Открадни си целувка

Глава 10

Четвъртък, 30 ноември

— Полека, Зак — извика Рейчъл, докато синът й препускаше през Грийн Парк, яхнал велосипеда си, към група възрастни японски туристи. Крехка наглед дама с бяло дантелено чадърче се вкопчи в мъжа си от страх, когато Зак прелетя край нея.

— Извинявайте — подвикна Рейчъл. Японците се усмихнаха учтиво, но изглеждаха леко травмирани.

— Зак! — провикна се Мили, като ускори ход на своя велосипед и догони брат си, улови задницата на колелото му и го принуди да намали скоростта.

Рейчъл се беше спряла на идеята за този излет на прибиране след сутрешното свиждане с Беа в болницата. Беше тежка сутрин — Беа изглеждаше изморена и измъчена, а бялото стерилно отделение като че ли беше по-тихо от обикновено. Първите изследвания се бяха оказали недостатъчни, затова лекарите назначиха ядрено-магнитен резонанс по-късно същия ден. Когато наближи кооперацията, Рейчъл си представи Зак и Мили, затворени в апартамента. Те се бяха оживили, когато им беше дала коледните календари, които щяха да отворят на следващия ден — но заслужаваха да излязат навън, защото още не бяха виждали Лондон, ако не се броят болницата и апартаментът на Лори.

— Добро утро — подвикна Бил, когато минаха край него. Той беше в предния двор и монтираше веригата на някакъв велосипед.

— Добро утро — поздрави го Рейчъл.

— В съседната сграда ли сте? — попита той, като помести леко раираната вълнена шапка на главата си. — В кооперацията на Лили?

— В онази там — Рейчъл посочи сградата. — Да. Там сме.

— Предайте й много поздрави от Бил — усмихна се той. — Напоследък не съм я виждал.

— Непременно — когато я видя — обеща Рейчъл. Лори беше споменала някаква Лили, нали? — Всъщност, Бил, може ли да те попитам нещо?

— Да, разбира се — отвърна той, като се изправи полека. — С какво мога да помогна?

— Ти май си точният човек. Има ли наблизо място, откъдето да вземем велосипеди под наем, та децата да разгледат града?

— Можете да заемете онези сините, те са общински, излиза много изгодно. Но са само за възрастни. Ти имаш малко момче, нали?

— Да, Зак. Той е на шест.

— За него вземи ето това тук. — Бил издърпа един малък „Беемхикс“ от множеството велосипеди зад него. — То е на внука ми, но днес момчето е на училище, така че няма да му трябва.

— Това е много мило — възкликна Рейчъл, като си представи как щеше да засияе личицето на Зак, когато видеше колелото.

Докато Зак летеше в посока на Бъкингамския дворец, извън обсега на сестра си, Рейчъл се молеше да върнат „Беемхикса“ на Бил непокътнат. Един еърдейл териер се спусна към колелата и Зак го избягна на косъм.

— Какво ще кажете да пийнем горещ шоколад? — провикна се Рейчъл с малкото въздух, който й беше останал. Посочи едно кафене в средата на парка — ако седнеха там, поне за известно време щяха да държат Зак далеч от маршрута на туристите.

— Добре — съгласи се синът й и наби спирачки с пронизителен писък.

Мили и Зак подпряха колелетата си на стената, а Рейчъл взе горещ шоколад за всички. Настаниха се на кокетна метална масичка и взеха чашите си в ръце, за да се стоплят — от устата им излизаха топли кълбета пара в студената утрин.

— Бъкингамският дворец е огромен, нали? — каза Зак, като погледна към сградата. — Как мислите, дали ще видим кралицата?

— Не съм сигурна — отвърна Рейчъл, — сигурно е чула, че ти се задаваш. Ти какво мислиш, Милс? Дали…

Рейчъл погледна към дъщеря си, която беше навела глава над телефона и пишеше съобщения, напълно откъсната от външния свят.

— Милипиди — Зак смушка сестра си в ребрата.

— Какво? — попита тя.

— Нищо особено — каза Рейчъл. Изражението на Мили беше отнесено, като че ли умът й бе другаде. — Добре ли си, Милипиди?

— Добре съм, мамо — сопна се Мили.

Рейчъл трепна, след това се опита да заглади положението.

— Е, добре, докато сме удостоени с вниманието ти, къде предпочиташ да отидем сега? — попита тя. — Да отидем ли до реката? Разполагаме с известно време, докато пристигне влакът на баща ви.

— Да, реката! Хайде да отидем да видим корабите! — Зак изгълта горещия си шоколад и скочи пъргаво.

