Открадни си целувка

Глава 21

Сряда, 13 декември

— Искаш ли да излезем на разходка? — попита Патрик.

— Да, разбира се — отговори Лори, стараейки се да запази самообладание. Въпреки че при нормални обстоятелства не беше любителка на ненужното ходене пеша, тя нямаше търпение да види отново Патрик. Освен това очите й вече се премрежваха от шиене за модното ревю в събота — малко почивка и чист въздух щяха да й се отразят добре.

— Чудесно. Има една пътека, която води до руините на вятърната мелница — обясни той, — с изглед към селото, където съм израснал. Снегът малко се разтопи, но там все още е много красиво. Искаш ли да дойда у вас по обяд?

Лори набързо си намери тоалет, който нашепваше „кънтри шик“ и в който действително би могла да върви пеш. Тя избра плътно прилепнали дънки, гумени ботуши и тесен черен кашмирен пуловер с елек от изкуствена кожа с косъм. Отдолу носеше любимото си червено бельо.

Патрик пристигна по обед. Той се наведе да я целуне по устните. Не можеха ли просто… Лори се обърна да погледне стълбите — спалнята на горния етаж беше само на няколко крачки. Но не, каза си тя, само защото неговото докосване, неговата целувка, неговото ухание я разтапяха — все пак сигурно беше по-добре да не прибързва.

Лори погледна сребристото ауди на Патрик, което беше паркирано пред къщата.

— Значи ще отидем с кола до пътеката, така ли? — попита тя. Добре, но не чак толкова — хората обикновено шофираха до мястото за разходка, когато ги чакаше голямо ходене.

Патрик спря поглед върху нея и се усмихна.

— Да. Не е много близо — добави той. Откъм колата се чу пронизителен лай и Лори видя овчарското куче от пъба на задната седалка. — Взех Гаджет — обясни Патрик, — за да ни прави компания.

Лори вдигна вежди. Гаджет беше симпатичен за куче. Но кучетата, в комбинация с калта, и нейните дизайнерски дънки приличаха на рецепта за голяма беля. Не можеше ли да правят нещо нормално на тази среща, например да обядват?

— Пътеката е много красива — увери я Патрик. — Ще ти хареса, обещавам.

Когато се качиха в колата, Патрик каза:

— Май ти се очертава натоварен уикенд. Как вървят приготовленията за модното ревю?

— Добре, благодаря — отговори Лори. — Все още има много работа, но сме на прав път. Нали ще дойдеш на коктейла на Даяна в петък?

— Определено — потвърди Патрик. — Обичам коледните партита.

Патрик не обели дума, докато не напуснаха селото, нито пък Лори, но в колата цареше атмосфера на хармония и спокойствие. Наоколо снегът беше започнал да се топи, но дърветата и полята все още бяха посипани с плътен бял сняг, в който се открояваха черните птици. Лори погледна Патрик — на практика снощи той явно я беше отнесъл до леглото, пияна — тя си припомни следата от дрехи. Във всеки друг случай Лори би потънала в земята от срам, но сега по някаква причина това не я притесняваше. Просто не й се струваше важно — дали това беше усещането да не ти пука?

След известно време Патрик спря и паркира на едно разширение почти на върха на хълма. Пуснаха Гаджет навън и Патрик отведе Лори за ръка до една площадка с идеална видимост. Заснежените поля и хълмове се простираха с километри. Идеалната коледна сцена.

— Ето, там отиваме — каза Патрик, сочейки руините от вятърна мелница на най-отдалечения хълм. — Оттам се вижда моето село. — Лори обгърна с поглед необятната шир, през която минаваше малка рекичка и разполовяваше разстоянието между тях и порутената вятърна мелница — тяхната дестинация.

— Онази точица там? — попита Лори, като примижа. — Дотам има най-малко сто километра. — Тя бръкна в чантата си, извади слънчеви очила „Гучи“ и ги сложи, за да приглуши ослепителния блясък на зимното слънце върху снега. Патрик я изгледа предизвикателно. — Добре, вярвам ти — усмихна се тя и вдигна ръце. — Щом казваш, че ще бъде забавно, аз ти вярвам.

И наистина беше забавно, поне в началото. Прекосиха първото поле, без да бързат, студеният въздух беше резлив, но освежаващ, те си бъбреха непринудено и Гаджет припкаше покрай тях. Но когато минаха през портата в оградата към следващото поле, кучето забеляза една самотна овца и се втурна към нея, лаейки гръмко в опит да я сплаши. Патрик хукна след него, а Лори продължи да върви и единият й ботуш затъна в някаква замръзнала кална канавка. Оказа се, че ботушът е заседнал и тя не може да го измъкне, успяваше да извади само обутия си в чорап крак.

