродена грация, Пам притежаваше непреходен чар — Лори се зарадва, че жената се осмели да се включи.

— И аз ще се пробвам — каза Даяна, а след нея две други жени вдигнаха ръце.

— Страхотно — промълви Лори, като прегледа бележките си. — Аз се заемам с дизайна, две от вас любезно предложиха помощта си за шиенето, преустройството на помещението е под контрол, кастингът за супермоделите е уреден. Какво ще кажете за публичността и рекламата на събитието?

Пам обясни, че сестра й е собственичка на местната малка печатница и можеше да им изработи няколко плаката, които да разлепят из селото. Джули, кротка жена, с която Лори не беше разговаряла дотогава, добави, че нейният син може да популяризира събитието в интернет и да пусне електронни покани.

— Бен е вълшебник в това отношение — призна тя.

— Чудесно — обобщи Лори. — Струва ми се, че приготовленията са в ход. Май сега трябва да се залавяме за работа. — Тя потърси одобрението на Даяна.

— Ами, докато всички сте тук — заговори Даяна, — исках да ви поканя на коледен коктейл у нас. — Тя извади няколко покани от чантата си. — Мен не ме бива с компютрите — засмя се тя, — предпочитам да правя нещата по старомодния начин. — Даяна им раздаде картичките — бяха нарисувани на ръка, с рисунка на нейната къща отпред и името на всяка жена, изписано под нея.

— Замислила съм го за следващия петък, 15-и, така че ще бъде вечерта преди ревюто. Тогава сигурно всички ще имаме нужда да пийнем по нещичко.

Лори пое поканата с усмивка. Никога не си бе представяла, че щеше да се зарадва толкова много на покана в дома на Даяна.

Тя разкъса найлоновите торби и се зарови в съдържанието им. Като молец, тя подминаваше обикновените евтини платове и се насочваше само към най-качествените естествени материи, които трупаше върху масата. Когато си подбра материали, тя взе една голяма ножица и изряза всички неизползваеми, скъсани или оръфани части. Имаше няколко семпли рокли и сака, които щяха да се превърнат в чудесна основа за дизайнерски тоалети.

Докато работеха, другите жени си бъбреха спокойно. Работата тук напомни на Лори какво обичаше да прави най-много — да твори и да създава дрехи, а не да седи зад компютъра или да се разправя с доставчици, както напоследък прекарваше дните си. Тя кроеше, сортираше и подбираше материи, започваше да рисува наум как щяха да изглеждат готовите дрехи.

Когато погледна стенния часовник, вече наближаваше четири без петнайсет. Лори толкова се беше увлякла в заниманието, че забрави за времето. Петнайсет минути. Тя се опита да успокои нервността си, но когато стрелките на часовника наближиха кръглия час, Лори повече не можеше да мисли за друго, освен за наближаващото пристигане на Патрик. Припомни си как се беше почувствала докато разговаряше с него в началото на седмицата. Казаното от Даяна снощи — че Патрик си няма приятелка — означаваше, че Лори може би не си беше въобразила химията между тях. Тази сутрин тя си каза, че няма нищо лошо да се издокара и да изглежда добре. Беше избрала един от любимите си тоалети — индиговосини джинси и бледожълт пуловер, с груби накити в цвят старо злато.

Когато голямата стрелка се закова на 12, Лори почувства прилив на трескаво очакване. Погледът й се стрелна към прозореца и тя се заслуша за звука на наближаващ автомобил. Представяше си топлата усмивка на Патрик и зашеметяващите му сини очи. Какво можеше да го попита? Или трябваше да се държи равнодушно и да изчака той пръв да я заговори?

Минутите се точеха бавно докато накрая, в четири и десет, Лори дочу приближаването на вана. Дона Самър пееше от малкото радио и — странно, предвид суетнята предишния път — нито една от жените не прояви никакво оживление от пристигането на колата. Лори взе две пълни торби от пода и тръгна към вратата, като я подпря с крак, така че да изнесе найлоновите чували, без да ги скъса. Докато другите жени сякаш излизаха от унес, тя се приготви за офанзива и закрачи към вана, а на лицето й пропълзя усмивка при отварянето на вратата на автомобила. Лори инстинктивно ускори крачка, а пулсът й се учести.

От вана излезе висок побелял мъж с гъста брада. Сърцето на Лори замръзна. Тя надзърна зад мъжа, към вътрешността на колата, но Патрик не се виждаше никакъв.

— Дай ги на мен, да не ти тежат, хубавице — притече се да й помогне мъжът.

В събота сутринта Лори влезе в местния железарски магазин и огледа неизследваната територия. В отделението за осветителни тела имаше двама клиенти. Лори мина покрай тях и се насочи към декоративните бои.

Предишната нощ беше стояла будна до полунощ, приведена над шевната машина в стаята на Мили, прекроявайки сака и поли, които щеше да представи на ревюто. Беше нахвърляла няколко скици по-рано същата вечер. Заниманието отвличаше мислите й от разочарованието, което изпита заради отсъствието на Патрик. Докато приготвяше закуската си сутринта, тя отново се беше изправила срещу почернените стени в кухнята и въоръжена със съветите на Даяна, беше набрала смелост да ги приложи.

