Открадни си целувка

Глава 11

Петък, 1 декември

— Мока-чи-но — повтори Лори на тийнейджъра, който я обслужваше в кафенето на главната улица. Момчето вдигна вежди и се обърна да разгледа какво имаха на рафтовете. Израсъл като върлина, най-горният рафт беше почти на нивото на очите му.

— Имаме гранулирано — каза той, като посочи буркан е нескафе, затрупан под кутии черен чай. Косата му беше къса, с неопределен миши цвят, и Лори забеляза някакви наченки на бакенбарди. — Или, чакайте, мока, значи има шоколад, нали? — Момчето наклони глава в размисъл. — Мога да ви направя горещ шоколад и да го разбъркам с кафето — така става ли?

— Ти сериозно ли говориш… — промълви Лори отчаяна, като остави кожената си чанта на плота и изгледа момчето от другата страна право в очите, за да провери дали не се шегува. — Боже, дай ми сили — измърмори тихичко тя, питайки се какво зло бе направила в предишния си живот, за да се озове тук. — Направи ми едно нескафе, щом само това имаш.

Беше събота сутрин, 9:30 часът. Лори не можа да спи — гръмотевична буря цяла нощ тресе прозорците и тя реши да стане, вместо да се мъчи да задреме пак. Беше в Скипли от цели два дни, но поради неспирния дъжд почти не си беше подавала носа извън къщата, а по цял ден седеше на дивана, запасена със списания и книги за четене. Вече откачаше от скука, но с помощта на наръчника на Рейчъл беше разгадала как работа готварската печка и беше успяла да запали огън в камината. Днес буреносните облаци най-сетне се разнесоха и въпреки че небето бе сиво, дъждът спря.

Още щом излезе от къщата, без дори да си е измила очите, Лори тутакси осъзна колко неподходящи са всички дрехи, които беше донесла със себе си — в Скипли цареше кучешки студ. Тя беше взела вталеното си яркочервено вълнено палто, но само толкова. Преди да е стигнала края на пътеката, Лори направи обратен завой, шмугна се в къщата и влетя в дрешника на Рейчъл и Ейдън. Намери си чифт гумени ботуши неин размер, които с удоволствие обу, и един дебел бял шал. Почти беше готова — и тогава забеляза космати наушници, които изглеждаха доста добре, сигурно принадлежаха на Мили. Нахлузи и тях и се огледа в огледалото в хола. За един ден стилът щеше да отстъпи на удобството.

Кафенето на Дън беше първото отворено заведение на главната улица. Беше кафене, в каквото не би влязла за нищо на света в Лондон — пластмасови маси с петна от чай, меню от пържени храни за закуска и никакъв намек за винтидж обзавеждане или тарталети. Но поне изглеждаше добре отоплено. Щеше да свърши работа.

Сега, докато чакаше да й приготвят каквато и да било напитка със съмнително качество, Лори се запита дали не допуска грешка, отстъпвайки от обичайните си стандарти. Извади мобилния си телефон и провери дисплея му, но нямаше покритие. Бавно, съвсем бавно, тя наклони стола си назад, докато главата й почти докосна прозореца. Доближи телефона до прозореца, докато най-сетне се появи една чертичка за обхват.

— ДА — изсъска тя.

— Добре ли сте? — попита момчето, като постави чашата с кафе на масата. Думите му я върнаха на земята с трясък. В момента, когато краката на стола установиха контакт с пода, кафето се разплиска по масата.

— Идеално — процеди Лори, оставяйки телефона върху сухата част. Видя как момчето се помъчи да скрие усмивката си.

— Вие сте нова тука, нали? — попита той. Лори не отговори. Надяваше се да е съвсем очевидно, че не беше местна — ако Даяна беше местното мерило за стил, тя определено не искаше да я бъркат с нея. — Ъ-ъ, аз съм Бен.

— Лори — отвърна хладно тя.

Бен продължаваше да стои до масата. О, не. Да не искаше да си бъбрят? Тя взе един брой на „Скипли Поуст“ от полицата вляво, за да му покаже, че не е в настроение за разговори. Момчето продължи да виси до масата, затова Лори се престори на дълбоко погълната от първата страница. Тя прегледа заглавията — тукашен състезателен кон беше спечелил надбягване с благотворителна цел.

— Тук рядко идват гости — изтърси Бен.

Все още на първа страница — при неотдавнашно посещение на „Тайм Тийм“ бяха открити старинни керамични съдове. Лори прелисти вестника. Тук нямаха ли някакви нормални новини?

— Искам да кажа, в Скипли има — туристи през лятото. Американци и други такива. Но не и тук, в кафенето. — Лори се помъчи да се абстрахира от гласа на момчето.