— Помощ! — извика тя.

Патрик завърза Гаджет на каишка и се върна при Лори, като й помогна да запази равновесие, докато той изтръгна заседналия ботуш от канавката.

— Рисковете на селския живот — подхвърли той, докато й обуваше ботуша. — Това не бива да те отчайва.

Последва спускане по безкраен склон, надолу към долината. В основата на възвишението се простираше замръзнал на места поток, край който растяха дървета. Минаха покрай една червеношийка, която отлетя щом Гаджет се втурна към нея.

Патрик отново хвана Лори за ръката.

— Хайде да тичаме до реката — предизвика я той.

Преди Лори да може да възрази, Патрик вече тичаше надолу по склона. Тя хукна след него, приведена и набирайки скорост заради растящата стръмнина, докато на няколко метра преди потока го задмина, вдигна ръце и нададе триумфален вик. Без да знае как да спре, тя се стовари победоносно върху един дънер край потока и се преви в пристъп на лудешки смях.

Патрик я настигна.

— Хей — възкликна задъхано той, докато Лори се мъчеше да си поеме дъх. — Много си бърза.

— Цял живот бягам от мъжете — пошегува се тя и отметна коса, облегната на дървото.

— Така ли? — промълви Патрик, доближи се и опря леко ръце върху грубата дървесна кора.

Той притисна тялото си до нейното.

— Я да те видя сега как ще избягаш от мен.

Лори се опита да се измъкне неособено енергично, докато Гаджет лаеше отстрани. После тя вдигна глава, внезапно почувства близостта на лицето на Патрик, устните му на сантиметри от нейните.

Той се наведе и я целуна бавно и нежно. Лори прекрати престорената си съпротива и вдигна ръка към косата му, за да го притегли, като го целуна дълбоко и ненаситно.

— Добре, кажи ми едно — изрече Патрик, когато уловени за ръце, те се заизкачваха по хлъзгавата разкаляна пътека към вятърната мелница. — Как така нямаш планове за Коледа?

— Майка ми живее в Испания — каза Лори.

— А нямаш ли други близки? Ами баща ти?

Не можеше ли да се върнат към целуването, помисли си Лори. Наложителни ли бяха всичките тези въпроси?

— Няма такава възможност — отрони тя, вдигна един камък от пътеката и го хвърли надолу по хълма, към потока.

Докато се спускаше по склона с Патрик, Лори си спомни онзи ден преди почти десет години, когато за последен път беше видяла баща си. По онова време тя си мислеше, че можеха да оправят отношенията си.

Онази Бъдни вечер Лори стискаше чадъра си и крачеше целеустремено по непознатата улица в западната част на Лондон, търсейки адреса, който беше намерила в интернет. Докато минаваше покрай големите еднофамилни къщи, тя постепенно осъзнаваше чудовищността на онова, което се канеше да извърши — тя щеше да види баща си отново, а те не си говореха от години. След като беше напуснал майка й, когато Лори беше тринайсетгодишна, тя се беше заклела, че никога няма да го потърси. Но когато навърши двайсет, тя започна да се надява. Надзърташе през прозорците, виждаше високите коледни елхи в холовете с високи тавани и изпитваше болезнена завист. Винаги беше искала да живее в такава къща. Като еднофамилната къща, в която живееше семейството на Рейчъл.

Когато Лори стигна до номер 56, тя пое дълбоко дъх и позвъни на вратата. Но когато вратата се отвори, на прага не се появи баща й, а момче на около десет години, което я зяпна учудено.

— Тук ли е Дънкан Грийнъуей? — попита Лори, като събра цялата си смелост.

— Татко! — извика през рамо детето. — Една жена те търси.

Жена с тъмночервена коса на около двайсет и пет, точно на възрастта на Лори по онова време, се появи в коридора.

— Той помага на мама с колата, Андрю — каза тя. Погледна Лори и се усмихна. — Извинявайте, баща ми е зает, мога ли да ви помогна с нещо?

Очите им се срещнаха и Лори видя собствените си черти, отразени върху лицето на другата жена.

— Боже, навън вали като из ведро — продължи жената, — искате ли да влезете вътре.

Вместо тъмната боя на Лори, жената пред нея имаше очите на баща й — ясни и сини.

— Не — каза тя, с нарастваща болка в гърдите. — Трябва да тръгвам. — Заля я вълна на силен срам. — Но все пак благодаря. — Тя се обърна и се отдалечи.

— Ето, стигнахме — съобщи Патрик. — Успяхме. — Той прегърна Лори през раменете, когато стигнаха до руините от старата мелница. Тя преглътна мъчително сълзите, които спомените бяха извикали в очите й.

— А там — продължи той, — е моето село. Няма по-хубаво място от дома, нали?