— Липсваше ми, Рейч — каза Ейдън, като прегърна жена си в коридора. — Зная, че минаха само два дни, но все пак. — Рейчъл се отдръпна леко, за да го погледне: кожата му беше изпръхнала от студения декемврийски вятър, а бръчките около очите му бяха станали по-дълбоки.

— Ами, радвам се да го чуя — каза тя, усмихната, — защото те очакват няколко изненади. — Беше толкова хубаво да бъде отново в обятията му.

— Децата са горе — добави тя, — и нямат търпение да те видят.

— Чудесно — кимна Ейдън. — Ще ми помогнеш ли с багажа? — помоли я той. — Сакът на Мили тежи сигурно един тон. — Рейчъл взе един куфар и метна сака на рамото си, а после се заизкачва по стълбите.

— Как е мама? — попита Ейдън. — Нещо ново? Чух я по телефона, но тя не каза почти нищо. Знаеш я каква е. — Рейчъл го погледна и се опита да се усмихне окуражително, като докосна ръката му.

— Видях я тази сутрин — каза тя. — Все още й правят изследвания и… — Щеше да му разкаже за ядрено-магнитния резонанс по-късно. — Ела горе, премръзнал си. Снощи Мили направи сладкиш. Лимонов кейк.

Цветът по бузите на Ейдън започна да се връща.

— Какво говориш — подхвърли той почти безгрижно.

— Как е работата? — попита Рейчъл, когато наближиха входната врата. Ведрото изражение изчезна от лицето му.

— Не е добре — призна той. — Приключихме със строителните работи, но обзавеждането е пълен кошмар. Някои от вградените шкафове и рафтове най-после пристигнаха от Италия, но много от елементите бяха подгизнали от влага. — Той поклати глава угрижено. — Предложиха да ни възстановят загубите в пари, но крайният срок наближава. Все още не съм казал на клиента. Надявах се да успеем да уредим подмяна на повредените плоскости.

Рейчъл спря на площадката и постави ръка над лакътя на Ейдън, като го стисна лекичко.

— Ти ще се справиш. Винаги намираш изход.

— Надявам се да успея — промълви той. — Е, как изглежда апартаментът? Лори никога не ми е правила впечатление на домошарка.

— Хубав е — отвърна Рейчъл. Наистина беше хубав — просто тя не би го обзавела така. С тези бели стени и сиви мебели, без възглавници и завеси и без снимки на приятели и близки по стените, жилището изглеждаше някак голо. Ейдън улови колебанието в гласа й. — Много е стилен, но по нищо не прилича на нашата къща — добави Рейчъл, като прибра назад кичур коса.

— Вие двете винаги сте били толкова различни — подхвърли Ейдън с тих смях. — Винаги съм се чудил как сте станали приятелки. Между другото, тя се е променила, не мислиш ли? Отбих се в къщата, после отидохме до дома на мама и там пийнахме по чаша вино и си поговорихме, припомнихме си доброто старо време и така нататък. — На лицето му отново се появи бледа усмивка. — Сега тя е страхотна мадама, нали? Изглеждаше така, сякаш отива на клуб, не слиза от високите токчета… Ако онези момчета, които се заяждаха с нея в училище, можеха да я видят сега, щяха да съжаляват горчиво, нали?

Рейчъл потисна обзелата я ревност. Наистина — Лори беше грозното патенце, което се бе превърнало в лебед. В училище тя беше момиче с наполовина испански произход, което се мъкнеше в торбести розови анцузи и коса, пристегната с брокатени ластици. Днес, изискана и елегантна, тя сякаш идваше от друга планета. Рейчъл се концентрира върху поставянето на ключа в ключалката.

— Скипли няма да разбере какво го е сполетяло — добави Ейдън.

Рейчъл отвори вратата и чу тупуркащите крачета на Зак.

— Татко! — извика синът им, като влетя в коридора, с ръце и престилка, омазани с водни бои. Мили изникна след него, като се хвърли в отворените ръце на баща си и го прегърна. Зак се присъедини към прегръдката, като сграбчи здраво баща си и остави разноцветни отпечатъци по бялата му риза.

Докато се приготвяха да отидат в болницата, Рейчъл взе няколко банана от фруктиерата, за да ги изядат пътьом.

— Когато се приберем, ще вечеряме заедно като истинско семейство — каза тя на Ейдън. — Приготвила съм овчарски пай.

— Чудесно — подхвърли Ейдън, вдигайки ципа на анорака на Зак. Рейчъл погледна отново фруктиерата и забеляза някакъв бежов плод с грапава повърхност.

