Открадни си целувка

Глава 29

Сряда, 20 декември

— Милс — каза Рейчъл, като почука на вратата на стаята. — Слизам на долния етаж, за да занеса коледните бисквити. Ти сигурна ли си, че не искаш да дойдеш?

— Да, мамо — отговори Мили, като открехна вратата съвсем лекичко. — До после.

Рейчъл се отби първо в апартамента на Шивон и почука на входната врата. Отвътре се чуваше смях, музика и гласове, единият от които несъмнено беше дебел и мъжки. Сигурно това беше учителят по физическо възпитание, за когото й беше споменала Шивон. Може би не беше удобно да ги прекъсва. Рейчъл остави върху изтривалката пред вратата кутията с бисквити с поздравителна картичка отгоре.

След това слезе на партера при Лили. Зак, който вече беше там, и отвори вратата. Лицето му сияеше.

— Свързахме се със семейството на Лили по скайп — съобщи той.

Рейчъл влезе в апартамента и видя, че масата и плотовете в кухнята бяха отрупани с храна и напитки, които Лили беше накупила за Коледа.

— Насам, мамо — извика Зак, като я улови за ръката и я поведе към хола. Приведена над лаптопа, Лили се усмихна и й помаха.

— Здравей, Рейчъл — каза тя, като вдигна глава, — ела да видиш каква чудесия е това. Ела да се запознаеш с внуците ми, можеш да видиш личицата им! — Рейчъл се приближи и надникна над рамото на Лили. На екрана се виждаха скупчените лица на едно момченце и две момиченца, които говореха оживено и едновременно. С горда усмивка Зак отстъпи крачка назад.

— О — заговори Лили, като погледна Рейчъл, — Зак преди малко ми съобщи добрата новина за Беа! — усмихна се тя. — Какъв прекрасен коледен подарък. Няма повече какво да си пожелаете, нали?

Рейчъл постави ръка върху рамото на Лили.

— Благодаря ти, Лили. Твоята подкрепа беше безкрайно ценна за нас.

Лили се обърна отново към внуците си. Рейчъл подаде на Зак коледния пакет, който беше приготвила, тъй като не искаше да разсейва домакинята.

— Нали ще ги дадеш на Лили, когато приключи разговора? — Зак разгледа коледните лакомства под целофана. — Не се тревожи — добави Рейчъл, — запазила съм няколко и за теб. Ела горе, когато привършите тук.

Рейчъл погледна последния останал коледен пакет. Тя кимна на Зак, помаха на Лили и се отправи към апартамента на Джей. Последният подарък беше за него.

— Беа се събуди — каза Рейчъл.

— Това е удивително! — възкликна Джей с широка усмивка. — Заповядай, влез и седни. Разкажи ми с подробности. Хайде да отворим кутията и да си хапнем курабии заедно с кафето — предложи той, отнасяйки кутията в кухнята.

Рейчъл кимна. Няколко минути нямаше да объркат плановете. Джей изсипа сладките и бисквитите в една чиния.

— Току-що бях долу при Лили — каза Рейчъл. — Тя се е приготвила много за Коледа. Очаква ви страхотно угощение.

Джей разбърка няколко лъжици разтворимо кафе в каната.

— О, така ли — каза той. — Нямам търпение.

Водата в чайника завря.

— Съжалявам, че вие няма да бъдете тук. Дотогава ще сте се върнали в Скипли, нали?

— Да — призна Рейчъл, — така изглежда. — Самата тя все още не можеше да повярва.

Мобилният телефон на Джей заподскача върху кухненската маса.

— Извинявай, нали не възразяваш да се обадя? — попита той. След като Рейчъл му кимна да приеме обаждането, той взе телефона и отиде в хола.

Рейчъл си наля кафе и се загледа през прозореца. Гласът на Джей долиташе в коридора.

