Открадни си целувка

Глава 31

Събота, 23 декември

— Все още не мога да повярвам — промълви Беа, когато семейството се скупчи около нея. — Докторите казаха, че за Коледа ще се прибера вкъщи — и да чукна дърво — тя се пресегна и почука на нещо, което несъмнено беше долнопробен фурнир — и ще съм като нова. — На лицето й сияеше широка усмивка, изражение, каквото близките й не бяха виждали отдавна. Беа наистина изглеждаше добре — само превръзката на главата й и обръснатото петно издаваха какво беше преживяла. Междувременно Беа вече беше намерила един шал с ламе от арсенала на Мили, с който щеше да покрива главата си. Всички се съгласиха, че й отива.

Мили прегърна баба си.

— Толкова се радвам, че си добре, бабо.

— Аз също — обади се Зак, като се включи в прегръдката. Отделението, което доскоро им изглеждаше толкова пусто, студено и неприветливо, сега им се струваше окъпано в топла светлина. От леглото на Беа се виждаха украсената коледна елха и блещукащите гирлянди и лампички по коридора.

Ейдън изви глава при влизането на доктор Пейтъл.

— Цялото семейство ли е дошло да ви види, госпожо Мъри?

— Да, докторке, те са прекрасни, нали? — усмихна се Беа. — Не знам как ме изтърпяват понякога, но съм щастлива, че ще трябва да ме търпят още известно време.

— Да, така е — съгласи се доктор Пейтъл. — Вие много ни изплашихте. За съжаление всяка подобна операция крие рискове и вие извадихте лош късмет. Но мога да ви уверя, че хирургът успя да отстрани целия тумор. Вероятността от рецидив е минимална, но ако забележите завръщане на симптомите — моля ви, не ги омаловажавайте. Ще направим някои изследвания на слуха ви, преди да ви изпишем, а вашият семеен лекар ще ви следи. През следващите няколко месеца ще имате нужда от повече почивка и не бива да шофирате.

— Според вас кога ще можем да я отведем у дома? — плахо попита Рейчъл.

— До няколко дни пациентката ще бъде в състояние да пътува — усмихна се доктор Пейтъл. — Така че ще се приберете навреме за Коледа. Но запомнете, че там трябва да си почивате, госпожо Мъри — добави тя със строг поглед, който издаваше подозренията й, че Беа нямаше да стои мирна нито минута след вече изтърпяната принудителна почивка на легло.

Рейчъл почувства вълна на облекчение. Тя се включи в семейната прегръдка с децата и посегна да улови ръката на Ейдън. Погледна го в очите и в този миг осиротялото късче от сърцето й си дойде на мястото.

— До половин час тръгваме — извика Рейчъл, докато раздигаше купичките от закуска.

— Хайде, да изчезваме — направете проверка за забравени вещи — подкани ги Ейдън, когато Зак изникна, отворил уста да зададе поредния въпрос — това беше неговата изпитана тактика на отлагане.

Ейдън се спогледа с Рейчъл и се усмихва.

— Това е почти като… — той не довърши.

— И аз си помислих същото — промълви тя и докосна ръката му. Ейдън се намръщи, но усмивката остана на лицето му. — Хайде — добави тя, — вече ти е позволено да си го помислиш.

— Почти като доброто старо време — довърши Ейдън. — Разбира се, мама е най-важна — добави той, притегляйки Рейчъл към себе си, за да я целуне по главата. — Но не само това. — Той се облегна на плота, а на лицето му изгря недоумяваща усмивка. — Сякаш всичко си идва на мястото, Рейч. Първите два шкафа от работилницата на Джей пристигнаха и Саймън каза, че били страхотно попадение. Все още не мога да повярвам — по всичко личи, че ще си сътрудничим занапред.

— Това е страхотно — възкликна Рейчъл, а въодушевлението на мъжа й породи в нея чувство на облекчение.

— Джон и Сю, собствениците на плевнята на Уестли, са ни препоръчали на някакви свои приятели — семейство, което е купило порутена църковна сграда в Гигълсуик и искат да я преустроят в къща за живеене. Досега никога не сме преустройвали църква, но ти знаеш, че аз обичам такива предизвикателства — а така може да ни се отвори нов пазар.

Рейчъл стисна ръката на мъжа си.

— Интуицията ми подсказва, че ни очаква прекрасна година — прошепна усмихната тя.

— На мен също — съгласи се Ейдън. После се наведе напред и я целуна.

Беа седеше на предната седалка, за да слуша радио новелата за семейство Арчър.

— Баба си има приоритети — заяви тя.

Рейчъл се беше сместила на задната седалка заедно с Мили и Зак, а багажникът беше претъпкан с багаж.

— Няма ли да свърши скоро, бабо? — измрънка Мили. — Сериозно, какво изобщо се случва в тази новела? Все едно и също повтарят.