Сигурно все има някоя местна знаменитост, помисли си Лори, без да вдига глава, като затъкна един кичур гъста тъмнокестенява коса зад ухото си. Нали Кейт Мос се беше омъжила в ето такова малко селце? Знаменитостите си умираха за такива затънтени местенца, нали? Където папараците не можеха да ги открият?

След цяла вечност, но на практика не повече от десетина минути, Бен най-накрая се предаде и се върна зад щанда. Лори отпи глътка кафе — воднисто.

Вече съжаляваше горчиво за идването си в Скипли. Лори си позволи да се унесе в блянове за местата, където би могла да бъде в момента, ако не беше превишила лимита по кредитната си карта миналия месец, и да рови блажено сред страхотни тоалети в Блумингдейл или да похапва в някой ресторант в Рим. Вместо това, ето я тук — в подгизналата английска провинция, с разтворимо кафе и тийнейджър за компания.

Погледът й се зарея през прозореца и тя видя, че обещанието за феерия от електрически лампички във формата на снежинки, което бе видяла при пристигането си, все още се мержелееше в далечината. Главната улица, със старовремска сладкарница и магазин за домашни печива, изглеждаше доста живописна. Има още един магазин за платове и вълна, пекарна и нещо като бутик — вярно, бабешки, но все пак бяха дрехи.

Лори придърпа чашата по-близо. В този момент погледът й се спря на едно познато лице — нечия прекалено фризирана руса коса се мярна от другата страна на витрината. Даяна.

Лори се паникьоса, после взе вестника и го вдигна високо, така че да скрие лицето си от минувачите.

— Познавате госпожа Хъмфрис, нали? — подвикна Бен, който явно все още скучаеше поради липса на други клиенти, които да обслужва.

— Даяна? Да — отвърна Лори. Споменът за спречкването с новата й съседка в сряда вечерта изведнъж вдигна акциите на Бен. — Тоест, срещали сме се веднъж.

Момчето се разсмя, а Лори измести вестника, така че да остане скрита от полезрението на Даяна.

— Тук няма да можете да се криете дълго, така да знаете — подхвърли Бен.

— Ти само гледай — отговори му Лори.

— Тя всъщност е симпатична — продължи Бен. — Нали знаете какво казват за кучето, дето лае. Навремето даже беше много симпатична. Прави вътрешно обзавеждане. Майка ми много харесва стила й — госпожа Хъмфрис помогна на родителите ми да обзаведат хола, при това много изгодно. Ако платиш на някое студио, излиза страшно скъпо.

— О, да — съгласи се Лори, като взе да открива предимства в дружеската компания на момчето.

— После мъжът й Ричард избяга — не спираше Бен, — с нейния тенис треньор, един пуерториканец. — Лори вдигна поглед от кръстословицата, която се преструваше, че решава.

— Сериозно?

— Да — потвърди момчето, — но тя извади късмет, така казва мама. Ричард беше гадняр, всички го знаеха. Много си е добре тя без него.

Е, добре, Лори нямаше да си криви душата, вече изпитваше мъничко любопитство.

— И сега?

— Сега тя е сама, занимава се с работата си и така нататък, но е малко кисела.

Хм, това обяснява всичко, помисли си Лори. Тя допи на едри глътки кафето, като направи почти незабележима гримаса на погнуса — наистина беше ужасно. Когато се изправи и понечи да остави вестника на полицата, вниманието й привлече една оградена в каре обява най-долу на страницата:

Тя задържа поглед върху обявата за момент, след това сгъна вестника и го остави на мястото му. Облече палтото си и го закопча догоре.

— Е, благодаря ти — каза тя. — Радвам се, че се запознахме, Бен.

Момчето й намигна. Тя затвори вратата на кафенето зад себе си и се озова на улицата.

Докато тя пиеше ужасното кафе, селцето се беше събудило, а отсреща, на площада до църквата, подреждаха пазар на стоки на местни производители. Засмени фермери редяха на сергиите си сирена, зеленчуци и тестени изделия. Беше само на няколко крачки, каза си Лори. Нищо не й пречеше да се отбие и да разгледа.

Тя нахлупи наушниците, за да се предпази от хапещия мраз, пресече главната улица и пое към сергиите. Майки с бебешки колички си бъбреха в групичка, а възрастна дама подаваше на мъжа си да опита конфитюр местно производство. Сивото зазоряване се беше превърнало в свежа, слънчева зимна утрин в йоркширско село, а синьото небе се простираше без нито едно облаче, разведрявайки околните хълмове.

Лори беше ходила на пазари на производители в Лондон, но този тук изглеждаше различен — всички стоки бяха произведени някъде в района. Лори си взе едно канелено руло от сергията с печива.

— Не съм те виждала по нашия край — установи продавачката, като най-безсрамно огледа лицето й, докато й връщаше рестото.