— Всъщност е странно, че ме питаш за това — чу го тя да казва на човека, с когото разговаряше. Джей се върна в кухнята и погледна Рейчъл в очите. — Защото в момента тя е тук с мен.

— Благодаря ти, че дойде, Рейч — каза Лори.

Фактът, че беше там, не означава нищо, помисли си Рейчъл. Тя щеше да даде на Лори половин час и толкова. Погледна стенния часовник. Часът беше пет и половина. Щеше да се прибере в апартамента до седем часа, навреме, за да приготви вечеря на Мили и Зак.

Може би това не беше добра идея. Но когато Джей й каза, че Лори се е върнала в Лондон и умолява да се срещнат, щеше да изглежда детинско да откаже. Двете се бяха уговорили да се срещнат в някакъв пъб в Клапхам Олд таун, пълен с хора, току-що излезли от съседните офиси, които се настройваха за предстоящите почивни дни с по чаша вино.

Над тяхната маса надвисна неловко мълчание. Блузата на Лори беше измачкана, косата й стърчеше на една страна и тя изглеждаше изморена.

— Дойдох, защото исках да ти съобщя новините — каза Рейчъл с делови тон. — Беа се събуди от комата, вече е по-добре. Така че ще освободим апартамента.

— Това е чудесно — каза Лори, като постави ръка върху сърцето си и се усмихна. — Сигурно изпитвате голямо облекчение.

— Да, така е — съгласи се Рейчъл. — Наистина.

— Съжалявам, че не бях откровена навремето — продължи Лори. — За онова, ти знаеш.

Рейчъл настръхна — този път едно извинение нямаше да оправи нещата.

— Рейч, не издържам така… толкова си дистанцирана — прошепна умолително Лори и я погледна в очите.

— Това не е честно — най-сетне избухна Рейчъл. — Имам право да ти се сърдя, Лори. Дай ми поне това. Ти си ме лъгала в лицето всеки ден от приятелството ни.

— Не съм — възрази обидено Лори. — Просто понякога не ти казвах цялата истина.

Рейчъл се замисли за Ейдън, представи си го заедно с Лори, образ, който не можеше да прогони от ума си, откакто намери бележката. Мислеше си, че не би могла да понесе да научи подробностите, но неведението беше още по-мъчително.

— Трябва да знам, Лори. Какво се случи между теб и Ейдън?

— Какво се е случило? — повтори Лори с намръщено чело.

— Да. Кога бяхте заедно, колко дълго — дали докато бяхме…

Лори я прекъсна, клатейки глава.

— Нищо не се е случило, Рейч.

— Нищо? — повтори Рейчъл, обзета от вцепенение.

— Нищо — потвърди Лори.

— Но…

Лори побърза да обясни.

— Но все пак трябваше да ти кажа, че си падах тотално, зловещо, потресаващо по Ейдън — призна тя и сбърчи нос. — Не беше честно да те слушам как говориш за него и да се преструвам на безпристрастна. Защото истината е, че ако той беше проявил дори най-слабия интерес към мен навремето, аз щях да му се пусна. Нищо че бяхме приятелки.

Рейчъл слушаше, но не разбираше. Да, беше й адски странно да си представя как Лори си пада по Ейдън. Дори да е било преди двайсет години. Но тя очакваше една по-различна история. Все още чакаше частта, в която се разказваше за случилото се между Лори и Ейдън.

— Значи никога — насили се тя за попита, — нали се сещаш…?

— Какво? — недоумяваше Лори.

— Никога не си го целувала… — Мислите на Рейчъл препускаха. — Никога нищо не се е случило?

Лори поклати отривисто глава.