Тя огледа латексовите и акрилните бои и отвори снимката на оригиналната боя върху айфона си. Доближи телефона до каталога с мострите на боите и присви очи, опитвайки се да определи коя пасваше най-точно.

— Това е „великолепна магнолия“ — прозвуча някакъв глас зад рамото й. Мъжки, дрезгав, със северняшки акцент. Лори се обърна и се озова лице в лице с Патрик. Той беше облечен в избелели дънки и черен вълнен пуловер, а по устните му пропълзяваше усмивка. Когато очите им се срещнаха, през тялото й премина вълна адреналин.

— Така ли мислиш? — промълви свенливо Лори, надявайки се, че притеснението й не си е проличало. — Аз се бях насочила към „неподражаема слонова кост“ — тя вдигна мострата, така че Патрик да може да я види отблизо.

— Определено магнолията — каза той, като посочи кутията. — Всъщност какво ще боядисваш?

— Стените на кухнята — отговори Лори леко смутено. — Имах малка злополука. Ами ти?

— Направи си сам — каза той, като посочи скобите за стенна етажерка.

Настъпи моментно мълчание, натоварено с неизказаност.

— Може ли да ти помогна? — предложи той. — Случайно имам опит с боядисването.

Лори се поколеба за миг. Щеше да е полезно да има поне един човек, който знае какво прави.

— Да, би било чудесно. — Тя взе едно мече и две четки и ги отнесе на касата, заедно с кутията боя. — Ако си сигурен, че нямаш друга работа.

— Ами, етажерката може да почака — заяви той, като кимна към скобите с иронична усмивка, — тя и без това чака вече половин година. Дивиди колекцията ми все още не се е оплакала, че стои на пода.

— Хубав път — отбеляза Патрик с подсвиркване, когато минаха покрай красивите къщи по Сноудроп Лейн.

— О, къщата не е моя — побърза да обясни Лори. — Пазя жилището на моя приятелка. Аз не съм от тук.

Патрик наклони глава, явно за да огледа по-добре модерната й прическа, високите токчета и елегантните аксесоари.

— Наистина ли не си от селото? — каза през смях той. — Шегуваш се.

В къщата Лори и Патрик застлаха плотовете и пода с вестници, а Лори пусна музика за настроение. Патрик се беше съблякъл по тениска, преди да се залови за работа, и Лори забеляза колко стегнато беше тялото му. След двайсетина минути кухнята общо взето доби същия вид, както в деня на пристигането й, макар че боядисаните части бяха малко по-светли.

— Сега изглежда доста добре, нали? — каза Лори, като отстъпи няколко крачки назад.

— Да, всичко е готово за следващия експеримент в печката — пошегува се Патрик.

Лори завъртя очи в престорена досада.

— Чай? — предложи тя.

— Мислех си, че никога няма да ме попиташ — закачи я Патрик. — Чакай — каза той, като постави едната си ръка върху рамото й, а с другата докосна косата й, за да махне засъхналата боя.

Докато той отстраняваше внимателно боята, Лори забеляза примамливата пълнота на устните му. Патрик стоеше съвсем близо и за момент тя си помисли, че би могъл да…

И в този миг лицето на Джей изникна в ума й. Лори си спомни неговото успокоително, секси ухание. Тъмните му очи, как я разсмиваше, как й въздействаше. Патрик се наведе напред, Лори долови миризмата на одеколона му и внезапно я обзе някаква вътрешна съпротива. Тя се извърна рязко и постави чайника върху печката.

— „Йоркшир голд“? — попита тя.

— Става — промълви тихо Патрик, като се отдръпна назад. — С две бучки захар.

По дяволите, помисли си Лори докато вадеше чашите. Как е възможно Джей да съсипва живота й дори когато беше на стотици километри разстояние?

— Благодаря ти за помощта — каза тя сдържано. — Наистина оценявам жеста ти.

Моментът беше отминал, близостта между тях отлетя — а на Лори й идваше да се срита.

— Пак заповядай — изрече Патрик, а тя извади две пакетчета чай и ги постави в чашите. — Слушай — добави той, като я докосна по ръката, за да я накара да го погледне. Лори се взря в сините му очи, които я гледаха напрегнато и непоколебимо. По кожата й пробяга тръпка на вълнение.

— Знам, че не си тук за дълго — каза Патрик. — Но може би имаш време да те изведа да пийнем по нещо?

Когато Лори затвори вратата зад Патрик по-късно същата вечер, на лицето й изгря усмивка и тя изпълни няколко танцови стъпки на място. Лори имаше среща. И той беше много, много мил.

Тя си пусна музика и отиде да запали камината. Не след дълго малките пламъци по цепениците оживяха и тя се настани на кухненската маса, със сандвич от две дебели филии хляб и няколко резена сирене „Стилтън“. Животът в Скипли определено ставаше интересен.