— Какво е това? — попита тя, като го вдигна и прокара пръст по сбръчканата му кожа. Със сигурност не го беше купила от пазара. Никога не беше виждала подобен плод.

Ейдън погледна през рамо, а Зак хукна към коридора.

— Хлебен плод, струва ми се.

— О — каза Рейчъл и го върна във фруктиерата, — от къщи ли го носиш?

— Не — промърмори Ейдън, свивайки рамене. — Прекалено е екзотичен. Такива неща не се намират в Скипли.

Виковете на Зак отекваха, докато вървяха по голите бели болнични коридори. Беше пет часът следобед и Рейчъл идваше в болницата за втори път този ден. Мили настигна брат си с леко поскърцване на бронзовите й балерински обувки по белия линолеум и му прошепна да пази тишина. За Зак свиждането беше само игра, но Рейчъл усещаше как притеснението на Ейдън се трупаше. Когато наближиха отделението на Беа, тя взе ръката на мъжа си в своята. Той прие докосването й с благодарност.

Дръпнаха зелената завеса, която отделяше леглото на Беа от останалите в помещението и за момент всички, дори Зак, се умълчаха.

— Е, здравейте — разчупи тишината Беа, като се надигна с ведра, радостна усмивка. Забеляза реакцията на Ейдън. — Ти какво очакваше, да съм полуумряла ли? — Тя се засмя и остави судокуто си на нощното шкафче. — Няма да се дам толкова лесно, така да знаеш. — Рейчъл изпита облекчение, когато видя, че Беа изглеждаше по-добре отколкото сутринта.

Лицето на Ейдън се разведри. Той се наведе към майка си и я целуна нежно по бузата.

— Радвам се да те видя.

— Крайно време беше — подкачи го Беа, като прие с усмивка букета яркожълти рози, който й беше донесъл.

Мили и Зак също целунаха баба си, а Ейдън приседна на ръба на леглото.

— Е, какви са новините, мамо?

Беа се усмихна.

— Иска ми се да имам какво да разправям — каза тя, свивайки рамене. — Обаче тук няма много за разказване — добави тя, като се наведе напред. — Макар че вчера пристигна едно симпатично младо момиче. Много е приказлива.

— А ти как се чувстваш? — попита Ейдън.

— Ами, все още ужасно — призна Беа, подръпвайки колието си. — Така де, някои дни съм по-добре от други, но тази сутрин се изправих и подът се завтече да ме посрещне. Световъртеж.

— Каза ли на доктор Пейтъл?

— Да, разбира се, казах й. Лекарите правят всичко по силите си. Направиха ми най-различни изследвания, но засега няма яснота.

— Рейчъл каза, че сутринта са ти направили изследване със скенер? — попита загрижено Ейдън.

— О, да, но не беше страшно — заяви Беа, като махна с ръка. — Просто лягаш и толкова. После те пъхат в една камера.

— Гледала съм как става по телевизията — безгрижно подхвърли Мили, докато въртеше в пръсти плитката, която се спускаше покрай лицето й.

— Ето, виждаш ли — успокои сина си Беа. — Правят го непрекъснато, Ейдън, нищо не означава. Сега просто изчакваме резултатите — на моята възраст човек става ужасно нетърпелив, както знаеш. Казах на докторката, че дамите от клуба за бридж ще се събират да се почерпят за Коледа след две седмици и няма начин да пропусна забавата.

Рейчъл и Ейдън се спогледаха многозначително и той скри усмивката си. В светския си живот Беа не допускаше компромиси.

— Е — продължи бодро тя, като улови ръце и се обърна към внуците си, — как намирате Лондон дотук?

— Супер е — заяви Зак, без да спира да бута космическия кораб лего по ръба на болничното легло. — Тази сутрин взехме колелета и отидохме до къщата на кралицата.

— Бъкингамския дворец? О, това е чудесно — възкликна Беа, кимайки. — Ами, да, тук има толкова много интересни неща. Например музеите — предложи тя. — Музеят на науката или пък на динозаврите? Музеят по естествена история? На теб той ще ти хареса, нали, Зак? — подхвърли тя и разроши косата му.

— Да. Том от нашия клас ми донесе от там линийка с картинка на стегозавър.

Мили седеше смълчана, човъркайки с върха на обувката си линолеума. Рейчъл понечи да я прегърне, но Мили се отдръпна.

— Те ще разгледат каквото трябва — обади се Ейдън, като свали якето си, с поруменели страни от сухата топлина в отделението. — Но, мамо, ние сме тук заради теб, а не сме във ваканция.