— О, боже, Рейч, не. По никакъв начин. — Тя се разсмя, прогонвайки мисълта с едно махване. — Никога не съм имала никакъв шанс. Нали помниш каква бях в училище — тя направи глуповата, недодялана физиономия, с щръкнали зъби, събрани на носа очи и напук на себе си, Рейчъл се усмихна. — Отчаяно исках да ме приемат, да ме харесват. Ейдън се държеше добре с мен. Аз му досаждах и го дебнех тайничко известно време. Пишех му разни бележници колко много го обичам, понякога уж сякаш наистина ходим, а после ги криех. Така и не събрах смелостта да му призная. Ти сигурно си намерила някое от онези писъмца. Накрая Брандън — нали помниш Брандън? — Рейчъл помнеше нахакания, сприхав приятел на Ейдън от училище. Спомни си и облекчението, с което му обърна гръб, когато напусна Бромли.

— Какъв чаровник само беше — продължи Лори с натежал от сарказъм глас. — Той намери няколко бележки в чекмеджето на моя чин и ми каза в очите каква жалка откачалка съм. Ха! Че Ейдън харесва теб. Заболя ме, разбира се, но Брандън имаше право — две седмици по-късно Ейдън те покани на среща.

Рейчъл попиваше думите на Лори. Всички онези неща, които бяха минали през ума й предишната нощ и по пътя насам — бяха пълна заблуда. Бракът й беше все така непоклатим. Най-старата й приятелка не я беше предала, не я беше разочаровала. Оловното кълбо на напрежение в стомаха й постепенно започна да се топи.

— Вие двамата сте създадени един за друг, Рейч — добави Лори с усмивка. — Ейдън ти беше предан и съм убедена, че и сега ти е предан. Ти си любовта на живота му. Видях това в мига, когато станахте гаджета. Ейдън беше направил своя избор; заболя ме, но го разбирах. След две седмици — добре де, нека бъдем честни, след няколко месеца — тя се засмя кисело, — аз престанах да се самонавивам и продължих напред. — По устните й заигра бегла усмивка. — Все по-напред… и по-напред. — Рейчъл също се усмихна. През последната година Лори беше разцъфнала физически и се беше отдала с наслада на вниманието на някои от най-привлекателните момчета от техния випуск. — Но все пак исках да съм на твое място.

Рейчъл погледна приятелката си с удивление.

— Наистина ли? — попита тя. Рейчъл никога не беше представлявала нещо специално. Тя не беше учила в колеж и нямаше нито професия, нито кариера. Не беше като Лори — независимата, амбициозна, бляскава Лори. Рейчъл притихна за момент. Може би не можеше да се сравнява с Лори, но и тя беше постигнала нещичко през последния месец, нали? Замисли се за апартамента на Лили, за ремонта и обзавеждането по нейна идея — беше се насладила на всяка минута, а крайният резултат беше действително добър. Вероятно тя можеше да направи нещо за себе си. Даяна винаги беше изразявала вяра в способностите й. Но досега Рейчъл се беше съмнявала в себе си. Тя осъзна, че не беше посредствена противоположност на Лори — а силна и способна жена, готова да започне своята професионална кариера.

— Прощаваш ли ми? — попита с надежда Лори.

Рейчъл се пресегна и взе ръката й в своята.

— Ако ти ми простиш, задето се усъмних в теб.

Лори стисна леко ръката й и се усмихна.

— Е, слава богу — каза тя, — защото трябва да поговорим за още нещо. И за целта ще ни трябва вино, повярвай ми. Отнася се за Мили.

Рейчъл спря една черно такси на главната улица, близо до Клапхам Комън. Каза адреса на апартамента на Лори и се качи на задната седалка. Беше оставила Лори пред метрото и двете се бяха разделили с прегръдка. Онова, което й беше казала Лори за Мили, се оказа огромен шок, но благодарение на нейната подкрепа и съвети, Рейчъл се чувстваше достатъчно силна, за да се опита да изясни ситуацията. Всичко друго беше забравено, когато двете се заеха с най-важното, а именно да се уверят, че Мили е в безопасност и няма да бъде наранена.