— О, тук грешиш — каза Беа, като се обърна да погледне внучката си. — Кардинално. Нима си забравила, че онова момче падна от покрива? Не можеш да пропуснеш такова нещо, Мили. Това е важно. Нещо такова може да се случи отново.

Мили изохка. Рейчъл седеше до вратата, почти смачкана от една тийнейджърка, едно шестгодишно момче, възглавници и плюшени играчки. Единственият начин да усмири Зак беше като му даде пакет желирани мечета, за което сигурно щеше да съжалява, когато го обземеше пристъп на хиперактивност вследствие на погълнатата ударна доза захар.

Рейчъл не обичаше сбогуванията и макар да нямаше търпение да се прибере вкъщи, раздялата с Джей и Шивон я беше натъжила. Поне знаеше, че ще види Джей скоро — той щеше да дойде в Йоркшир след Нова година с готовите мебели за преустроената плевня, за да помогне при монтирането им.

Лили беше положила огромни усилия да ги убеди да останат и да опитат лакомствата за коледното празненство.

— Това е най-малкото, което мога да направя в знак на благодарност, задето върнахте красотата и уюта в дома ми — каза тя. — Ако не бяхте вие, аз нямаше да имам такъв красив дом, в който да посрещна Коледа. Настоявам. Ще отворя разтегателните дивани.

Накрая Лили се отказа и ги изпрати с мини карибски коледен кейк и бутилка ром.

— Отпразнувайте Коледа както си му е редът — рече тя. — Но на втория ден се почерпете с тези неща и си спомнете за вашата стара съседка Лили.

Децата я бяха прегърнали за сбогом, а Зак й подари лично изработена коледна картичка.

— Може да си говорим по скайп — каза той и Лили се усмихна.

— Разбира се, синко. Благодарение на теб вече знам как се прави.

Ейдън беше избързал напред, за да подготви колата, и Рейчъл изпита облекчение, когато чу включването на двигателя.

— Това е знак, че трябва да вървим — каза тя.

И тогава друг звук, тихо пърпорене като от малък мотоциклет, прозвуча иззад краката на Лили. Зак и Мили се наведоха. Мистър Рипли излезе напред и взе да им се умилква, като мъркаше при всяко погалване.

Рейчъл гледаше семейството си и не можеше да повярва, че бяха отсъствали от Скипли само един месец. Животът на всеки един от тях се беше обърнал с главата надолу и все пак ето ги тук, по пътя към дома. Но сега бяха по-близки от всякога. Вярно, Коледата щеше да е малко импровизирана тази година — Рейчъл не беше успяла да поръча пуйка и не беше организирала обичайните приготовления. Кой знае — може би накрая щяха да отпразнуват Коледа с пица, но това нямаше значение. Най-близките й хора бяха заедно и щастливи и само това беше важно.

Когато прозвуча музикалната тема на Ъмбридж и Беа се съгласи да пуснат сиди, Рейчъл се обади, че има молба. Тя намери пъхнатото в джоба на вратата при шофьора калъфче с диск и го подаде на свекърва си. Беа го постави в уредбата, а Мили го позна първа и даде тон за цялото семейство.

„Отиваме си вкъщи за Коледа…“

Когато пристигнаха у дома, Рейчъл свали кутията със стъклените играчки и гирляндите от втория етаж, а Зак и Мили моментално изсипаха съдържанието й. Мили прегледа украшенията и избра любимите си. По пътя към дома бяха успели да намерят разпродажба на коледни елхи на главната улица и Ейдън и Рейчъл я бяха привързали на покрива на колата.

Рейчъл отиде да приготви нещо за пиене, тананикайки си заедно с коледните песни, които звучаха от радиото. Бяха решили да отложат разопаковането на багажа за по-късно. Тя се доближи до хладилника и забеляза коледна картичка върху плота.

Рейчъл отвори белия плик и намери вътре картичка във формата на северен елен.

Обзета от любопитство, Рейчъл отвори вратата на хладилника. Вътре имаше различни пластмасови кутии и пакети. Тя ги извади и ги подреди отстрани.

Отвори първата кутия — боровинков сос. Следващата — мини коледни венци.

— Ейдън — извика тя, — ела да видиш нещо.

Тя продължи да отваря кутиите една по една и да открива по нещо от Книгата с коледните рецепти на Беа. На лицето й изгря усмивка.

— Ти нали каза, че Лори не я бива в готвенето? — подметна Ейдън, прегръщайки я през раменете.

— Ами, изглежда, че хората могат да се променят — заяви гордо Рейчъл. — Нали?

Минаваше 22 часът, Зак вече беше в леглото, а Мили се беше качила в нейната стая, за да почете.

— Мислиш ли, че е безопасно? — попита Ейдън с усмивка, като се огледа в хола така, сякаш всеки момент някой можеше да изскочи от килера.

— Да, така смятам — каза Рейчъл, изваждайки торбите с подаръци, които все още не бяха опаковани. Ейдън извади опаковъчната хартия, панделките и тиксото от чекмеджето на дървената ракла и двамата се разположиха на килима.