— На гости съм — обясни Лори.

— Ами, добре дошла в Скипли, в такъв случай — рече жената с ведра усмивка. Лори кимна и се опита на свой ред да се усмихне, след което се насочи към площадчето в средата на пазара, където се беше появил отнякъде духов оркестър. Докато музикантите настройваха тромбоните и тромпетите си, пред тях се оформяше малка тълпа местни жители. Лори застана до стъпалата на църквата, окъпана в слънчева светлина, похапвайки сладкиша и заслушана в мелодията, която подхвана оркестърът.

Когато десетина минути по-късно музикантите излязоха в почивка, Лори отново се насочи към сергиите. Спря се пред една, където се продаваха различни видове чътни, и опита една хапка върху крекер. Вкусовете и ароматите — кайсия, бахар, фурми — затанцуваха по небцето й.

— Много е вкусно — възкликна тя почти неволно, с което предизвика усмивка върху бузестото лице на продавачката.

— Рецептата е на майка ми — гордо заяви жената. — Коледно чътни. Страхотно е за подарък.

— Ще взема два буркана, ако обичате — каза Лори. Щяха да бъдат чудесен подарък за Шивон и за леля й Клара. После си купи от същата жена горещ ябълков сайдер с джинджифил и се понесе от сергия на сергия, като не преставаше да опитва мострите. Меки сирена се топяха в устата й, разнообразявани с хапки наденица и шунка, местно производство, и купуваше от онези, които й харесваха най-много.

Последната сергия беше отрупана с пресни подправки и билки. Лори се загледа в зеленината — заприлича й на непроходима джунгла. Нейните кулинарни умения познаваха само сол и пипер.

— Какво е…? — попита тя високия мъж с кепе на главата, който стоеше зад сергията. Той сигурно беше видял озадаченото й изражение, което се опитваше да скрие. Дори не знаеше какво да го попита.

— Най-подходящо за какво? — учтиво допълни той, с грейнали сини очи. — Розмаринът отива на агнешко — започна той, — кориандърът подхожда на… — Лори слушаше, докато той й описваше свойствата на всяка отделна подправка. От неговата уста изглеждаше толкова лесно.

— Благодаря ви — каза тя, плащайки за четири китки билки, които затъкна в чантата си.

Ръцете й бяха натоварени с пълни пазарски торби, когато Лори вдигна поглед към часовниковата кула и видя, че е станало почти пладне.

Лори тръгна обратно по главната улица към къщата на Рейчъл. Какво пък, имаше й по-неприятни места от Скипли — в края на краищата, повечето хора изглеждаха дружелюбни и най-важното, не знаеха нищо за нея — не знаеха нищо за „Сиймлес“, не знаеха нищо за Джей, нито пък, че и тази Коледа тя щеше да бъде сама.

Двама приятели, или може би съседи, се спряха на тротоара да си побъбрят, усмихвайки се на Лори, когато тя минаваше покрай тях. В зарзаватчийницата хората вече се запасяваха с коледни деликатеси — бутилки вино, плодов пай и тестета благотворителни коледни картички. Тук, в тази затънтена провинция, Лори се чувстваше някак различна, по-спокойна. Тя забави обичайно налудничавата си походка, сякаш заедно с ботушите на Рейчъл беше усвоила и походката й.

Може би тук, в Йоркшир Дейлс, без да й се налага да мисли за работа и далеч от Джей, тя би могла да стане човекът, който искаше да бъде — или поне да разбере коя е всъщност. Вярно че нямаше да остане в Скипли дълго, но вероятно, само вероятно — това можеше да е свободната година за осмисляне на плановете и живота, която никога не беше имала.

Лори беше заминала веднага след матурите — когато тя и Рейчъл тъкмо бяха навършили осемнайсет години, но не беше постъпила като доброволка в сиропиталище или нещо подобно. Прекара лятото на гръцките плажове, заедно с Рейчъл.

Беше се мръкнало, когато фериботът акостира на пристанището на остров Парос, но една възрастна гъркиня беше съзряла Лори и Рейчъл и ги беше помъкнала към някаква свободна квартира.

— Евтино и хубаво — настояваше тя, като размахваше ламинирани снимки. Гъркинята беше превела Лори и Рейчъл по крайбрежната улица, а оттам — по една тъмна уличка.

Момичетата бяха прекарали полета до Атина прелиствайки пътеводителя за гръцките острови на „Самотна планета“ и накрая се бяха спрели на Парос — имаше барове за Лори и плажове с бял пясък за Рейчъл. Години наред бяха мечтали за това пътуване, през дългите седмици на ученето за изпитите — и ето че го бяха осъществили. С раници, пълни с бански костюми, саронги и кремове против слънчево изгаряне, те планираха да си намерят работа в някое заведение и да изкарат цялото лято — може би два, дори три месеца.