Таксито пълзеше по Клапхам Хай Стрийт, набиваше спирачки, когато натоварени с коледни подаръци хора се втурваха да пресичат неправилно, забързани към празничните оферти на близките ресторанти и магазини. Вътрешно Рейчъл се молеше задръстването да се разчисти. Краткото пътуване се проточи и таксиметровият апарат се въртеше като луд — но в момента не й беше до икономии. Искаше само да се прибере при Мили и да поговори с нея.

Когато се прибра, Рейчъл се устреми право към стаята на дъщеря си.

— Мили — прошепна тя. И когато чу тихото „да“, отвори вратата.

Мили лежеше на леглото по спортно долнище и бяла тениска, заровила глава в едно от списанията „Вог“ на Лори.

— Миличка — промълви Рейчъл, — имаш ли свободна минута?

— Здравей, мамо — каза момичето. — Разбира се. Какво има?

Рейчъл приседна на края на леглото.

— Нещо с баба ли?

— Не — каза Рейчъл и събу ботушите си, — не е това. Баба ти се възстановява нормално.

— Добре — каза Мили, като кръстоса крака по турски. — Добре.

— Видях се с Лори.

— Така ли? Но — как така… — промълви Мили. — Щом тя е тук… ние защо не сме…

— Тя е отседнала при леля си за няколко дни, докато ние изчакаме Беа да оздравее напълно.

— Добре — сви рамене Мили. — Странно е, че още сме тук, но няма значение.

— Мили — подхвана Рейчъл, затаила дъх, — зная, че преживяхме труден момент, и че аз и баща ти бяхме погълнати от тревоги за баба ти. — Спомни си колко пъти беше виждала дъщеря си потисната и дори сърдита, а тя я беше оставяла да се скрие в стаята си. — Има ли нещо, за което искаш да поговорим, Милс?

— Не — отсече Мили, като затвори списанието и го остави на пода.

— Сигурна ли си? Не говоря само за тук, в Лондон. Има ли нещо в Скипли…

— Мамо — сопна се Мили, — аз съм на петнайсет, вече не съм малко дете. — Тя изгледа яростно майка си. — Не съм длъжна да ти разказвам нищо.

— Милс, аз не искам да ти досаждам. Но искам да ти помогна, ако нещо се случва. — Рейчъл видя, че очите на дъщеря й бяха пълни със сълзи.

Но Мили изглеждаше твърдо решена да не каже нито дума.

— Мили, всъщност от кого бяха балоните? — попита внимателно Рейчъл, сочейки връзката поспихнали сребристи балони в ъгъла на стаята.

— Защо ме притискаш отново? — изсъска Мили, като сви колене пред гърдите си и ги придърпа близо до себе си.

— Защото те обичам. И защото баща ти също те обича — каза Рейчъл, като постави ръка над лакътя на момичето и го погледна в очите.

По бузите на Мили плъзна руменина.

— Добре. От едно момче. От Скипли. Той ме харесва.

Рейчъл призова всичките си сили. Трябваше да продължи, но не искаше да отблъсне Мили.

— А ти харесваш ли го?

— Не зная — призна Мили със сведен поглед. — Отначало си мислех, че да. Но сега не съм сигурна. Виждала съм го само веднъж.

— Мили, този мъж — изрече Рейчъл, — той е доста по-голям от теб, нали? Не мисля, че…

— Ти как… — промълви Мили, изчервена до корените на косите си. — Откъде знаеш? Да не си ровила в нещата ми?

— Не — каза Рейчъл, — никога не бих направила подобно нещо. — Тя отчаяно се опитваше да закрепи крехкото доверие между тях. Не биваше да допусне Мили да се затвори в себе си. — Просто дочух…

— Какво ти влиза в работата… — започна Мили, но сълзите бликнаха от очите й. — Какво искаш да кажеш? Какво си чула? Лори какво ти е казала?