— Ами — изпухтя Беа. — Трябва да извлечете максимална полза от престоя си тук. Ще се върнем и ще се заловим с коледните приготовления, преди да сте се усетили. Ще има толкова работа за наваксване — приготвили сме само първата рецепта от книгата, нали, Рейчъл?

Рейчъл взе нежно ръката на свекърва си в своята.

— Що се отнася до Коледа, Беа, тази година можеш да си починеш. С Ейдън разговаряхме и предвид заболяването ти, бихме искали сега ние да поемем приготовленията.

— О, не, това няма да стане — заяви Беа, като се надигна и поклати глава. После вдигна ръка към челото си, сякаш внезапното движение й бе причинило болка. За момент тя изглеждаше съвсем крехка и уязвима.

— Няма смисъл да спорим — намеси се решително Ейдън. Очевидно и той беше видял случилото се.

Беа се облегна на възглавниците.

— Ами, добре, ще видим — каза тя. Усмивката й беше помръкнала.

Рейчъл чу звук от дърпане на перде, обърна се и видя доктор Пейтъл. Лекарката им се усмихна любезно.

— Госпожо Мъри — каза тя, притискайки клипборда до гърдите си, като се обърна към Беа. — Резултатите от скенера са готови. Искате ли да ги обсъдим в присъствието на вашите близки?

— Мили — обади се Беа, като се поизправи. — Ще бъдеш ли така добра да вземеш Зак и да отскочите до магазина долу? Искам нова книжка със судоку. Майка ви и баща ви ще ви чакат долу, когато приключим разговора с лекарката. — По лицето на Мили премина сянка на тревога, но момичето взе шепа монети от майка си и изведе брат си.

Доктор Пейтъл дръпна пердето и отвори картона на Беа.

— Както знаете, изискахме експресни резултати от вашия скенер и сега имаме повече информация.

Ейдън се размърда смутено на мястото си.

— И какво, какво открихте?

— Скенерът показва формация във вътрешното ухо, в близост до мозъка.

По иначе гладкото чело на Беа се появиха тревожни бръчки. Рейчъл почувства как стомахът й се стегна на възел — искаше й се да можеше да върне назад последните няколко минути и да започнат разговора отначало.

— Формация? — повтори Ейдън. — Какво означава това? Каква е тази формация? — Лицето му беше пребледняло като платно.

Лекарката продължи.

— Формацията притиска мозъка и вероятно причинява симптомите, от които се оплаквате — каза тя, като прегледа диаграмата върху клипборда и си сложи очилата за четене. — Световъртеж, замайване — това е причината и за припадъка в отделението онзи ден. — Ейдън се стресна, Рейчъл също — не знаеха нищо за това.

— На това се дължи и шумът в ушите — звънтенето.

Лицето на Беа посърна и тя остана безмълвна.

— Както сам казахте, господин Мъри, трябва да установим каква е тази формация — добави доктор Пейтъл, като вдигна глава. — За да можем да решим какво лечение да прилагаме.

Лекарката свали очилата си.

— Следващата стъпка е да направим биопсия. Вашият случай е приоритет за нас, затова назначих биопсията за утре.

— Биопсия? — изрече на пресекулки Ейдън. Рейчъл постави ръка върху крака му, за да му вдъхне сила. — Искате да кажете, че тя може да има…? — Неизречената дума увисна във въздуха.

Рейчъл инстинктивно покри ръката на Беа с нейната. Беа я стисна здраво.

— Съжалявам — каза доктор Пейтъл. — Зная, че не бихте искали да научите такава новина. Подобни оплаквания се диагностицират трудно, така че сте постъпили правилно, като сте дошли тук.

— Благодаря ви, доктор Пейтъл — заговори Рейчъл, като че ли на автопилот. — Вие ще ни държите в течение, нали?

— Разбира се — увери ги лекарката. — Ще ви се обадя веднага щом излезе резултатът от биопсията.

— Я да видим, кой иска допълнително? — попита Рейчъл, вдигнала лопатката, готова да напълни отново чиниите с овчарски пай.

Ейдън остана безмълвен, въпреки че това беше любимото му ястие.

— Аз, моля — обади се Зак и подаде чинията си. Рейчъл му сипа втора порция.

— Мили — каза тя, но забеляза, че дъщеря й пишеше есемеси под масата. — Знаеш правилото за телефоните на масата — каза строго тя. Мили я погледна изпод гримираните с пластове спирала мигли и направи отчаяна физиономия.

— Стига, де, мамо, само едно съобщение?

Рейчъл вдигна вежди с неодобрение и Мили остави телефона с въздишка на кухненския плот зад нея.