— Глътка вино? — предложи Рейчъл и преди мъжът й да успее да отговори, отвори бутилка „Просеко“ и наля в чашите. Ейдън пусна диска с коледни песни, които слушаха винаги когато опаковаха подаръците. Правеха това всяка година, още от първата година след сватбата. Онази първа година беше скъпоценна глътка време за тях като двойка, преди да започне лудницата. Опаковането на подаръците беше традиция, която двамата си бяха обещали никога да не изоставят.

Ейдън се бореше с тиксото.

— Това нещо ме напада — отбеляза той. Докато поемаше с благодарност чашата от Рейчъл, тя го освободи от хватката на лепкавата лента.

— Вече си свободен — каза тя.

— Закъде съм без теб? — пошегува се Ейдън.

Двамата се чукнаха с чашите пенливо вино и той притегли Рейчъл, за да я целуне.

— Освен че си смела и сръчна, тази вечер си и много красива.

Рейчъл прие комплимента и поне този път му повярва. Беше облякла любимата си черна рокля с пайети и си беше сложила висящите сребърни обици. Когато се огледа в огледалото, откри, че стресът беше напуснал лицето й. Бръчките между веждите й бяха изчезнали и страните й бяха възвърнали свежия си цвят. Не й беше нужно нищо повече от едно мацване с червено червило, за да изглежда блестящо тази вечер.

— Най-после можем да се отпуснем, нали? — промълви Ейдън.

— Да, мисля, че е така — съгласи се Рейчъл. — Но след като опаковаме тези подаръци. — Тя постави кутията с новата преса за коса за Мили и се зае да я увива в сребриста хартия.

— Не, говоря сериозно. Сигурни ли сме, че онзи тип е изчезнал? — попита Ейдън. — Онзи негодник, който е досаждал на Мили?

— О, боже, да — отговори Рейчъл. — Допускаш ли нещо друго, след като Даяна се е заела да прогони някого от селото? Всъщност той е офейкал почти веднага щом Лори си е тръгнала. Очевидно дори не е тукашен. Обикалял от град на град, от благотворителната организация го наели за шофьор, само толкова — но той успял да внуши на всички, че е техен постоянен служител. Изглежда, че е успял да заблуди доста хора наоколо.

— Не е за вярване — процеди Ейдън. — Ама че гаден мръсник. Ако ми се мерне пред очите… — Той поклати глава. — Хм, най-добре да не ми се мотае в краката, наистина.

— Да, знам. Но все пак се надявам, че от цялата тази неприятност излезе нещо добро. Сега Мили споделя с нас, казва ни истината. Струва ми се, че отношенията ни се нормализираха. Отново разговаряме както преди. Или поне вървим в правилната посока.

— Ти имаш право — съгласи се Ейдън. — Колкото и да ми се иска да строша кокалите на този Патрик, вероятно фронталният сблъсък с нашата дива Даяна е най-страшното наказание.

Рейчъл се засмя.

— Слушай, Ейдън — заговори тя, като отпи глътка вино. — Като заговорихме за Даяна…

— Ммм-хмм — изсумтя разсеяно Ейдън, докато се опитваше да прегризе със зъби тиксото.

— Не така — прекъсна го Рейчъл, като посегна с ножицата. — Има нещо, за което искам да поговорим.

— Хайде, казвай — подкани я Ейдън.

— Преди да отидем в Лондон, Даяна ми отправи едно предложение. Там имах време и пространство да го обмисля. Тя иска да се включа в нейната фирма за вътрешно обзавеждане. Ти знаеш какви проекти движи тя — сега планира да започне да декорира детски стаи. Харесва й как обзаведох стаите на Зак и Мили и честно казано, на мен ми беше много приятно. Тя каза, че двете заедно можем да изградим концепцията. Освен това ще ми плати обучението.

Рейчъл почувства притеснение. Не заради онова, което щеше да каже Ейдън, а защото след като го изрече на глас, предложението се превърна в реална възможност — а до този момент беше само мечта.

— Зная, че досега не съм правила нищо такова. Но осъзнах, че съм готова за ново предизвикателство.

— И искаш да работиш? — попита Ейдън. — Защото ако е така, трябва да следваш мечтата си. Винаги съм казвал, че ти си самороден талант.

По лицето на Рейчъл пропълзя усмивка.

— Но няма да го направиш, защото се притесняваш за нашето материално положение, нали, Рейч? Наистина се надявам, че бизнесът ми ще живне следващата година.

— Не е това, миличък — побърза да го увери Рейчъл. — Макар че и аз искам да бъда полезна, разбира се. Но го правя по друга причина — сега, когато децата пораснаха, аз искам да направя нещо за себе си.

— Добре, тогава трябва да го направиш, Рейч — каза Ейдън. — Знам, че ще ни накараш да се гордеем с теб.