— Трябва да знам — заговори Рейчъл, стараейки се да запази спокойствие. — Ти възнамеряваш ли да се видиш с него отново?

Гласът на момичето затрепери.

— Не зная. Тоест той ми хареса, когато се запознахме — призна тя. — Стори ми се симпатичен. Но сега — не зная. В него има нещо особено. Постоянно ме притиска да се срещнем. Кейт и Ема ми казаха, че ги е разпитвал разни неща за мен. Започвам да се плаша. Мисля си, че май направих голяма грешка — промълви Мили, прехапвайки устни.

— Всичко е наред, миличка — каза Рейчъл. — Не си направила нищо нередно. — Тя прегърна дъщеря си, а сълзите на Мили потекоха като порой.

Мили заслужаваше да знае цялата история, реши Рейчъл, затова когато дъщеря й се успокои, тя й разказа за случилото се с Лори.

Мили беше смаяна.

— Какъв долен, гаден… — промълви тя, а възмущението измести сълзите.

— Очевидно Лори изобщо не е подозирала, че той поддържа контакт с теб. Но после видяла в телефона му един есемес от теб.

— Боже, това е толкова откачено — промълви Мили, а лицето й постепенно започна да възвръща обичайния си цвят. — Какъв срам. Какъв ненормалник.

— Съгласна съм — каза Рейчъл. — Но Милс, аз съм объркана. Това, което не разбирам, е какво прави умно момиче като теб с много по-възрастен мъж?

Мили сви рамене.

— Той не ми каза на колко години е.

— Но ти си се запознала с него в пъба, нали така? Кога изобщо си ходила в пъба?

— Отидохме с Кейт веднъж, точно преди да дойдем тук. Виж, аз ти казах. Умирам от скука в Скипли. Там няма нищо интересно за правене — а откакто съм в новото училище, дори с Кейт не се виждам, освен ако не излезем навън. Запознах се с този мъж и той предложи да ме заведе с колата си на разни места, и аз си помислих, че би било хубаво да отида някъде извън това затъпяващо задръстено село, в което сме обречени да живеем.

Думите удариха Рейчъл право в сърцето. По всичко изглеждаше, че Мили мразеше Скипли.

— Аз искам да излизам, мамо — каза Мили, — и си помислих, че този мъж може да е решението. Но беше глупаво. Всъщност аз не се интересувах от него, мамо. Просто исках поне веднъж да ми се случи нещо вълнуващо. Опитах се да кажа на теб и татко колко ми е тъпо в Скипли, но вие винаги се правите, че не забелязвате.

Беше вярно, че Рейчъл не вземаше на сериозно протестите на Мили. Пренебрегваше ги като капризи на разглезено дете. Но игнорирайки неудовлетворението на дъщеря си, тя беше влошила положението.

— Добре — промълви Рейчъл, — разбирам те. Трябваше да те послушам по-рано — но на мен ми беше по-лесно да си повтарям, че ти си добре, вместо да приема истината. Ти растеш и може би ние отказваме да го приемем. Когато баща ти се прибере, ще седнем да си поговорим честно и открито.

Ейдън се прибра от болницата и се опита да се вмъкне в леглото, без да събуди Рейчъл. Тя го чу и инстинктивно се примъкна към него, докосвайки го по рамото.

— Как е майка ти? — попита тя, полусънена.

— Добре е — прошепна Ейдън. — Всъщност дори много добре. Добрата стара мама, като я гледа човек, не би повярвал какво преживя.

— Това е чудесно — прошепна на свой ред Рейчъл. В сънения си ум тя знаеше, че трябваше да му спомене още нещо… но мисълта й се изплъзна. Можеше да почака до сутринта, каквото и да беше онова важно нещо.

— Обичам те, така да знаеш — промълви Рейчъл, като се сгуши в мъжа си, усещайки топлината на гърдите му, галейки косата му. Той я целуна нежно по устните.

— И аз те обичам, Рейч.