Открадни си целувка

Глава 14

Сряда, 6 декември

— Току-що получих новини от болницата — съобщи Ейдън.

— Така — каза Рейчъл, като си пое дъх. — Ела да седнем.

Двамата влязоха в хола и тя затвори вратата. Мълчаливо седнаха на дивана.

Ейдън съвсем бавно остави телефона си на масичката за кафе и взе ръката на Рейчъл в своята.

— Така — изрече той и вдиша дълбоко.

— Така…? — повтори Рейчъл.

— Извинявай, още не мога да го асимилирам — призна той, като поклати глава. — Това, което каза доктор Пейтъл. Не знам дали разбрах всичко, но тя каза следното. Формацията, която спомена последния път, е тумор в средното ухо на мама, близо до мозъка.

Думата тумор увисна във въздуха. Рейчъл се молеше вътрешно Ейдън да продължи да говори.

— Но биопсията е показала, че е доброкачествен — не е рак. Нарича се акустична невро… нещо си. Неврома. Както предполагаше лекарката, това е причината за всичките симптоми на мама.

— Значи със сигурност не е рак? — притеснено попита Рейчъл.

— Не е — потвърди Ейдън, като стисна ръката й. — Така че, това очевидно е добра новина. Но не е всичко — продължи той. — Обяснили са положението на майка ми. Тъй като тя е възрастна и туморът ще расте бавно, те могат да го оставят и да го наблюдават. Но тя ще продължи да има същите симптоми, те сами няма да отзвучат. Единственият начин да се премахне световъртежът е операция. Доктор Пейтъл каза, че туморът е на достъпно място и ще могат да го отстранят с една операция. Майка иска точно това.

— Добре — промълви Рейчъл и прехапа устни. — Операция? Боже. Горката Беа.

— Зная — каза Ейдън. — Това е сериозна операция, шест часа, а след това ще има период от около два месеца, когато мама ще трябва да си почива. Но изгледите явно са добри и няма причина заболяването да се повтори.

— Разбирам — прошепна Рейчъл, като попиваше фактите. Най-ужасните им страхове се бяха разсеяли. И ако всичко вървеше добре, помисли си тя, несъзнателно кръстосвайки пръсти в безмълвно пожелание, те щяха да се приберат у дома за Коледа. Децата щяха да бъдат около баба си.

В този момент вратата се открехна и Мили надзърна в хола.

— Какво става тук? — попита тя. — Защо сте се скрили тук?

— Не се крием, миличка. Влез — каза Рейчъл. — Всъщност би ли повикала Зак? Трябва да ви съобщим някои новини за баба ви.

— Операцията е днес — обясняваше Рейчъл на Даяна, крачейки нагоре-надолу в хола с телефона в ръка. — Не знаех дали Беа ти е съобщила това.

— Не — отвърна разтревожено Даяна. — Всъщност не съм я чувала, откакто заминахте за Лондон, така че постоянно мислех за това. Но все се надявах, че ще се окаже нещо безобидно.

— Зная — промълви Рейчъл, — аз също. Никой от нас не допускаше, че положението е толкова сериозно. Но все пак трябва да сме благодарни, че не е рак. Лекарите са оптимисти и смятат, че Беа ще се възстанови, така че се надяваме да се приберем навреме за Коледа.

— Радвам се да го чуя. Предай й, че я обичам, чу ли? Ще й изпратя цветя — искам да я разведря и да я зарадвам с нещо след операцията.

— Много си мила, Даяна. Тя ще оцени жеста ти. — Рейчъл седна на ръба на Г-образното канапе. — А при вас какво става? Ти успя ли да се запознаеш с Лори?

— Всичко е наред, през последните две седмици в работата е доста натоварено. Да, запознах се с Лори. — Даяна се поколеба за момент, преди да продължи. — Съдейки по изражението й, бих казала, че преживява културен шок. Но съм убедена, че ще намери своето си място. Днес дори дойде в общинския център, за да се включи в благотворителната инициатива, така че определено полага усилия.

Рейчъл се ококори от изненада. Опита се да си представи елегантната Лори до Даяна и приятелката на Беа, Джойс, в невзрачния, леко занемарен общински център. Картинката я накара да се усмихне.

— Тя е малко странна, нали, Рейчъл? Появи се в центъра накипрена в червена рокля като за модно ревю и с обувки на тънки високи токчета. Искам да кажа, в Скипли такива тоалети са излишни, нали? А тя е… ами, май никак не я бива в кухнята. Само това ще кажа. Много е различна от теб, Рейчъл. Не разбирам как така двете сте станали приятелки.

— Противоположностите се привличат, както се казва — възрази Рейчъл, свивайки рамене. — А старите приятели, дори когато животът им поема в различни посоки, ги свързва общата история и споделените преживявания, нали?

— Сигурно си права — съгласи се Даяна, без да звучи убедено. — Слушай, Алфи скимти за разходка, трябва да го изведа навън. Ще си мисля за Беа днес. И ще стискам палци. Ще ме държиш в течение, нали?

— Разбира се, Даяна. Доскоро.

Ейдън наля първото кафе за сутринта в две големи чаши.

— Ти нали ми спомена за някакво коледно събитие със северни елени и приказни герои? — попита той. Двамата с Рейчъл бяха решили да запълнят програмата на Зак и Мили, за да ги разсеят от мисълта за операцията на баба им.