Апартаментчето, в което ги заведе жената, беше обикновено, но функционално. Кепенците на прозорците бяха спуснати, така че не видяха гледката, но чуваха прибоя навън.

— Добре — каза Лори, — наемаме я. Тя подаде капарото и те оставиха багажа си на пода. Лори изпрати хазяйката и когато затвори вратата, чу хлъцване откъм банята.

— Хлебарки! — извика Рейчъл, като влетя в спалнята, пребледняла като мъртвец. Голяма работа, помисли си Лори, надзъртайки в банята. Двойка хлебарки се разхождаха около канала под душа.

— Щом си намерим работа, ще се преместим на по-хубаво място — обеща тя на Рейчъл.

Когато на другата сутрин излязоха на балкона, за да се насладят на изгрева над морето, те се бяха почувствали като в рая. Бял пясъчен плаж се простираше пред тях, а барчетата започваха да отварят; островът се събуждаше и отвсякъде се чуваше глъчка на местни и туристи.

— И така, днес започваме да си търсим работа — съобщи Лори.

— Днес? — попита през смях Рейчъл. — Стига, Лори! Погледни плажа! Днес всичко различно от пясъка и морето би било престъпление.

— Хей, аз успях — съобщи Лори две седмици по-късно, когато се прибра в квартирата с две пазарски торби с покупки. — Намерих ни работа. — След две седмици препичане на плажа, кръстосване на острова с мотопед и нощен живот в безбройните барчета, я сърбяха ръцете да припечели някакви пари.

— Какво? — попита Рейчъл от балкона, където се беше изтегнала като котка, със златист тен на иначе белите крака.

— Да, работа, мързеланке — потвърди Лори. — Няма нужда да ми благодариш. Зная, че няма нищо по-прекрасно от съжителството с нашите приятелки хлебарките, но започва да ми омръзва да се мотаеш наоколо и да рониш сълзи за Ейдън. Освен това се охарчихме.

Рейчъл остави книгата си на масата.

— Зная, зная. Къде ще работим?

— В „О’Рейли“, ирландския пъб на острова. — Тя стовари торбите върху кухненския плот и се залови да разопакова продуктите. — Зная, че не си мечтаехме точно за това, не е някоя малка таверна с гръцки салати и всичко останало, но мъжът, който държи бара, ми се струва свестен.

— Как се казва?

— Бари.

— Бари?

— Слушай, Рейчъл. На просяка не му приляга да придиря. Срокът за плащане на наема наближава, а драхмите се топят пред очите ни.

Но тъй като Бари им прибираше бакшишите, се оказа, че сервирането на текила на изгорели от слънцето туристи не носеше достатъчно доходи, за да се преместят в по-хубава квартира, или дори да останат в тяхната. Месец след началото на ваканцията си, Рейчъл и Лори отново бяха на летище Хийтроу, а Ейдън ги очакваше в залата за пристигащи пътници.

У дома, в Бромли, с бързо избледняващ тен и неосъществен план, Лори се изправи лице в лице с дългото лято и празния си портфейл. Шест седмици по-късно Рейчъл установи, че е бременна и лека-полека двете започнаха да се отдалечават.

Лори неохотно се съгласи да помага на майка си във фризьорския салон, да поставя изкуствени нокти, да записва часове и да се учи да навива ролки. Тя вече работеше върху портфолиото си по моден дизайн, за курса в Колежа по дизайн и изкуства „Сейнт Мартин“ в Лондон. Това лято Лори беше успяла да задели малко пари, за да постъпи в колежа, но не и да открие себе си.

Но сега тя беше тук, в Йоркшир. Лори се потопи в оживената глъчка наоколо. Какво се очакваше да опита човек в свободната си година между гимназията и колежа?

Неразбираем диалект — имаше го.

Предизвикателства — Лори си спомни враждебността на Даяна онази вечер. Налице.

Кулинарни различия — тя погледна магазинчето за домашни пайове. О, да.

Имаше още нещо, нали?

Лори огледа хората наоколо: шалове в меланж и карирани панталони, крещящи флорални щампи и тупирани коси. Да — потенциалът да помага на хората.

Тя се замисли за обявата, която беше зърнала във вестника — „Интересувате се от мода? Търсим доброволци.“

Оставаха й още десет дни, преди да се разменят отново с Рейчъл: цяла свободна седмица. Лори нямаше да се върне в Лондон със сплетени на плажа разноцветни плитки или по чехли, но можеше да направи нещо добро за себе си. Тя винаги беше правила нещата бързо — сигурно би могла да приложи това свое умение в търсене на самата себе си, нали?