— Ти и Кейт сте разделени само от няколко дни — напомни й Рейчъл, опитвайки се да разведри обстановката. — Какво толкова важно имате да си кажете?

— Всичко — отговори Мили, като отметна тъмночервения бретон от очите си и се изсули на стола си.

Отговорът напомни на Рейчъл за собственото й юношество. Когато тя беше на възрастта на Мили, двете с Лори вечер прекарваха с часове на телефона, въпреки че цял ден бяха седели на един чин в училище. И Мили имаше право — по онова време й се струваше, че трябваше да сподели толкова много неща. В онези телефонни разговори, когато Рейчъл разтягаше кабела на нейния телефон във формата на хамбургер, те имаха да си кажат толкова много неща. Кои плакати от списание „Джъст Севънтийн“ са залепили на стените на стаите си, с кои момчета са говорили в училище. А по отношение на момчетата, за Рейчъл съществуваше само Ейдън. Всеки път, когато той я погледнеше, или поискаше да му заеме калкулатора си, всяка дума, която й бе подхвърлил на опашката в столовата — Рейчъл разнищваше всяка една подробност заедно с Лори.

Общуването с Мили, когато не е в настроение, беше почти невъзможно. Момичето, което седеше срещу Рейчъл на масата, с войнствено щръкнала брадичка и намусено изражение, й беше почти непознато.

— Престани, Мили — намеси се Ейдън. — Знаеш, че тук важат същите правила както у дома.

— В такъв случай може ли да стана от масата — попита тийнейджърката, като постави приборите си върху чинията.

Зак се размърда на мястото си, доловил буреносната атмосфера.

— Щом Мили става, аз може ли да си пусна видеоиграта? — попита той, забравил за храната в чинията си, като избута със стържещ звук стола си.

— Добре, отивайте — предаде се Рейчъл. Ейдън не обелваше дума, децата нямаха търпение да се махнат от масата, така че надеждите й за сплотена семейна вечеря не се оправдаха.

Мили излезе от кухнята и Рейчъл чу как затвори вратата на стаята си.

Ейдън раздигна чиниите и ги нареди разсеяно в съдомиялната машина.

— Ейдън — заговори Рейчъл, — смяташ ли, че Мили е добре? Тя продължава да се държи особено, дори още повече откакто сме тук, толкова е дистанцирана. Не мислиш ли?

— На мен ми се вижда добре, Рейч. Тя се държи като типична тийнейджърка — не се тревожи.

— Не — възрази Рейчъл, като стана и отнесе чашите до съдомиялната. — Убедена съм, че нещо се случва. Може би страда, че е далеч от приятелите си? Или се притеснява за Беа? Моля те, опитай се да поговориш с нея. Мен ме реже постоянно.

— Рейчъл — каза Ейдън, като затвори съдомиялната и завъртя копчето, търсейки подходяща програма. — Защо не се опиташ да се отпуснеш? Съжалявам, но в момента на главата ми са цял куп други неща.

— Прав си, извинявай. Но може би е добре да ги заведем на някое по-специално място. Прочетох в „Тайм Аут“ за някакво събитие в Хайд Парк, „Северни елени в Страната на чудесата“. Ще има ледена пързалка, северни елени, такива неща. Можем да си направим семеен излет…

— Рейчъл — процеди Ейдън намръщен, — знаеш, че трябва да довърша плевнята на Уестли, няма как да следя работата оттук, а да не забравяме и за мама. Кой знае какво става.

— Да — съгласи се Рейчъл, вече влизайки в режим на оцеляване. — Но нека се опитаме да запазим позитивна нагласа. Сигурна съм, че всичко ще бъде наред и ние заедно с Беа ще изкараме една хубава Коледа. — Тя докосна леко ръката на мъжа си. — Дори ако…

— Рейчъл — Ейдън поклати глава, извън себе си, и повиши леко глас, — ти не разбираш ли?

Думите й увиснаха във въздуха, дори на нея вече й се струваха смешни. Рейчъл просто се опитваше да заглади нещата, но на практика само ги влошаваше.

— Ти не чу ли какво каза лекарката? Възможно е мама да има рак, Рейчъл. Вече не става въпрос дали ще се приберем у дома за Коледа.

Очите на Рейчъл се напълниха със сълзи, шокирана от думите на Ейдън. Обичайно нежният му глас стържеше от напрежение и раздразнение.

Той седна на масата и отпусна глава в ръцете си.

— Съжалявам, Рейчъл, ти нямаш вина, разбира се. Просто съм изплашен. Страх ме е, че може да загубим мама.