— И аз си мислех същото — каза Рейчъл. — Предложих им да ги заведем. Остава само да убедя Мили, че ще бъде по-забавно от разходка по търговската улица. — Тя чуваше гласа на дъщеря си, която говореше по телефона в стаята си. От сутринта не си беше подавала носа.

— Страната на чудесата и северните елени звучи супер — възкликна Зак, който, дочул разговора им, надзърна в кухнята. — Ще има ледена пързалка, живи елени, отиваме, ура! Мамо? Нали може?

— Чакай да поговоря със сестра ти — каза Рейчъл. — Но съм почти сигурна, че ще уредим нещо, да, Зак.

Ейдън прегърна сина си и го целуна по главата.

— Днес искам да бъдеш послушен, Зак. И ако видиш Дядо Коледа, ще му кажеш, че тази година си бил много добро момче, нали? — Той замълча. — Можеш да му споменеш, че аз искам яхта. А ако има място на шейната си, може да ми донесе и едно порше. — Зак се изкикоти и се притисна към баща си.

— Ти сигурен ли си, че не искаш да се присъединиш към нас по-късно? — попита го Рейчъл.

Ейдън задържа поглед върху сина си, после вдигна очи към жена си. Понижи гласа си до глух, по-сериозен тон.

— Мислех, че разбираш — изрече тихо той.

— Така е — промълви Рейчъл. — Просто би било хубаво, ако…

Ейдън издиша бавно.

— Знаеш, че много бих искал, Рейч. Но още не мога да се съвзема, след като чух каква сума ми поискаха от мебелната компания — трябва да намеря някой друг, който може да монтира рафтовете и шкафовете на по-прилична цена. А на всичкото отгоре и операцията на мама…

Зак моментално наостри уши.

— Баба Беа ще оздравее, нали?

— Не се тревожи, миличък — успокои го Рейчъл, като разроши кестенявата му коса и се опита да прогони собствените си страхове. — След операцията баба Беа ще бъде както преди.

Първата спирка на Рейчъл, Мили и Зак беше откритата ледена пързалка близо до входа. Рейчъл се нареди на опашката пред касата, а Зак и Мили седнаха на една скамейка, за да погледат двойките и семействата, които се носеха по леда, някои елегантно, други — както можеха.

— Един чифт 38, един чифт 37 и един чифт 31, ако обичате — каза тя на намусената служителка, като й подаде своите ботуши „Угс“, кубинките на Мили и маратонките на Зак.

— Ето — процеди жената, като тръсна безцеремонно три чифта кънки върху плота. Рейчъл се зачуди дали наистина е довела децата си на правилното място. От години не беше обувала зимни кънки и не знаеше дали нямаше да прекара половината от престоя си по дупе на леда.

Тя се върна на скамейката и клекна пред Зак, за да му помогне да напъха крачетата си в кънките, докато Мили обуваше нейните. Момичето гледаше отнесено нанякъде.

След неувереното начало тримата бързо схванаха тънкостите и се понесоха по леда — Мили беше истински талант. Рейчъл започна да си припомня постепенно доброто старо време, когато тя самата се беше пързаляла с удоволствие, и поведе Зак. Когато Мили се завъртя в центъра на приказно осветената ледена пързалка с озарено от усмивка лице, за момент Рейчъл забрави тревогите си.

— На него наистина му хареса, нали, мамо? — подхвърли важно Зак. Тъкмо я беше издебнал и беше подал тайно един мини плодов пай на елена Рудолф Джуниър.

— Не прави повече това, Зак. Не чу ли какво каза човекът, който се грижи за елените — скара му се Рейчъл, като се мъчеше да запази строгото изражение, виждайки с края на очите си, че Мили също едва сдържа смеха си. — Представи си, моля те — продължи тя, — че всеки, който дойде тук, храни елена с пай, ами че той съвсем скоро ще стане толкова дебел, че няма да може да се помръдне.

— И тогава — обади се Мили, — Дядо Коледа как ще ни донесе подаръците?

Рейчъл отхапа от своя пай и изтупа трошичките маслено тесто, които се бяха посипали по белия й шал.

Тя прегърна дъщеря си и сина си и тримата закрачиха към красиво украсеното езеро в центъра на парка, с пещерата на Дядо Коледа в средата. На няколко метра от тях беше кеят, където облечени в зелено и бяло елфи качваха посетителите на лодки във формата на северни шейни.

— Хайде, кой иска да гребем до пещерата? — възкликна Рейчъл, сочейки езерото пред тях. Хора в дебели якета и палта и плетени шапки се качваха в малките лодки, управлявани от елфи. Зак и Мили не чакаха повторна покана, а се затичаха през парка към езерото, а смехът им отекваше.

Рейчъл беше очаквала да завари Ейдън вкъщи, когато се прибраха, но апартаментът се оказа празен. Тя приготви чай на Мили и Зак и излезе от стаята, за да му се обади.

— Рейч — обади се Ейдън още при първото позвъняване.

— Здравей — каза тя. — Къде си? Как мина операцията?

— Тъкмо си тръгнах от болницата — каза мъжът й. В гласа му имаше нещо, което й прозвуча непознато, нещо, което приличаше на страх. — Не мина добре.

— Как така? — промълви Рейчъл, а сърцето й се разтуптя. — Не отстраниха ли тумора?

— Не, не е това… — Гласът му пресекна. — Нещо стана по време на операцията, Рейч. Нещо се обърка.

Рейчъл притисна ръка до гърдите си.

— Какво искаш да кажеш? — Връзката заглъхна за момент.

— Мама не се събуди от упойката, Рейч. Изпадна в кома.